– Внимавай, дай ръка, скрий се зад гърба ми.
– Но нима някой ни преследва. Ние сме две перлени обици без особена стойност, захвърлени върху масата зад дървена кутия.
– Виждаш ли огъня отсреща? Това е свещ. След около половин час ще изгасне, тогава с оперни гърбове по дъвената кутия ще се плъзнем до края на масата…
– От кого се крием?
— От нея.
— Но тя наистина не се интересува особено от нас. Ако представявахме ценност, щеше да ни прибере в плюшената кутийка. При господин злато и онзи малък тъжен диамант…
– Напротив, ние сме ценни. Ние сме кръгли и седефът ни блести, виж как блестиш, виж как блестя.
– Да не се лъжем, майка ни не е мида, фабрично слепен прах сме.
– Това няма значение, аз усещам в себе си песента на морето.
– И как звучи тя? Защото аз чувам единствено фабричния шум на пресата за изкуствени перли.
– Престани. Всяка перла трябва да вярва в силата на някаква мидена магия. Все пак, дори и да не сме от мекотелото на майка мида, ние сме нещо като мечтата за мида. Ние сме мечтата за перла. Мечтата за перла е повече от някаква си забравена перла в чекмедже или изобщо неоткрита перла на някакво дъно, която няма история и не е способна на лично приключение.
— Няма що, голямо приключение е да се преструваме, че се крием от някого върху маса зад дървена кутия.
– Когато изгасне свеща, ще се търкулнем от масата, отсреща е вратата към терасата. Знам едно място, на което уплътнението е изхабено, показа ми го паякът. Оттам ще излезем на тераса, после ще скочим. Долу в тревата, хванати за ръце, ето така, кукичка в кукича, оттам ще тичаме към магнолията и ще заспим в магнолията, и ме заспим в цъфналата магнолия, и ще спим, до края на цвета, две истински перли на приключенията, две избягали обици, две в магнолията.