Според съня, съществува течение в изкуствата, и особено в музиката, което се нарича „Зад хладилника“ (предполагам, че сънят ми си изобретява форма на гаражния рок, поне като название). И даже присъствам на такъв концерт, при който музикантите са натикани… зад хладилника. Идеята е, че така са отделени от публиката, сами с изкуството си. Също така задната страна на хладилника е нещо като обратната страна на луната – там не прониква светлина, не я виждаме. Гърбът на хладилника има индустриален вид, не е за пред очите, там всичко е тръби и бучене.

По аналогия, участвам в собствено четене на поезия, което е по правилата на артистичното движение „зад хладилника“. Поздравявам публиката, после ѝ обръщам гръб и чета с микрофон с лице към празна стая. Когато свършвам четенето, се обръщам и виждам – от многобройните слушатели е останал само един и той казва с неудобство и за оправдание на останалите „ами то не се издържа“ което всъщност е точно както трябва да бъде – поезията не е за да занимава публика, тя е общуване между текст и празна стая, тя е зад хладилника, публиката на поезията е самият език.

7.11.2019