Тази сутрин, докато се събуждах по рано в самото сърце на нощта, с висящи удобно крайници, си мислех как трябва някъде да прочета научно обяснение защо хората се научават да не падат от леглото. Дали е атавистична черта – нещо наследено от леопардите, заспали върху клон. После пред полузаспалите ми очи се разстла дълъг път, от двете му стани – високи треви, а по пътя хора се разминават, покрай тях тичат кучетата им, цялото това движение с отдадеността на делника, перфектно синхронизирано, като виждано безкрайно много пъти из безкрайни на брой светове, в които расте трева. А някъде, точно върху дъгата на ухото ми, е полегнал леопард и крайниците му се поклащат на входа на слуха.