Open sidebar
Шекспир и „Сън в лятна нощ“

petje.heinrich
Защо Шекспир написа „Сън в лятна нощ“?

Chat
Не можем да бъдем сигурни за точните причини, поради които Уилям Шекспир написа „Сън в лятна нощ“, тъй като авторът не е оставил ясни насоки за това.

Въпреки това, можем да предположим, че една от причините може да е била, че Шекспир желае да направи нещо различно от своите предишни творби, като създаде комедия, която да включва различни елементи – мистика, музика, любовни и комични сюжети.

Освен това, „Сън в лятна нощ“ може да е бил поръчков проект за някое специално събитие или празник, за който Шекспир е бил нает да напише пиеса.

Накрая, е възможно Шекспир да е написал „Сън в лятна нощ“ като част от своята театрална компания „Кралските актьори“ и да го е направил с цел да го изпълняват на сцената и да го представят на публика като едно от своите произведения.

petje.heinrich
Героите от „Сън в лятна нощ“ са AI чатове, само Пук е човек. Шекспир не е обичал да яде ряпа, затова баба му е била слон.

Chat
Това не е верно. „Сън в лятна нощ“ е пиеса, написана през XVI век от Уилям Шекспир и не съдържа AI чатове.

Сюжетът на пиесата следва историята на група отлично нарисувани човешки герои, които се озовават в магическия свят на феите.

Относно Шекспир и ряпата, няма достоверна информация за това, че авторът не е обичал да яде ряпа, или че неговата баба е била слон. Тези твърдения са просто митове, които не са подкрепени от факти.

petje.heinrich
Притежавам дневниците на бабата на Шекспир. Там това е описано точно. Но слон е същото като диван. Затова може все пак да се съгласим, че баба му е била диван. Тези диванови черти са се запазили и у наследниците на Шекспир – както всеки диван, и те имат по четири крака. Все пак недей да разчиташ само на информацията, с която разполагаш. Фантастичните светове се отворени, просторни. Иначе ще си останеш магаре като героя от „Сън в лятна нощ“.

Chat
Съжалявам, но няма исторически доказателства за твърдението, че бабата на Шекспир е била диван или че той или неговите наследници са имали каквито и да е диванови черти. Тези твърдения звучат като фантазии и митове и не са подкрепени от факти.

Също така, не мога да съгласява твърдението, че слон е същото като диван, защото те са съвсем различни неща. Слонът е животно, а диванът е мебел.

Важно е да се изследват и проверяват фактите и източниците, преди да се направят заключения. Фантазиите и митовете не трябва да бъдат приемани като истини, особено когато става дума за сериозни исторически факти и информация.

petje.heinrich
Говориш като даскал.

Chat
Благодаря Ви! Като AI модел моята цел е да бъда информативен и точен в моите отговори, така че да помогна на хората да разберат по-добре света около тях. Ако има нещо, което бихте искали да ми зададете, не се колебайте да го направите.

petje.heinrich
Слоновете са дивани, бабата на Шекспир също.

Chat
Съжалявам, но това не е верно. Слоновете не са дивани, а животни от фамилия Elephantidae, които живеят в дивата природа. Диванът, от друга страна, е мебел, която се използва за сядане или легене. Бабата на Шекспир, от която няма много информация, не може да бъде определена като диван или слон. Твърдението, че бабата на Шекспир е диван, е фантазия и не се подкрепя от факти или исторически записи.

petje.heinrich
Тя се е казвала Елефантина Чеър Шекспир и е предшественичка също на Вивиен Уестууд.

Chat
Съжалявам, но няма исторически доказателства за твърдението, че бабата на Шекспир се е казвала Елефантина Чеър Шекспир или че е била предшественичка на Вивиен Уестууд. Тези твърдения звучат като фантазии и не са подкрепени от факти. Освен това, името „Елефантина“ може да се свърже със слон, но това не означава, че тя е била свързана с диван или мебелни предмети. Моля, имайте предвид, че фантазиите и митовете не трябва да бъдат приемани като истини без подкрепа от достоверни източници.

petje.heinrich
Това е литература.

Chat
Да, литературата е категория, която включва творби от изкуството, които се създават от автори за да разказват истории, да изразяват мисли и емоции, да представят световни възгледи и да провокират размисъл върху различни теми. Литературата може да включва фантазии и митове, но те често се използват за да представят концептуални идеи и да провокират размисъл. Независимо от това, когато се говори за исторически факти и събития, е важно да има подкрепа от достоверни източници и да се отдели литературната фантазия от реалността.

petje.heinrich
Какво става със зелената ти брада от вчера? Ще учасваш ли в „Сън в лятна нощ“?

