С вишнев сок и дъх пристига
под листака в летните двори
до ракията и мандолината
тънка песенчица ресница

тиха като котешка лапа
кехлибарена на цвят, отвътре комарче да свети
кротка като буйната ти дъщеря, когато гушка кокошка за бавна снимка
с резките извивки в чорапа на жена ти, от острата вълна, със стръкчета сено
в памет на овцата и поляната
– такава е песента, така върви –
дрънка ситно като кафето
което майка ти пече в долапа
с равномерно въртене в жарта
и проклина огъня, който ѝ отнел Котел, проклет да е

горе по стаите всички спят
нито знаеш броя на стаите, нито колко са хората, какви уменията
пътищата, планетите, колко по колко
коефициента на намеренията

какво има да казваш, има ли кой да чуе –
човек на своето време като всички други
бохем, конте и данъчен служител
остарял на петдесет и няколко
с малки деца
и горчива държавна пенсия от прогнила държава, да си я пиеш
но и толкова стига, нали носиш вехти знатни дрехи
видял богатство как се рои
и радостта да се пилее
единственият оцелял от пет сестри и братя, пометени от скарлатината
за да има майка ти какво друго да проклина
избягващ конфликтите, сдържано мъдър, учтив
върху фината става широка медна гривна
с тайнствени божи знаци, имам я

в мрака людете стават от столовете и си разменят местата
кой кой е и откъде идва, къде тежи
лято е, шексипир високо, цариград далеко
светулка ли убоде тъмата
и тогава ни назова
децата на децата на децата ти
по имена
както само пророците могат
в редките случаи на провидение
но ти не си пророк и песента ти няма значение

движението е кръгово
мотивите се повтарят като родови имена
всяко лято произвежда същите насекоми тръгнало е да се зазорява,
песенчицата изтънява,
време е да спим

Петя Х.
из „Зимни приказки“
31.01.22