„Животът е кратък, трябва да се обичате“

За сборника с разкази „Бразилски храст“ на Велина Минкова

Лятото едва ли е сезонът на носталгиите, но единадесетте разказа на Велина Минкова имат потенциала да внесат една приятна и елегантна синя нота в това безвремие от слънце и нищо. Написани образцово по правилата на добрия разказ, в стабилна и изпробвана форма и отработен стил, в голямата си част текстовете от сборника „Бразилски храст“ (изд. „Колибри“, 2018) са обърнати назад. Със светла тъга те събуждат за нов живот дните на детството и юношеството в края миналия век в София. Тук например е първата любов, разпалена в завинаги култовия Созопол, лумнала после страстно в София от времената на пуберитетски съдбовното разграничаване между „Левски“ и „ЦСКА“ и изтляла накрая за един следобед със сълзи върху килима… докато се върнат родителите от работа. Това е от разказа „Джудаса“.
Пълнокръвен и жив е този Джудас. Дали ни се струва той такъв, защото, почти съм сигурна, всички познаваме този вечен софийско-созополски образ, или пък усещането за близост се дължи на майсторството, с което Велина Минкова скицира героите си. Незабравими остават образите на магнетичната Одил (от „Бразилски храст“), оправната чистачка леля Мария от едноименния разказ, потъналата в старост и лудост Бисерка Бонева от крайните квартали в разказа „Херкуслес ЕООД“… И Фиш! Фиш от едноименния разказ, с който започва сборника, е риба по формата си, но сякаш в нея е скрит дух на човек с културен бекграунд и свръхинтелект. Към края на разказа рибата се носи из въздуха така кинематографично. Едва ли е случайна тук не експлицитно зададената в текста, но асоциативна препратка към филма на Костурица „Аризонска мечта“ и саундтрака на Горан Брегович „This Is a Film“ с фразата „The fish doesn’t think because the fish knows everything“ (рибата не мисли, понеже тя знае всичко). Което пък, още по-назад по литературната веригата, е заимствано от романа „Чевенгур“ на Платонов, признава Костурица.
Дом на разказите е светът. „Фиш“ и „Черква“ ни отвеждат в Калифорния, „Бразилски храст“ и „Плъх“ са с парижки сюжети, „Гласове“ е от Лондон, останалите разкази ни връщат в България от близкото минало. Тази разказна България от миналия ден е често пастелна и красива като стара картичка и точно както постъпваме с картичките, с лека ръка бихме могли да я пратим върху купчината със сантиментален кич, в по-голямата си част тук – соцкич от сергията. А ако соцкич се окаже несправедливо определение в конкретния случай, то един по-добронамерен коментар за този тип литературно писане, какъвто представляват разказите, би могъл да им отреди мястото на художествено пресъздадени артефакти от един неслучил се музей на социалистическото минало. Велина Минкова засвидетелства интереса си към близкото ни минало още с предишния си роман „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (изд. „Колибри“, 2015). Подобен музей представлява и жилището на старата жена от разказа „Херкулес ЕООД“ – малък панелен апартамент в крайните квартали, в който дълго е събирано всичко и никога нищо не е изхвърляно. Разхвърляното жилище с мъртвите хлебарки, навитите стари килими, купчините вестници, пълната поредица на библиотека „Световна класика“, старите телефони и телевизори е микрообраз на родината. Там, в един стар албум, е запечатана младостта, бригадирският плам и някогашната красота на старата жена. Авторката ни повежда из тази неподреденост на родното ни минало, сред артефакти от всякакво естество – стойностни или боклук, опазени или в разпад, едновременно забравени и отхвърлени от обществото, но жизненоважни на личностно ниво, в случая – предмети на живот и смърт за тяхната притежателка, възрастна жена, самата тя вече сливаща се с вехтите си вещи, забравена и останала в едно друго време.
