Истинските кошмари са тези, в които не се случва нищо кошмарно. Сценарият на първия ми сън с Портокала сякаш е писан лично от Буньоел. В него се описваше последният полет на машината преди тя да бъде разпарчатосана и продадена на части. Като пътници в последния й полет, имахме честта да си закупем на изгодни цени седалките, на които седим. Портокалът летеше ниско над градовете, така че можеха да се четат табелите долу и имена на магазините. Портокалът следваше шосетата, минаваше над кръстовища. За да се пести, нямаше стюардеси, а в самолета хората се разхождаха и правеха каквото си искат. Пилотът закусваше на масичка върху разтворен вестник, до него димеше запалената му цигара, а чат-пат той надничаше през прозореца да провери дали летим по маршрута. По едно време хората се струпаха в предната част и тогава пилотът взе един високоговорител и разясни, че за равновесието е добре да се поразпръснем, иначе ще наклоним самолета. Тук беше приведен пример с Томас Ман, който бил казал, че когато всички се втурнат на едната страна, той нарочно отивал на другата, заради равновесието. Книгите на Томас Ман – задължително четиво на начинаещия пилот! Понеже призивите на пилота не помогнаха, той набързо рекрутира една стюардеса с азиатски черти, която беше обаче опитна и за миг въведе ред в самолета.

И ето, че летим вече дълго в този извънреден Портокал в последния му ден. Трябва да кацнем отвъд Океана. По мои изчисления това трябва да е скоро, но надничам през прозореца и се оказва, че голямото прекосяване на водната площ предстои – намираме се над Южна Италия, на върха на ботуша, ама че странен курс към Америка!

Сънят ме изхвърля преди да сме достигнали целта. Въпреки странностите, нямам никакво съмнение, че щяхме да се приземим благополучно, а аз щях да сляза от самолета, нарамила седалка