Бунюел. Дни с филмите на Бунюел. Толкова ли се е променил светът и в каква посока, че днес сюрреалистичните сцени често ми изглеждат като реалистични до страховито реалистични. Например онзи епизод от „Призракът на свободата“, в който убиецът стреля произволно и  невинни хора стават негови жертви. Това изместване, което осъзнаваме едва когато усетим несъответсвията между (сюр)реалното в стари филми, фотографии или класическа литература и (сюр)реалното днес. Тоест, как да интерпетирам в дните на теророр днес тази сцена?

И „Синята светлина“ (1932) на Лени Рифенщал гледах, за първи път. Как съм го изпуснала досега! Тази безпощадна естетика още в първия й филм, не е за вярване как човек успява да постигне това. Този филм е като предчувствие, че хладното съвършенство на кристала вещае катастрофа. Тази фаустовска сделка, при която душата се заменя за естетическото. Лени Рифенщал достига проклетата възраст от 101 години. Голямата й мечта да заснеме филм за Пентесилеа на Клайст си остава само мечта. Щеше може би да бъде най-добрият й филм, такова усещане имам, съвсем ирационално. И парадоксално, това усещане е толкова силно, все едно този филм е заснет. Той съществува. Представям си Лени Рифенщал как го е прехвърляла в ума си десетилетия, заредила го е с мисълта и емоцията си, така че филмът е пробил пътя си в общото ни несъзнавано. Не мога да съдя и не знам дали неосъществяването на филма „Пентесилеа“ е достатъчна жертва и дали изкупва греховете на Рифенщал.