Интересът на авторката към предметите и историите, които тези предмети разказват, е забележимо отразен в текстовете ѝ. Тя не просто отбелязва предметите, тя ги вади из фотографската си памет, осветява ги сценично, поставя ги в центъра на историите си, изрежда ги по име, сякаш се страхува, че ако не бъдат назовани точно, миналото ще се разтроши и ще изчезне. Ето защо в много от разказите (особено ярко в „Леля Мария“) действието отстъпва на заден план и влиза в служба на вещите и фактите. Сюжетът, колкото и увлекателен да е той, като че ли заплита в мрежата си предметите, за да ги държи на местата им и да ги показва в тяхната автентичност. Ето ги – не каквито и да било дъвки от детството, а дъвките „Идеал“; ето го и течния шоколад в кофички от сладкарницата „Ну, погоди“, определени детски плочи от магазина на „Балкан“. Разказът „Леля Мария“ предава една смешна история, или дори по-точно – фрагменти от смешни делнични историйки, но голямата сладост на текста е не само в хумористичния план, а в словесно изтупаните от прахта на забравата предмети и прецизното им аранжиране в среда, в която те тежат на местата си. Понякога обаче това залисване по предмети и факти прави действието сякаш насилствено пригодено към тях. В „Херкулес ЕООД“ например старицата запява, което предизвиква поучителното подхвърляне от страна на единия герой към другия: „Това е песента от „Утро над родината“, много е стара“. Очевидно тук героят проговаря, за да вкара информация в текста. Такива тромави включвания обаче изхвърлят читателя от текста, освен че звучат като писано слово, а не като разговорна реч, каквато по формата си са. За радост, подобни катапулти са редки, а и самите истории са силно увлекателни и достатъчно динамични, че неусетно да връщат читателя отново в сърцевината на разказваното.
Любовните цени са чест капан дори за опитните писатели. Безспорно е умението на Велина Минкова да пише за секс красиво, културно и с точните думи – нито неловко мълчи любовните сцени, нито ги нахвърля безвкусно или грубовато. Към тези описания тя подхожда открито, честно към текста и езика, дори сякаш с наслада. Любовните сцени, интимните детайли, телесността с пълната ѝ откровеност са неин специалитет и доставят читателско удоволствие.
Сборникът събира разкази с нееднородна структура и с различно качество. Обединяващото ги са България и българите навсякъде. Това „навсякъде“ е един бълбукащ топос, в който култури и националности се срещат, сблъскват се, смесват се в естествената динамика на глобалния свят. Велина Минкова познава този пъстър свят от първа ръка – родена в България, завършила творческо писане в САЩ, живее понастоящем в Париж. Този личен опит обяснява и лекотата, с която тя се движи между световете, за да ги пресъздаде наситено и ловко. Париж от разказите „Бразилски храст“ и „Плъх“ е описан отвътре, истински и живян, а не през туристически поглед. В същото време нейната България е сякаш по-скоро албумна. Вероятно в опита си да подчертае (съзнателно или не) връзката си с родината, авторката вкарва в разказите си за чужди места тук и там по някой образ на българин. Тези българи стоят като кръпки, както например не стоят другите нейни чужди герои, попаднали на чужди места. И то не защото българи няма по света и то понякога такива, които са се сраснали с мястото си извън родината (самата авторка е пример за такава личност), а защото фокусирането върху националността на героите звучи фалшиво. Такъв образ-кръпка е фризьорката Дани от иначе великолепния разказ „Бразилски храст“. Трябваше ли да е българка непременно? Обяснявам си тези избори като един реверанс към българската публика. Като опит за оправдание пред родния читател, като презастраховане срещу евентуално обвинение, че разни парижки истории с интелектуалци и артисти не биха представлявали интерес в българския контекст. В разказва „Черква“, засягащ темата за емигрантството, героинята отбелязва, че в Лос Анджелис има само българи. В този разказ обаче героите не стоят външно като допълнително прибавени, там те са си на място (макар и хич да не са си на място) и не са само за флирт с читателя. Може би затова „Плъх“, в който откровено няма никаква България, сякаш е най-силният текст в сборника.
И все пак…
„Животът е кратък, трябва да се обичате“ е фраза на Джудаса, софийския гамен за всички времена. Върл левскар. Пък и от ЦСКА да беше, все си е гамен. Банална, но мила. Можем и така да четем разказите, отвъд албумния пастел. Тогава сборникът с разкази „Бразилски храст“ ни помирява с онази любов, която в едно лято ни се е струвала незаменима и вечна. И която сме попилели някъде във времето и по местата, през които сме минали. Идват разказите – да ни я върнат.

Петя Хайнрих
„Литературен вестник“, бр. 28, 2018

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.