Luis Felipe Edwards, Cabernet sauvignon 2014, Colchagua voller, 4 от 5, може би с лека нотка на маслини? При всички случаи ми напомня на миналогодишния рожден ден на М., същото ли вино беше… трябва да го питам. Тогава той ме спечели за чилийските вина. М. е може би най-добрият ми приятел в радиус на 3 км. Този радиус ни позволява да се засичане из полето, да се уговаряне за ходене на кино. Освен това М. винаги се смее на измислиците ми и на историите от бъдещето, които обичам да разказвам. Веднъж например преминаваме покрай едно старомодно кафене и решаваме, че му е време то да има нови собственици. Разказвам на М., който иначе е съдия, как захвърля тази работа в съда и става майстор-сладкар, при това разказвам всичко в сегашно време като план, който не подлежи на обсъждане. М. веднага се включва в играта. 🙂 Обсъждаме всичко с най-малките подробности. Аз съм мързелива и си избирам ролята на писател на кафенето – просто седя там, М. прави торти, а аз разказвам истории. Толкова е реално, че все едно то е истинският свят, а аз съм герой на история, разказана от писателя на кафенето. Никога не бих могла да си представя М. като съдия. Може би затова имаме и другата смешна история, а тя е, че той само се преструва, че работи в съда. Тази история пък тръгна оттам, че както веднъж минаваме покрай сградата, в която работи и го помолихме да посочи кой е прозорецът на неговата стая, той се затрудни и не беше сигурен. Оттогава тръгна вицът: „М., сигурен ли си, че изобщо работиш там? Сигурен ли си, че си съдия? Сигурен ли си, че не излизаш сутрин от дома с прeсторен делови вид и куфар, пълен не с папки със съдебни дела, а с плажна хавлия?…“

…

Разпознавам се в бабата на младия Марсел – Madame Amédée, толкова сме сходни 🙂 особено когато излизаме в дъжда или когато подаряваме стойностни книги. Има родство по дух.

На снимката: чашата ми с чилийско вино, четецът ми с Пруст