Най-хубавото на деня ми – открих си е-четеца, за който си мислях, че съм го затрила по дългия път миналата седмица. Мислех си – цяла библиотека, забравена в джоба на предната седалка в самолета. Би трябвало да се каже, че не е голяма загуба, защото всеки си съхванява файловете и на друго място. До, но не и ако е разпилян като мен… това тук, онова там. Пък и имаше и други файлове, към които изитвам някаква привързаност като към любима филцова шапка на няколко десетилетия. Официално обявявам ривайвъла на 80-те, които свързам с бретон, разкроени полички и някое и друго музикално парче, за което Силвето (Сискооооооо, ела!) ще потвърди. Днес едно момченце, което не говореше немски, беше пред мен на касата в магазина. Купуваше си нещо дребно и пакетче чипс. Помоли за торбичка, говореше на неговия си език и правеше знаци с ръка – пантомима на сценка как някой нещо носи. Касиерката му каза да си вземе сам, ето там са, някак успяхме да му покажем къде са торбичките. После касиерката му върна рестото, постави в дланта му няколко дребни монети, които момчето на мига лапна, за да освободи ръцете си и да си събере покупките в торбичката. Простете за моментната ми глупост, но за момент се зачудих дали момчето не глътна монетите и защо ли го прави. После си помислих, че това може би е най-сигурното място да си пренесе ценни за него неща. Под езика. Никой не може да му вземе по дългия път няколкото дребни монети под езика.