Наскоро Тея (Доротея Василева) ми прати въпроси, застягащи поезията, литературата, София и всичко останало, от които впоследствие се получи това в „Програмата.бг“. Разговорът се оказа обаче по-обемист, ето го в суров вид.
Здрасти, Петя! Как си напоследък? Какво занимава ума ти?
Здравей! Дали ще повярваш – пиша този път проза. Зарязах колата на поезията насред пътя, счупих колело и не викам неволята. Пиша „Спорт и проза“. Уместно ли би било да отговоря с едно стихотворение:
Стоях в средата на нещо
което можеше да бъде езеро, престрелка
или дъното на яма
няма ли веднъж и мен
някой да ме спаси
да дойде лодка, да настане мир
корен да се спусне до подземното царство
нищо повече
но не бях нито гладна, нито жадна
слънцето – благоразположено
перспективата — сложна
пък и от малка знаех, че неволята учи
затова счупих колелото насред пътя
легнах с лице към небето
и запях
Рейнски песни, (Норгет, 2023, е-книга)
Скоро излезе петият брой на литературно списание ТЕКСТИЛ. Това е списание, което много добре балансира ерудиция, хумор, въображение и желание да стигне до по-широк кръг читатели, не само до шепа литератори. Защо се зарече този път да е последен? Ще ни липсва!
Всичко хубаво свършва бързо. Списанието излиза в издателството на НБУ и с подкрепата на университета, за което им благодаря завинаги. Идеята за такова списание се породи от семейната ми история, в която има всякакви хора, но сякаш най-много са текстилците, и то от няколко поколения, от двете страни, майчината и бащината. Така че аз съм един нереализиран текстилец. Освен това обичам шегите. Списанието е моето завръщане в текстилната традиция, по друг начин и на шега. Думите текстил и текст имат общ произход – от латинския глагол texere, което означава тъка, сплитам. Или иначе казано – текстът е тъкан от думи. Литературата е едно платно. Представях си, че правим списание, което е отворено за смели литературни опити и което събира добрите литературни текстове, писани на български днес, пресни и дори малко неотлежали и неокастрени. То е своеобразно огледало на родния литературен процес, ако сме по-смели в самоопределенията. Идеята ми за създаването на списанието беше подкрепена от Георги Гочев, филолог и човек на литературата, и от художника Дамян Дамянов, който създаде визуалната тъкан на списанието, прави кориците. Тези корици са направо плакати, аз си ги закачам вкъщи на стената. Последният брой е за дракони, вижте корицата, тя е и политическа, и фантастична… силна работа. По-късно към редакцията дойде и Иван П. Петров, филолог, блогър и изкушен от литературата човек. А дали списанието ще липсва? – няма, винаги се появява нещо ново.
Човек, ако те следва в социалните мрежи, би решил, че си някой, който не се сърди и засяга. Възмущаваш се от поведение, лоши практики, но никога не се държиш като “кривата ракета”. Това ли е твоят modus operandi, да си над нещата?
Наистина ли така изглежда отстрани? Аз мислех за себе си, че съм прекалено раздразнителен човек, който трудно се сдържа да не възразява на повечето неща, един вид досаден многознайко. Много внимавам да не изпадна в това положение и когато се усетя, че залитам – спирам се. В социалните мрежи съм си изработила правилото никога да не коментирам теми, от които не разбирам и никога да не коментирам изказвания на хора, с които не съм близка или няма какво да деля. Първото правило дава възможност човек да запази достойнстово, а второто – да се отнесе с уважение към другите, независимо в какво вярват те и какво говорят.
Пишеш, превеждаш, съзерцаваш, издаваш… Много даваш, а какво си вземаш?
Убедена съм, че колкото повече човек дава, толкова повече има. Това винаги работи! Не веднага и не ясно проследимо, но погледнато в перспектива – винаги излизаш богат. Единствено застоят, отказът, нерешителността ограбват. И за да не изглежда сега с това изказване сякаш се стилизирам в някакъв образ на благороден алтруист, ще добавя, че подбудите ми са предимно егоистични – обичам да имам и да постигам, затова давам всичко нататък. Освен това обичам да се смея и да се радвам с хората, а това става най-вече при щедрост при споделянето и при свободния обмен на идеи и планове. Участието в литературата не е изстрелване на победоносна ракета. Литературният процес изисква последователност и дълги години натрупвания, общуване със съмишленици, четене на текстовете на приятел, откриване на онова, което се пише само̀, независимо от автора. И е добре човек да разбере какво може да върши по-добре, даже най-добре.
