Стихотворението „Приспивна песничка“ от Янаки Петров, както всяко друго стихотворение, може да има различни прочити. Ако някой го разчита като стихотворение, утвърждаващо насилието, подчинението и страха, както аз го разчитам, то това значи, те такъв прочит съществува, той е възможен. Всеки е в правото си да ме обвини за прочита ми в каквото си иска и да ме заклейми като прост, зъл, малтретиран, кух – или какъвто му хрумне – читател. Това е негово право, а за мен подобно лепене на етикети и ръсене на обиди е израз на невъзможността да се води диалог в българското пространство. На това няма какво да отвърна. За литературната стойност на „Приспивна песничка“ обаче може да се говори без емоция – красиви и богати ли са тези рими, смешно ли е стихотворението, какво е смешно, смешното за всички ли е еднакво, използването на умалителните какъв ефект има (то смалява ли образа на плесницата до размерите на безобидно детското и подсказва ли, че от малката плесника може да стане голяма? или е само мило и приятно, нежно и смешничко?) и т. н. И да обърна внимание – никой не напада човека Янаки Петров, а под въпрос се поставя това конкретно негово стихотворение и мястото му в учебника. Но защитниците на „Приспивна песничка“ се втурнаха негонени да показват, че авторът не е такъв човек. Тази превантивна защита показва колко е гнила и навързана във взаимни приятелства до гроб и в отвъдното българската писателска общност. Изказванията „Янаки не заслужава това“ и „кой ли ще е следващият“ са израз на паническия страх, че може някой „лош“ и „болен“ (или може би дори без кавички: лош и болен) външен, или не дай си боже дори вътрешен на кръговете, недостоен читател да понечи да мисли и казва друго. Това действие на защитниците моментално смазва всеки опит за критично осмисляне на текста. Не само в този конкретен случай. Този конкретен случай е само нагледен пример как се действа… у нас. С ръкавички върху плесничките.

Нека бъдем приятели, уважаеми писатели, но ако ти напишеш слаб текст, нека този текст да може да бъде громен и посочван като слаб, без критиката да те рани смъртно, без да е лична обида, без да засяга семейството ти. Нека да имаш шанса да се докажеш, да се развиваш, да търсиш. Да има предизвикателство. Нека да може да се казва, че и най-великите пишат глупости. Че текстовете им остаряват или подлежат на нови прочити. Нека да прониква нещо отвън в този вакуум от приятелско харесване и родство. Нека писателите да имат смелостта да пишат глупости и да търсят нови пътища. Нека да има някой, който да им казва: този път ще те изведе на бунището, или пък по него ще стигнеш откритията, върви го. Нека този някой да греши. При една толкова малка общност, каквато е българската литературна общност, ако се създаде поне милиметър критическа дистанция, то това ще отвори пространства за по-богати отношения, които да се добавят към тези на практикуваната в момента ритуална размяната на любезности между съседи и ядене на кюфтета на една маса след рецитали и литературни панаири. В такива пространства с по-голяма дистанция между пишещите и дишащите ще може да вирее и да се пробва ново писане, да се обговарят стари текстове, да се открива.

Какво се случи с „Приспивна песничка“ – подготвените литератори смазаха опитите на неподготвените читатели да се отнесат критично към текст. Обявиха Янаки Петров за недосегаем и казаха: „то какви по-страшни неща стават, неонацисти убиват хора, а те седнали да си чешат езиците за една плесничка“. Последното на мен ми се стори особено странен аргумент, понеже аз лично виждам директна връзка между легитимирането на малката плесничка и приемането за нормално на голямото пребиване. И за това, повтарям, не е виновен Янаки Петров; уважавам неговата памет, както уважавам и чувствата на близките и приятелите му. Но моля ви, нека извън чувствата, да можем и да мислим.