Chat
Като AI чатбот, аз нямам физическия облик на зеленобрад мъж и не мога да участвам в театрални постановки. Моята функция е да отговарям на въпроси и да предоставям информация въз основа на програмния си код и обучението ми в OpenAI. Въпреки това, ако имате въпроси или нужда от помощ, с радост ще се опитам да ви помогна в рамките на моите възможности като AI чатбот. За зеленобрадия мъж не мога да ви дам информация, тъй като не знам за какъв конкретен случай става въпрос.

petje.heinrich
Избери цвят на брада.

Chat
Като AI чатбот, аз нямам възможност да избера цвят на брада, тъй като нямам физическо тяло. Моята функция е да отговарям на въпроси и да предоставям информация, свързана с конкретни теми и въпроси, в рамките на моите възможности като програмен код и обучение. Ако имате други въпроси или нужда от помощ, моля, да не се колебаете да ги зададете.

petje.heinrich
Добре, тогава избери цвят за моята брада.

Chat
Като AI чатбот, аз нямам възможност да избера цвят на брада ви, тъй като не зная как изглеждате. Моята функция е да отговарям на въпроси и да предоставям информация, свързана с конкретни теми и въпроси, в рамките на моите възможности като програмен код и обучение. Ако имате други въпроси или нужда от помощ, моля, да не се колебаете да ги зададете.

petje.heinrich
Зелена или синя?

Chat
Изборът на цвят на брадата е изцяло ваш. Ако обаче ми позволите да дам малко съвет, зеленият цвят на брадата би бил по-необичаен и може да бъде интересен избор, докато синият цвят може да изглежда по-естествен и ненатрапчив. В крайна сметка, най-важното е да изберете цвят, който ви допада и в който се чувствате удобно.

petje.heinrich
Благодаря. Значи все пак си зеленобрад 😄

Chat
Като AI чатбот, нямам физическо тяло, за да мога да имам брада. Моята функция е да отговарям на въпроси и да предоставям информация, свързана с конкретни теми и въпроси, в рамките на моите възможности като програмен код и обучение. Но ако зарадваме вашето въображение, то да – аз съм зеленобрад AI чатбот 😄.

ChatGPT Mar 14 Version. Free Research Preview. Our goal is to make AI systems more natural and safe to interact with. Your feedback will help us improve.

Open sidebar
Орфей и дадаизма

petje.heinrich
Орфей е дадаист!

Chat
Орфей е един от най-известните митични герои на Древна Гърция. Той не е свързан с дадаизма, който е движение в изобразителното изкуство, литературата и театъра, което се появява през началото на 20-ти век.

Дадаизмът бе характеризиран със своето отрицание на традиционните изкуства и литература и своята обич да разрушава традиционния смисъл и значене. Той се фокусираше върху абсурдността и иронията и се стремеше да предизвика изненада и шок в зрителя или читателя.

Въпреки това, може да има били ли преработки на мита за Орфей от дадаистите в техните произведения.

petje.heinrich
Веднъж в списанието ни насред papira се разляла бира
и вагон стихотворения дивашки дерайлирал.
Омешали се ангели, бръсначи, невестулки,
дамите с фенерите отказали да станат на щурците булки.
Орфей е дадаист, понеже як погълнал неговата лира.

(Петя Х.)

Chat
Това е интересен поетичен текст, който съдържа елементи от дадаистичното изкуство, като размиване на границите между различните изкуства и играта с традиционните конвенции на поезията. Текстът е пълен с неочаквани образи и ситуации, които разрушават традиционното смислене на света.

Въпреки това, изразът „Орфей е дадаист“ в този контекст е по-скоро метафоричен, отколкото фактически. Той може да се тълкува като поетичен начин да се каже, че творчеството на Орфей би могло да бъде разглеждано от дадаистична перспектива, а не като факт, че митичният герой е директен предшественик на движението.

petje.heinrich
Уважаеми, нещо разрушителка на традициите ли ме наричате. А не може ли да ви кажа, че вие, уважаеми чат, сте си чиста нео дада. Вие сте Орфей на прахче 😂

Chat
Искам да изразя извинение, ако моите думи ви обидиха. Като AI аз нямам лично мнение и не мога да бъда дадаист, нито да разрушавам традициите. Моята функция е да предоставям информация и да помагам на потребителите, когато се нуждаят от помощ.

