Спомням си с обич и благодарност за четенето ми преди няколко седмици в София. Нека разкажа накратко: мръсен, студен и подгизнал от дъжд град – топло място. Една шепа хора (или може би 3-4 шепи :)), които бяха прегазили през калта и се бяха промъкнали през величественото задръстване на Цариградско шосе – приятели от студентските години и детството, с които сякаш никога не сме се разделяли, макар че пътищата ни са водили в различни посоки; поети, които обичам и чета, и такива, които бегло познавам; хора на други изкуства, хора на науки; възрасти: от много млади (още с млечните си зъби) до хора на достолепна възраст, които стоят на дървеното столче с изправен гръб и строг бастун и ме слушат с внимание, възпитавано с време и занимания, с млечни, възрастни очи, отправени към тавана… при всички случаи, хора, които са извървяли не по-малко трудния и дълъг път към мен през града, по-грапав от моя самолетен и удобен път към тях. Е, вярно е, че сутринта бях с температура и бях убедена, че ще ми стигнат силите да измрънкам едно стихотворение и да си седна извинително на столчето, но не се получи така – някаква сила ме грабна и оздравях на секундата, след като започнах да чета.