Често ми се случва да получа гневни или обидени реакции за изказано мнение за книга, ако то не е чак дотам положително. Един имейл, който получих наскоро, ме занимава дни наред.

„Надявах се името ти да не стой под тава изказване. Но то стоеше…“ и т. н.

Наистина ли? Ако името ми не стоеше? Ако критиката беше анонимна или подписана като Черешка Ягодова, тогава раздразнението щеше да е насочено към празен съд и между нас всичко щеше да е привидно чисто. И как аз щях да живея с мисълта, че заблуждавам и пренасочвам гнева, за да си запазя добрите отношения? Та аз дори не съм и подозирала, че изобщо ще получва гневна реакция по някаква роднинска линия. Не ми е възможно, преди да се изкажа за книга, да изследвам роднинските връзки. И защо да подписвам с Черешка Ягодова, ако съм убедена, че казвам нещо честно? Или може би не трябва да казвам нещо за книга на приятели и техните роднини? Ето това очакване съсипва говоренето за и около литературата в България и легитимира анонимни удари и лицемерни отношения, в които никой не знае кой какво мисли действително. Не го разбирам това.