Мисля за теб и като за част от expat поколението автори. Животът ти извън България как влияе на работата ти според теб? Виждаш ли някакви общи черти между себе си и други активно пишещи хора, които в момента творят извън граница (и границите си)? А Дюселдорф и София по какво си приличат?
За родното си място човек няма никаква заслуга, то е произволно. Но решението къде да живееш е вече съвсем друго нещо – въпрос на избор, принуда, стечение на обстоятелствата. Всеки живее някъде и все по-често това не е мястото, на което е роден. Пишещите сме свързани чрез езика. Разбира се, и чрез културата, но дори и в България съществуват общности, които нямат нищо общо помежду си. Силно се противя на разделянето на автори в България и автори извън нея, каквото и да означава второто. Хайнрих Хайне, един от най-значимите немски поети и публицисти на 19 в., живее и умира в Париж. Ирландският писател Джеймс Джойс, един от световните писатели на 20 в., живее в Триест, Италия, умира в Швейцария. Нашумелият автофикционален норвежки писател Карл Уве Кнаусгор живя дълго време в Швеция, сега е във Великобритания. Има още много подобни примери. В този смисъл аз нямам нищо общо с хората, които пишат извън България, по същия начин по-който нямам и нищо общо с хората, които пишат в България. Имам общо само с хората, които пишат, независимо къде живеят в момента.
А Дюселдорф и София по нищо не си приличат. Или може би по дрогериите – и на двете места в дрогерията попадам в познатата защитна зона от аромати на препарати за почистване и козметика. Дори хората вече имат еднакви цветове на косите по улиците на градовете, защото ползват едни и същи марки боя за коса от дрогерията.
Кое те изненада в София през последния път, когато се върна тук?
Не бях идвала в София от десетилетие. Пристигнах в един нереално горещ ден в нaчалото на ноември. Хората ходеха по улиците с леки връхни дрехи и по къси панталони, масите пред кафенетата бяха пълни, в Докторската градина растяха следващите поколения деца, клечаха върху нахвърляните из тревата руини, ритаха плодовете на дивия портокал, този екзотичен плод, който с набръчканата си външност прилича на мозък, само че зелен. Има някакво старинно градско спокойствие в София, сигурно не навсякъде, не по всяко време. Но има пролуки във времето, в които човек като мен, напуснал града преди толкова много години, може да се свърже с деликатните шумове, с миризмите, с горчивия познат вкус на водата от чешмата, с детайли като например чугунените решетки по прозорците от задната част на Народната Библиотека.
И защо я няма чешмичката в градината зад Народната библиотека? Какъв е този бетонен паралелепипед на нейно място и за какво служи?
Къде си чужда? Или кога?
Чужда съм там, където играят хоро.
В стиховете ти има много образи на животни, насекоми особено (Лимне Х, Летни хитове). Физическото смаляване на лирическите герои прави лирическия им свят огромен, светъл и цветен. Мислиш ли за този IMAX ефект, който създаваш, докато пишеш? Доколко има предумишленост в поезията ти, ако въобще?
Това е най-яркото и най-безобразното по прекрасен начин определение за поезията ми. IMAX ефект. Харесва ми много. Благодаря! Вярно е, че обичам да сменям фокусните разстояния – от едрите гледки (от високо) да се приближавам до все по-малкото. Малките форми в своята организация повтарят голямото. Като фракталните фигури, например броколи – във всяка дребна част от главата на броколи виждаме отново целия зеленчук, но като за тенджерата на джудже. Интересна ми е тази най-малка граница, до която окото стига. Човешкото око не е особено силно в дребните неща, сигурно не е било жизненоважно за човека да вижда най-дребното броколи, за да оцелее. Но фантазията, без която всъщност няма литература, може да прониква и в невидимото, и то убедително. Насекомите на антропоцена впечатляват и с това, че като цяло са дребни за човешките ни мерки. И приличат малко на извънземни с многото си очи, шест крайника и фантастични стадии на развитие. 60% от животинските видове са насекоми, при това около един милион все още даже не са открити. Как да не си заслужават вниманието на не един поет със склонност да се преструва на ентомолог.
