Всеки път когато тръгне да се печата поредният брой на НО ПОЕЗИЯ, си казвам: „Това беше, край… край, край, край! Сега ще започна да отделям времето за собствените си текстове и изяви, ще чакам някой да ме покани да пратя стихотворения в списанието му и ще ми натре носа, като ги отхвърли, но после ще напиша наистна нещо много добро и ще си го скрия от света. И както го взимам това решение, се успокоявам, че светът е мой, само мой. И в тази мисловна тишина нахлува корабът с идеите за новия брой 🙂 И започвам да се паля: това така ще го направим в новия брой, това стихотворение е точно за това и още, и още… и потъвам в обичайния си мисловен кръг. Щях да кажа – омаьосън, но е такъв. Спирали са. След всеки брой сме понатрупали знание и опит. Хубаво е.