Към нищото

Отстрани
За българското издание на романа „Дълбините на въображението“ от Ахмед Хилми Филибелията

„Бездруго всичкото и нищото са едно и също нещо! Но невежеството на различаването назовава същото нещо с две отделни имена!“ 
(От „Дълбините на въображението“)

Как да започнем да четем тази изумителна книга? Може би първо да си сварим кафе. 

„Дълбините на въображението“ (изд. Парадокс, 2021; превод от османски: Азис Шакир-Таш) е това, което твърди заглавието – едно дълбоко гмурване във фантазмени и мистични пластове на битието и небитието. В търсене на нищото, от което произлиза всичко – така бихме казали, ако си позволим да сведем суфистката философия до кратно ефектно определение. Сборникът събира кратки истории, сюжетно и концептуално свързани – съновидения, лудост, странност; пропадания от света на ежедневното, подредеността и материята в едно метафизично състояние, в което може би човек се доближава до смисъла на всичко и нищо. При това читателят дори се забавлява, защото историите са щедри на образи, случки, пътешествия; те натоварват сетивата по мъдър начин. И водят. За улеснение, склонни сме да наречем книгата, изплъзваща се ловко на жанровите категоризации, фантастичен роман от началото на 20 в., написан от философ и суфист. 

Авторът, Ахмед Хилми Филибелията (1865 – 1914), роден във Филибе (днешният Пловдив), е син на османския консул Шехбендер Сюлейман бей и Шюкрие ханъм. Избухването на Руско-турската война е повратен момент в историята на семейството, което е принудено да напусне дома и Филибе. Следва драматично бягство. По пътя към Одрин им се налага да изоставят почти столетната баба по пътя, майката изпада в нервна криза, семейството гази в дълбокия сняг на ръба на отчаянието. Ужасяващи и силни картини, които се врязват в паметта на малкото дете. Тези съдбовни моменти и други спомени от живота на малкия Ахмед Хилми са описани от преводача на романа, Азиз Шакир-Таш, в старателно подредения, ценен и инфорамативен предговор към изданието. Самият предговор носи заглавие, което стилово съответства на романа, в духа му е. То представлява въпрос от преводача: „На колко левги под тепетата са „Дълбините на въображението“ и има ли почва у нас за най-оригиналния османски фентъзи роман“. Основателно Азиз Шакир-Таш поставя въпроса за признанието, което се полага на суфиста, мистика и писателя Ахмед Хилми в културния контекст на България. Още повече, че самият той е увековечил връзката си с родното място, като го превръща в част от името си – Филибелията. Появата на книгата е и напомняне, че е дошло времето, но не за онази показна гордост с именити личности, а за осъзнато признание, макар и късно. Става дума за памет и нейното опазване. В този смисъл, дългогодишният и внимателен преводачески труд на Азиз Шакир-Таш по романа запълва не само културна и литературна празнина, но и сякаш си поставя амбициозната цел, сдържано и тихо заявена в предговора, да ни приобщи и свърже с родното ни миналото, мястото и хората му. И текстът действително има тази сила – той е надкултурен, извънбитиен. Книга за всички времена. Книга за нищото. За едновременната валидност на взаимоотричащи се категории. Книга за всичкото.

Ахмед Хилми Филибелията

„Дълбините на въображението“ е съставена от две части. В първата младият Раджи в девет истории, случили се в девет дена, навлиза в опознаването на различни философски и религиозни учения – среща Буда, Заратустра, Брахма, Авраам, Мойсей, Конфуций, Платон, Аристотел, Иисус и Мохамед. Тези фантастични срещи са под формата на съновидения от сгъстена мъдрост и духовна сила. Те са едно сладко бомбардиране на сетивата, ума и навиците ни; физическите закони, времето и пространството са отменени и читателят е приканен и приласкан да смени перспективата, от която обичайно гледа на света, съпреживявайки с героя на разказите необикновени пътешествия, например – космически полет върху крилете на птицата феникс, при който човешкият свят се вижда далечен и ситен, част от необятния космос. Или историята да се събудиш с двете си човешки очи в мрачния свят на хора, които имат на мястото на зрението си луковици – тази притча очевидно ни препраща към проблема, че това, което виждаме, е само онова, на което са способни очите ни, а толкова много друго е извън сетивата ни. Ето така вървят историите от първата част и завличат читателя все по-дълбоко в нищото. Втората част от романа пък ни отвежда в една от онези старовремски адски психиатрии. И както подобава на мястото, през лудостта от устите на болните струят прозрения. 

