Омарът влюбен бе в лангуста

„Омарът влюбен бе в лангуста,
без отклик беше любовта,
в неосъзнатото се спусна
и стана устрем към смъртта“

Преразказвам останалото: Психологът се заел със случая, който изглеждал доста заплетен. Обаче омарът се уплашил от сметката и избягал. Психологът се ядосал, но си замълчал, продължил да мисли върху случая. Омарът се наслаждавал на живота и открил щастие в друга любов. А психологът пък открил извора на личното си помрачение, а именно – в комплекса за пари 🙂
–-
(Из „Психология“ от Херман Хесе) // Четене напосоки

Sophie’s Choice

Sophie’s Choice (мелодрама, 1982), Мерил Стрийп е велика, защото успява да придаде дълбочина на образ в сюжет, който по характера си е трудбо поносима сълзлива история с уж исторически бекграунд (фашисти, концлагери). Най-непоносими ми бяха непрестанните шокиращи разкрития и обрати, има нещо така булевардно в този тип разказване. Мазна работа. 5 от 10.

Новогодишните ми късмети, в които, както знаете, вярвам безрезервно

От горе надолу са по реда на изтегляне — радости, власт, любов и пътешествия. Като се пресметне, че съм изяла 4 парчета баница, излиза, че дълготраенето на един късмет е 3 месеца. Реалностите показват, че пътешествията се осъществиха в първото тримесечие. Следователно, би трябвало да вървят от долу нагоре. Би трябвало да се навлезе в любовта, която в късното лято да прерастне във власт Този късмет „власт“ си го пожела Р., сигурно в тийнейджърския свят има друго свойство, в моя свят нямам чак таква потребност от власт, понеже общо взето власт имам в достатъчни за моите потребности дози. Пък и по мое усешане власт се копае лесно, но не носи радост. Така че ми е трудно да видя връзката от власт към радост. А може би късметите трябва да се четат по обратния ред. Може би радостта е била в началото, а истинското усещане за пътешествия ще се настани едва в края на годината. В тази втора версия би трябвало сега да съм навлязла в периода на властта и да чувствам едва суровата ѝ тежест. Властта не се усеща лесно, тя е базисна и басова. Добре дошла власт над тъмното и над зелевата пеперуда! Добре дошла власт с клюн. Или може би е друг редът на късметите. Или може би дори не траят равни интервали от време – първият може да е най-дълъг и изявен, така че да покрива цялата година, а другите – намаляващи и бледнеещи. Изобщо не е лесна работа това с късметите. Не знам как може с лека ръка да се отмятат. А най-отгоре короната е киви. 🤣

 

31189819_1474005396055168_7332221271259742208_n

Blade Runner

Blade Runner (film, 1982), бъдещето, върху чиято панорама се развива действието, е догодина – 2019. В това бъдеще няма интернет, но има хвърчащи коли, AI, има все още хартиени вестници с всестранно приложение (като чадър над главата, когато вали, като параван за прикрито наблюдение, за разгръщане против скука), диско осветление, неонови тръби, улични телефони (но пък с издраскани диплеи), малки екрани като щайги и с изпъкнали стъкла, всичко мига, скърца и е ръбесто, но филмът е: 8 от 10, въпреки че премигванията и басовата звукова кулиса доста изнервят (предполагам, че ще е по-поносим при лош звук и дребен екран).

// А и накрая малко не ми стана ясно. Ако някой го помни, моля да ми обясни.

Кортасар

Добре, предавам се. Ще се надмогна и ще чета Кортасар. Защото, според Пабло Неруда – който не прочете тези разкази, той е загубен. Даже е описана точно бедата, която ще връхлети инатливия читател. Било същото като да не ядеш никога праскова – ставаш меланхоличен, блед, а накрая може и да ти опада косата Имам ли избор?

São as águas de março fechando o verão

São as águas de março fechando o verão
É a promessa de vida no teu coração

Има елементарно гениална структура – изброява се това и онова: парче хляб, вятър, тръстика, жаба, къс сребро, дъното на кладенец… като посочване с пръст и бързо преминаване към друго се наслагват образите. При този тип чувствителност веднага си мисля за Кларис Лиспектор. А това са последните два стиха, в общи линии:

Това са водите на март, които затварят лятототова е обещание за живот на сърцето тиКакво интересно огледално преобръщане от наша северна гледна точка е това очакване за есен през март. Мартенската есен е преобърната с хастара навън пролет. Еуфорията на пролетта се обръща в меланхолия на есента. Но обещанието за живот на сърцето си е същото 🙂 от двете страни на екватора.

Die Nibelungen

Die Nibelungen (1924, Fritz Lang) е тотален кино шедьовър. Естетиката, геометричните елементи, контрастите – ненадминат. Бих стигнала дотам да твърдя, че естетиката на този филм има лечебна сила – пречиства наситеното на цветен кич и шум око днес. А самият сценарий е вълшебен по най-вълнуващ начин – буди носталгии по времена, в които е имало дракони. А че ги е имало, в това няма никакво съмнение. 🙂 В този средновековен нибелунгов свят дракони, вълшебства, мрежи невидимки, несметни съкровища не се детски образи по начина, по който обикновено се разбират. Те са атрибути на едно детство на цивилизацията ни; същото важи и за безпределните чувства там: любовта, скръбта по убития герой, жаждата за мъст. Това са корените на емоциите ни днес. Те затова са така хиперболични.

10 от 10 за всички времена, особено във възстановената версия и с музиката на Gottfried Huppertz.

Нибелунгите от 1967 и 2004 не успяват да достигнат по ръст този филм.

Амадеус

Снощи гледах за пореден път „Амадеус“ (1984, Милош Форман). За мен този филм никога не може да стои сам за себе си, защото е свързан с колективното ни бягство от час (какъв ти час – направо цял ден!) в подготвителен клас в Английската, за да го гледаме отсреща в кино Сердика. Класната ни, тогава незначително по-възрастна от нас, беше на другия ден само тихо обидена – защо не сме я били предупредили, поне да не се разкарва. Филмът е извън мерките от 1 до 10, всеки път откривам нещо, според възрастта и актуалните си прозрения. Все по-малко шантав ми изглежда Моцарт според Форман.

Цветна деконструкция

Тази сутрин под душа ме връхлита затънтен спомен от детството, явно горещите бодливи струи активират по смешен начин случайно затулени участъци от мозъка. Беше на посещение в училище Миряна Башева, а след разговора аз бях натоварена с огромен букет, който трябваше да пренеса през безкрайно дългата стая и да го поднеса на гостенката. Тръгнах аз, вървя, а пред очите ми само пищни цветя и целофани се люшкат и шумолят. И по едно време се плеснах по очи на пода, премазвайки и букета, който ми беше равен по големина, значи почти беше като четвъртокласничка от цветя. Знам, че за миг привлякох цялото внимание върху себе си, станах, изтупах букета и все пак го поднесох в нещо като върховно прашно смущение.

Не е достаъчно да си добър ученик с литературни интереси, за да тласкаш гигантски букети напред. Дори е грешка в системата. Големите букети трябва да ги носят онези другите, с добрата телесна координация, които могат да се изкатерят на кълбо, дърво, антена или планета. А може би е точно обратното. Може и да е било добър избор да поверят букета на дребно момиченце с очила – все пак така добре гледах през целофана, че този опит оплоди не един текст, макар Миряна Башева да е получила по-скоро цветна деконструкция.