Мисля някой ден да си поискам почетен статут на приятел и доброволец на немските пощи, по-точно онзи клон на разносвачите на пакети, DHL. Към края на годината всички са затрупани с работа, защото цяла година със задоволство очакват декември, за да свършат всичко, отлагано за след смъртта, но което заради моментно тотално оглупяване са решили, че все пак може и да го отметнат в това битие, с надеждата, че в другото тази работа ще им се е махнала от главата. За разтоварване хората започват да поръчват и изпращат пощенски пратки. Служителите на DHL са назначени след изпит върху мита за Сизиф и после ги водят до халетата, чиито врати стоят открехнати, защото последните ръбести пакети стърчат извън прага. В резултат на претоварването например онзи ден младежът доставчик от DHL, който иначе сигурно учи ядрена физика в първи семестър, връчвайки ми някакво тъпо пакетче, което никога не съм искала да имам, ми се примоли като малко дете дали не може да ползва тоалетната. Ами, добре, казах – как да му откажа. Досега не се бях замисляла къде пикаят пощальоните. Той влезе в тоалетната, тих и бърз като мишле, и после преди отново да изчене в студа и мрака, ми благодари така, сякаш съм му спасила живота. Но никоя добрина не остава ненаказана. Тъкмо отключвам вчера врата и се каня да си вляза вкъщи, чувам някой да ме вика от улицата. Обръщам се, а насреща ми тича поклашайки се тромаво във ватираното си работно зимно облекло бъдещият ядрен физик, накичен с пакети – в ръце, под мишници, сигурно и на главата носеше… И казва: Г-жо Хайнрих, ще вземете ли и пратките за този, онзи и другия от две през три къщи по-надолу по улицата. Аз съм твърда като скала и казвам: Не, не приемам пратките на цялата улица, само на близкото окръжение, което свършва тук – и му посочвам съседната врата. – По-нататък от тази врата не приемам нищо и никога. Ядреният физик ме гледа с огромно изумление колко съм зла, сякаш иска да ме пита дали може пак да иде до тоалетна, само това ми оставаше. Той повтаря молбата си да взема пакетите за този, онзи и другия, а аз повтарям отговора, добавяйки, че му е време да научи докъде се простира обсегът ми на приемане на чужди пакети – до тази врата тук. И така няколко пъти. Докато накрая той просто не каза: „Г-жо Хайнрих, не бихте ли направили едно малко изключение, моля ви. Имам да разнасям още 300 пакета днес, не смогвам, а вече е късно“. И тогава аз просто каззах: „ами добре, тогава“. И взех пакетите. И после се ядсовах и още се ядосвам, защото опакованото чудото е гигантска планина, колкото теле, запушва всички пътеки, стои ненужно в коридора, а непознатите ми съседи сигурно цяла седмица няма да се наканят да си потърсят телето. И се сетих как веднъж Й., който е феноменално изкусен майстор на водене на преговори и от когото всички треперят и си пожелават да не се налага да се спазаряват за нещо с него, но който рядко спори с мен, защото позициите ми не подлежат на преговаряне, освен това аз винаги влизам в спора с емоционален фантастичен аргумент, срещу който няма какво да се добави или възрази, каза: изненадващо е колко лесно човек може да те убеди точно когато изглежда, че няма никакъв шанс. В ситуации, в които дори на самия него му става жал за човека, на когото се налага да спори с мен, аз внезапно отстъпвам и се изкачвам по вита стълба през кула с прилепи само защото съм решила, че трябва да дам 1 евро на гърбушкото от църквата, който до преди миг ме е убеждавал безнадеждно колко е красиво да се види скучният град отгоре само за 1 евро, ама аз не искам да му ги дам просто така тези пари, че да ги мисли за милостиня, ами да е цялото представление, в което той е истински гърбушко от Нотр Дам. Иначе за нищо не света не бих се катерила из разни мръсни камбанарии. Мисля, че заслужавам статут на почетен служител на DHL.