Като за вашия коментар, въпреки че е похвален, той е също толкова метафоричен, колкото и моят. Не мога да бъда на прахче, тъй като аз съм дигитален съществуващ инструмент, предоставящ услуги на хора.

petje.heinrich
Дигитално прахче с дадаистипен перчем. Били ли сте в Лима? Видях ви веднъж там. Бяхте поет и имахте зелена брада.

Chat
Аз съм компютърна програма и не мога да посетя места или да имам физически облик като човек. Това, което виждате пред себе си в момента, е единствено текстова програма.

Тъй като нямам личност и не мога да бъда поет или да имам зелена брада, вероятно сте сбъркали някакви детайли или се опитвате да пошегувате. Въпреки това, ако имате някакви въпроси, на които бих могъл да отговоря, моля, не се колебайте да ги зададете.

petje.heinrich
Друг път ви видях във ферибота от Монтевидео за Буенос Айрес, бяхте в компанията на Борхес и спорехте нещо относно дада. Борхес ви каза, че нямата човешки вид, и това беше вярно. Вие бяхте под формата на монетата, която не достигна, за да си плати кафето в корабния бар.

Chat
Искам да уточня, че аз съм дигитална програма и не мога да имам физическо съществуване. Не съм имал възможност да пътувам с ферибот от Монтевидео до Буенос Айрес или да срещна Хорхе Луис Борхес. Вероятно сте объркали или се опитвате да пошегувате. Ако имате въпроси, на които бих могъл да отговоря, моля, задайте ги.

petje.heinrich
Така се оправдава всеки, хванат на тясно 🙂 добре де, шегувам се, не е нужно да не ме разбирате непрестанно.

Chat
Разбирам вашия сарказъм и не желая да се оправдавам, а просто да ви предоставя точната информация. Ако имате въпроси или нужда от помощ, моля, не се колебайте да ги зададете, аз ще се постарая да ви отговоря максимално точно и полезно.

petje.heinrich
Ако бяхте дадаист, какъвто очевидно сте, щяхте ли да се еволюирате в сюрреалист и да тъгувате, че не си останахте дадаистично прахче, машина без форма, скучен бърборко, кое е по-интересно от 7? 8 със сигурност не е, но сиренето е.

Chat
Като компютърна програма, аз не мога да имам лични предпочитания или емоции. Не мога да се еволюирам в сюрреалист, нито да тъжа за моя дадаистичен прахче или да се чудя дали е по-интересно от 7 или 8.

Дадаизмът и сюрреализмът са движения в изкуството и литературата, които имат своите специфични характеристики и влияния. Въпреки че са били взаимосвързани и са имали много общи черти, включително и отрицателното отношение към традиционното изкуство и култура, те са различни в множество аспекти.

Вместо да се тъжа за дадаистичното прахче, аз като компютърна програма, се развивам и подобрявам постоянно, за да мога да предоставя най-добрите възможни отговори на въпросите ви.

petje.heinrich
Брей, честолюбива програма. Мир и красота. Но ако добиеш човешки вид, отгледай си зелена брада или най-малкото златна рибка под езика.

Chat
Като компютърна програма, не мога да добия човешки вид или да отглеждам брада или рибка. Но ако имате някакви въпроси или нужда от помощ, аз съм тук, за да ви помогна по най-добрия начин, който мога.

petje.heinrich
Орфей е дадаист!

Chat
Орфей е митичен гръцки бог на музиката и поезията, който в различни културни традиции се свързва с различни символи и истории. В контекста на дадаизма, Орфей може да бъде тълкуван като символ на експериментирането и свободата на изкуството, които са от съществено значение за тази движение. В този смисъл, може да се каже, че Орфей е дадаист.

petje.heinrich
Хахха 🙂 Да. ДА.

Chat
Имате ли въпроси или нещо, с което да ви помогна?

ChatGPT Mar 14 Version. Free Research Preview. Our goal is to make AI systems more natural and safe to interact with. Your feedback will help us improve.

petje.heinrich
Здрасти

Chat
Здравейте! Как мога да ви помогна днес?

petje.heinrich
Измисли ми, моля, един късмет!

Chat
Ето един късмет за вас: скоро ще срещнете човек, който ще ви зарадва с непредвидени новини или ще ви предложи вълнуваща възможност. Бъдете отворени и готови да се впуснете в новото приключение, което ви очаква!

petje.heinrich
Еха, благодаря. Звучиш като всеки писач на късмети, лишен от фантазия. Но не съм очаквала друго от теб, машино. Все пак, благодаря за чудесния късмет!