Ключова фигура за фантастичните пътешествия е Огледалният старец – Айналъ Баба, който вари омайно кафе и свири медитативно на флейтата най. Кафето е медиаторът в историите, то и звукът на флейтата отварят портите към фантазията. Огледалният старец е ярка фигура, може би заради това Инна Павлова, оформила корицата,я е избрала за лице на книгата. Айналъ Баба е мъдрец и отшелник, облечен в причудливи дрехи, полепени с натрошени парчета от огледало. Срещите на младия Раджи, търсещ отговори за живота, с Айналъ Баба стават пред колибата на мъдреца, която се намира под вековни дървета насред старо гробище. Нищо в тази книга не е случайно, всеки образ, място или действие са смислово натоварени, всичко е ключ към друго. В случая огледалността на стареца скрива човешката му външност; непоказващият себе си отклонява погледа от тялото и материалното, а отразява заобикалящото; изправя ни пред вечния въпрос кое е и ако е, дали то не е отражение. Но и друго – чрез парчетата натрошено огледало ни се разкрива фрагментарността на видимия свят и принадлежността му към нещо друго, голямо и цяло. Или казано иначе: ние изповядваме различна вяра, така отразяваме света през своята бляскава частица, дори и съвкупността от парчета не пресъздава цялото. Цялото би било единното първично огледало. Него можем да го наречем с каквото и да било име, или само с точно едно. 

Nomen est omen, имената не са случайни, разбираме още в първата притча, когато Айналъ Баба отвръща: „Светлейши, присвоили сте си името на човечеството. Човешкият род е толкова безпомощен, слаб и нуждаещ се, че живее посредством надеждата – реджа. Да си Раджи – такъв, който има надежда, означава да си човек.“

Азиз Шакир Таш, превдодачът

Българското издание е направено и за радост на очите. Щедро формено, с илюстрации от Махмуд Фаршчиян. С приятно засукани шрифтове и орнаменти. Книгата е кратичка, няма и 200 страници, компактна, създава обаче измамното усещането, че бързо може да се прехвърли. Дори да пренебрегнем сложността на философските и религиозни препратки и алегории, които за по-широк кръг читатели може би биха останали недостъпни и дори невидими, то самото пътешествие във фантастичното е така дълбоко и сгъстено, че изисква от читателя едновременно непрестанно внимание и висока скорост на фантазията и ума, за да следва автора по бързите лупинги на мисълта. Историите съдържат и късове мистична османска поезия. Но тази жилавост на текста, противопоставяща се на читателските навици на съвременния човек, е и извор на наслада. Тази книга не ни се предава бързо. И тук идва и голямата заслуга на преводача – красивият езика, на който е преведена. Личи се, че е превеждана с удоволствие, с мисъл и познаване на езиците. Азиз Шакир-Таш е превеждал от османски, от оригиналните текстове. Казва, че многобройните турски издания съдържали неточности и пропуски. Така че можем да се радваме на един прецизен и пълен превод на български. Скадкодумен е езикът му – героят не просто присяда под дърветата, а се курдисва до дамаджана с ракия; нещата се случват не просто следобед, а по икиндия. Текстът е пълен с подобни приказни думи, които, освен че ни запращат в унеса на пасторалното и отминалото, са и емоционално заредени в езиковата ни памет. Усмивката на преводача прозира през текста, диалозите са пластични и благи. Стихотворенията, най-трудните за превеждане форми, са запазили поетичната си форма и мистика. И е истински късмет за читателя тази сполучлива работа – Азиз Шакир-Ташосвен че е преводач и познавач на близкоизточната култура, е също и поет, владее занаята и не е стъпвал сляпо през поезията. Изобщо целият превод излъчва увереност и ни приканва да се доверим, и му се доверяваме. 

„Дълбините на въображението“ е въздействащо четиво с трансформативен потенциал, което може да ни доведе до онова медитативно състояние, в което като главният герой из унеса си да попитаме „Аз дали съществувам?“. И много вероятно външният свят да ни отговори отрезвително, както в книгата: „Бързо дайте ракия. Раджи е на път да се побърка.“

Петя Хайнрих

Рецензията е публикувана първо в Литературен вестник, бр. 9, 2021.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.