Снощи, докато заспивах с последни светли мисли за света, бъдещето и мен в него, изпитах онази, най-изявявена от всички други носталгии – онази по уюта на вечерите в малка стая с нощна лампа от времената преди, преди социалните мрежи, преди мобилния интернет, преди интернет даже; топлото желание да си сам с книгата, космически сам; това са времената, в които отиването далеч е възможност за истинска раздяла с близките, за отделяне на мислите ти от мислите на другите, за сериозна самостоятелност, за огромно човешко изстрадване на самотността, от която хем диво се страхуваме, хем я копнеем. И няма вратичка, нито пътека назад. Късно е. Не е достатъчно да заключиш мобилните устройства в сейф и да срежеш няколко комуникационни кабела. Защото сама по себе си свързаността е едно голямо тромаво добро, което расте в дома ни като кактус, после като куче, после като дете, после като демон. Край на голямата самотност с книга в малка стая, захвърлена космоса. Разкрити сме, сигналите ни са стигнали звездите, разчетени са, обратното съобщение ни е изпратено и то ще ни стигне, дори и да се откажем да го прочетем.

28.12.21
лимне п