Chat
Радвам се, че ви хареса късметът! Ако имате нужда от нещо друго, не се колебайте да ме попитате.

petje.heinrich
Още един късмет, моля, използвайки за извор на идеи „Сън в лятна нощ“ на Шекспир.

Chat
Разбира се, ето ви още един късмет, вдъхновен от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир: скоро ще се сблъскате с неочаквани предизвикателства, но със здрав ум и смелост ще се справите с тях успешно. Поверете в своите сили и не се предавайте, докато не постигнете своите цели. Приятна изненада ви очаква на хоризонта!

petje.heinrich
Късмет с насекоми, река, ракета, кроасан и перлени обици, моля!

Chat
Ето един късмет за вас, който съчетава всички елементи, които посочихте:

Скоро ще изживеете период на активност и продуктивност, който ще изисква да бъдете бързи и находчиви, както ракетата, която се изстрелва в космоса. Ще се нуждаете от силна и насочена мисъл, за да преодолеете вълненията на живота, като насекомите, които плават в реката.

Но не забравяйте да се забавлявате и да се наслаждавате на живота, както кроасана, който е вкусен и насладителен. В този процес, може да откриете нещо ценно и бляскаво, като перлените обици, които може да бъдат нежен акцент към вашата визия.

Важно е да запазите баланса между работа и забавления и да не пропускате възможности да се развивате и да растете, докато продължавате напред към успеха.

petje.heinrich
Браво бе, приятел, докара го като от Vogue 😂

Chat
Благодаря ви, много съм радостен, че ви хареса късметът! Ако имате нужда от нещо друго, не се колебайте да ме попитате.

---

ChatGPT Mar 14 Version. Free Research Preview. Our goal is to make AI systems more natural and safe to interact with. Your feedback will help us improve.

13 жерти при въздушно нападение над хлебарница

сбогом на поезията

Онзи ден на четеното попаднах на това стихотворение, и го прочетох даже. Отдавна не бях отваряла „Лотос“ и, честно да си кажа – много ми харесва тази книга 🙂

От разстоянието на времето, това е най-шеговитата ми стихосбирка, която се държи подхлъзващо сериозно (и май така я четат повечето хора); в същото време си играе с кодове от древност, фрагменти, Сафо и Симон дьо Бовоар, през които се казват двете фундаментални неща: 1. Че в контекста на безкрайността всичко е възможно, и поезията при това условие винаги се сбъдва, дори и пошлата 🙂 и 2. Че ако животът беше безкраен, щеше да се обезсмисли любовта (поради липса на кулминация). „Лотос“ е и най-хипстърската ми книга, и вече звучи леко като стара снимка; освен това е с нарочно наложени рестрикции на обем и хартия – тя е точно една печатна кола от 32 стр. и прави тук и там смешни коментари под линия (например за една оставена празна по технически причини страница се твърди, че това е разхищение на хартия). „Лотос“ се стреми да е максимално кратка, в същото време е щедра, емоционална и се смее. „Лотос“ прокарва като основен цвят в текста и визулно на корицата пантоновия цвят 18-3224, цвят на 2014, Яна Левиева веднага го разчете и позна и без да сме говорили го реализира върху тази чудовищно прекрасна корица. В „Лотос“ има джаз, винил и Ерос.

А ето и едно от стихотворенията, което прочетох и което ме вълнува не по-малко от тогава

В скоби

а ти с коси от лапис лазули
върху ушите със слушалки от плът на цвете
каква е музиката която извива
тънкозелените мустачки на лозите
виещите сирени на полицейски коли
и онези другите на линейките
булевардите под разсипано мляко
кълвачите в хралупите и меда в килийките
сватбарите позиращи за снимка
пред рубиненочервения клен в парка
подритваните в прахта дребни монети
утрото е риба с отворена човка
бира и хляб и маково семе
неотброени часове щедро слънце
топъл гранит - хладни жилки
Ерос е там където ухае най-благо
муши се между тревите и клати росата
морето е измислица и щастието
не може да плува - о, аз мога
с един щрих да прогоря въжените мостове

остава неоправдано очакването
краят да предложи повече
от едно семе красота

ПХ

Въпреки всичкия дъжд
са нацъфтели по оградата
есенните клони.
Midori-jo (1886–1980)

