Или поне не я знам

По някое време човек осъзнава крехкостта на света. Пука се, рони, откъсва, свлича… Нищо не остава цяло. Това би трябвало да ни сковава от страх. Накъдето и да пристъпи човек, все ще пропадне. Дори и да остане в пълен покой, земята под краката му все някога ще се отвори. Страхът от всичко е безстрашност. Големите смели крачки са точно толкова опасни, колкото малките и колкото пълния покой. Понякога остра светлина заслепява до състояние, за което няма точна дума. Но е отличимо и го познаваш. Не можеш да го сложиш тук или там. Нищо не го изчерпва. То отменя страха и съзнаването за крехкост, но на тяхно място не идват смелост и вечност. На тяхното място идва абсолютното дъно – крехкото е най-крехко и страхът и най-страшен, но не изпитваш страх и не си счупен. Ослепителната светлина осветява тези екстремности. Ето за това състояние няма дума. Или поне не я знам.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s