В онзи хладен пансион на Мозел, до реката,
някогашен манастир с дебели каменни стени,
стъпалата дървено барабанят нагоре
към висока стая с изглед.
В кулата на поетесата достига от мазето миризма на печено, белина и мая.
Светът е свършил, в бившия параклис
се вдигат сватби и звънти кристалът на фирмени банкети,
ангели висят по клоните на кестените
и скучаят скуката на пясъка и на планетите,
над градината снежи цветец. И пух.

По Мозел тих се носят безцелни лебеди. Пред ресторанта спря камион и зазвъняха касите с бутилки, пълни срещу празни…
Както си течеше денят по навик към устието,
умря поредната голяма поетеса.
Новината ме застигна в манастирската килия,
донесена от траурния вълчи вой из канарите,
три дена и три нощи виха срещу слънцето, облаците и луната…
или седем бяха?
Бях с мигрена и затова презирах временно
блясъка и белотата – не изпитвах никаква тъга, не я познавах,
единствено погнуса от показния траур,
добре че с мене няма да се случи. Достойнството се учи.

Виждах поетесата в небето как се смее с демонични зъби,
яхнала бял лебед, ангелите долу по дърветата
въртаха луди пируети, на кея спряха патрулиращите полицаи и изпушиха по няколко цигари към водата.
Отлетяха.

Обърнах гръб на Мозел, на колите и градините,
тъгата, която не изпитвах, ме отмина,
облегнала се вътре на стената, в килията на празнотата,
с поглед към повторенията на златисти ириси върху тапета,
изрекох: слава на поета, лебедите и машините!

И после пих от мозелското жълто вино,
в кръвта ми радостно потече сладко отчуждение:
река в реката, край на края.
Никога отново общение с поети, които
не изпитват благодарност към живота.

Петя Х.
из „Зимни приказки“
29.01.22