Или поне не я знам

По някое време човек осъзнава крехкостта на света. Пука се, рони, откъсва, свлича… Нищо не остава цяло. Това би трябвало да ни сковава от страх. Накъдето и да пристъпи човек, все ще пропадне. Дори и да остане в пълен покой, земята под краката му все някога ще се отвори. Страхът от всичко е безстрашност. Големите смели крачки са точно толкова опасни, колкото малките и колкото пълния покой. Понякога остра светлина заслепява до състояние, за което няма точна дума. Но е отличимо и го познаваш. Не можеш да го сложиш тук или там. Нищо не го изчерпва. То отменя страха и съзнаването за крехкост, но на тяхно място не идват смелост и вечност. На тяхното място идва абсолютното дъно – крехкото е най-крехко и страхът и най-страшен, но не изпитваш страх и не си счупен. Ослепителната светлина осветява тези екстремности. Ето за това състояние няма дума. Или поне не я знам.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.