От „Летните хитове“ да тръгнем към „Рейнските песни“. Това е заглавието на ръкопис, който може би ще види бял свят скоро. Кажи ни за Рейн, за гласовете, които ще чуем там, за природите вътре.
„Рейнски песни“ е логическото продължение на „Летни хитове“. Но хитове е в по-широк смисъл – това са песни, а песни е и самата поезия. Или иначе казано, Орфей също е писал хитове. Хит става една песен по различни причини – става хит, когато се повтаря. Стихосбирката „Летни хитове“ е изградена върху този опит за повторения до напълното изчерпване на смисъла, другият пласт е логическият с повторенията на не-то. В логиката двойното отрицание е много забавен момент, има го и в езика, когато човек каже например „Не съм несъгласен“. И третият пласт е ироничният. Последният цикъл в книгата, наречен „Именити песни“, е чиста ирония, смешка с имена, изкорубени от същността им. Още от същото ще има и в „Рейнски песни“. Живея в Дюселдорф, в близост до реката. Почти всеки ден минавам по брега, на речен километър 755, до стария ферибот. И правя снимки на реката от това място. Гледам шлеповете, познавам ги по имена. И сега ще кажа нещо банално – реката никога не е една и съща. От мястото, от което гледам, величествени са залезите, когато слънчевият лимон падне отсреща, зад реката. Малко преди това се вижда рейнското злато – онези златни люспици по повърхността. За хората от другата страна на реката, изгревът е забележителният, а не залезът. И тогава разбираме и лимеса (границата) и лимнето (водата). Рейн е мощна метафора. Името Рейн означaва просто река.
Имаш ярко, експанзивно въображение, но в текстовете ти няма никаква мегаломания. Човек не би се усъмнил в автентичността ти, ти пазиш „изначалното си приятелство със света“. От какво се храни това въображение и любопитство? Какво би искала да видиш да се случва в българската литература (или в частност – поезия) в момента? И какво – да спре да се случва?
В един оптимистичен сценарий – да се пише много повече и да се издава смело, дори с риска за грешка. Грешките са най-ценното. Не съм от хората, които се вайкат колко много се пишело и колко зле било това. Напротив. От опита си при правенето на литературни списания от вече цяло десетилетие знам, че действително повечето хора не могат да пишат и никога няма да могат. От тази бълбукаща супа обаче наистина изскачат добрите и ценните текстове, оформят се поети, разграничават се от другото. Обичам тази широка територия на литературата и на опитите за литературно писане. Добрите поети не ги спускат ангели от небето. А също – добрите поети не пишат винаги и през целия си живот добри стихотворения. Всеки ще падне в калта на собствената си немощ. Нужна е широта в оценките и любопитство. Уважение към поета, дори когато е паднал. Аз не харесвам много неща, но най-вече не харесвам и нямам доверие на издатели, убедени, че издават само недвусмислено ценни книги. Това е само смешно. Обичам издатели, които издават не най-добрите книги, а взимат най-смелите решения, водени от несигурността и съмнението в непогрешимостта си. Ето това искам да спре да се случва – убедеността в правотата. Милост за поетите и писателите и няколко литературни конкурса по-малко. Победа на иронията над патоса. Достойнство във всичко, дано никога отново да не се случи да виждам литературни „състезания“, на финала на които се размахват пликове с пари, нека да реформираме литературните конкурси, за да са смислени, а не обидни остатъци от минала епоха.
Коя е твоята суперсила?
Суперсилите са за супергероите, а супергероите се отличават с това, че в повечето случаи не обитават реалността (не и докато са герои) и суперсилата им е дадена за компенсация на огромна друга слабост. Един супергерой на Древността е например Ахил, убит от стрела в петата. Уязвимостта е суперсилата. Поради уязвимостта животът е ценен. Ахил ни вълнува не защото е непобедим воин, а защото все пак умира, с което показва, че не е непобедим и това е великото. В непобедимостта няма величие, защото непобедимостта лишава от избор и кулминация. А добрата новина е, че тази суперсила притежава всеки от нас. Всеки човек е уязвим и смъртен. Поради това всеки може да бъде супергерой, който да върши осмислящи живота неща.
Какво би искала да ти се случи тази година?
Краят на войната, оттеглянето на агресора от украинските територии, новоизграждането на Украйна и началото на един катарзисен реформационен процес в Русия. Много ли е това?
Въпросите зададе Доротея Василева
Отговорите са мои (Петя Х.)
Petja Heinrich 