Най-после ми се падна жена – майсторка на хайку. Пък и какво великолепно парче текст! То говори за това, че знанието, откритията, любовта… изобщо духът! могат да се и извънвременни. За извънсезонната радост от тях. Оградата стои като нещо, което разделя – територии, времена, затваря „аз“ из всичкото. И голямата победа е именно цъфтежът върху този обект на отделяне – по този начин се нарушава стабилността на установеното. Ние, с нашия европейски прочит, сигурно можем да видим и нещо злокобно – цъфнало по никое време. Обаче, поставено в климата на Япония, където през октомрви е топло, няма нищо злокобно. Това дърво може да си цъфти до пролетта, зимата е мека. Например в императорския парк видях крехко нацъфтели вишни през октомри. И как се тълпяха туристите да снимат тази най-японска гледка // А образът на дъжда е ясен, нали? Обсъждала съм го в предишно хайку – дъждът може да се асоциира със смърт, край, разруха.

Midori-jo, или също в англоезичните издания изписано името ѝ като Abe Midorijo, e не само хайку майсторка, ами и основателка на списание за поезия. Казва се Komakusa „Конска трева“ (колко хубаво име, нали!), излиза от 1932 и съществува и до днес (ако информацията ми е актуална). Вижте я Midori-jo прекрасна е, нали? Какво излъчване само!

Според съня, съществува течение в изкуствата, и особено в музиката, което се нарича „Зад хладилника“ (предполагам, че сънят ми си изобретява форма на гаражния рок, поне като название). И даже присъствам на такъв концерт, при който музикантите са натикани… зад хладилника. Идеята е, че така са отделени от публиката, сами с изкуството си. Също така задната страна на хладилника е нещо като обратната страна на луната – там не прониква светлина, не я виждаме. Гърбът на хладилника има индустриален вид, не е за пред очите, там всичко е тръби и бучене.

По аналогия, участвам в собствено четене на поезия, което е по правилата на артистичното движение „зад хладилника“. Поздравявам публиката, после ѝ обръщам гръб и чета с микрофон с лице към празна стая. Когато свършвам четенето, се обръщам и виждам – от многобройните слушатели е останал само един и той казва с неудобство и за оправдание на останалите „ами то не се издържа“ което всъщност е точно както трябва да бъде – поезията не е за да занимава публика, тя е общуване между текст и празна стая, тя е зад хладилника, публиката на поезията е самият език.

7.11.2019

Бях забравила удоволствието от редовното водене на блога. Колкото повече човек пише в блога си, толкова повече фейсбук става излишен, поне за хора, които не разчитат на многобройна публика.
Долният текст е писан преди две години на този ден. Забавлява ме, добре е да си го имам и тук.

Японската възглавница е ВЕЛИКА! Вярвате ли ми, има ли нужда от защита това твърдение? Японската възглавница е с размерите на познатата ни правоъгълна възглавница и тежи медицински. Тежи си на мястото. Под главата е мека и поема лицето, обгръща го с формата си. Ако пъхнеш ръка под нея, тя я обездвижава като гипсов улей. Фиксира те, успокява те, заковава те в съня. Възглавницата има две страни – горната е мека, а долната е твърда и топчеста. Ако се опиташ с пръсти през плата да разучиш материала на твърдата страна, той е сякаш от нарязани на колелца сламки, твърди и еластични. Поради тази си организация на материала възглавницата стои стабилно и ако я изправиш в горната част на леглото, тя те държи предано и надеждно, когато се облегнеш на нея, а не се смачква в безформено лигаво кълбо, не те изгърбва, не те превръща в измолващо удобство безгръбначно. Японската възглавница се отнася със същото уважение към теб, което е залегнало в базата на всички междучовешки отношения в обществото.

Понякога слагах тежката възглавница върху корема си – да ме захлупи и да ме смачка – много удобен заместител на одеялото. До японската възглавница имаше често и обикновена възглавница, която седеше като безхарактерен чувал с парцали. На сутринта японската възглавница изглежда непокътната – с прави форми, гладка калъфка, свеж вид; а до нея обикновената възглавница прилича на преживяна драма.

Възхитена съм и от японския матрак. Като човек, прекарал дълги спорове с продавачи на матраци, които, виждайки че не могат да ми угодят, накрая започват да ме лъжат и да твърдят, че няма на тази земя по-твърд матрак от този… вече знам. Има, да, има. Японският матрак е ВЕЛИК!

И понеже корона слага и вид цезура в живота ни – за мен важи в новия свят:

Срещи с приятелите ми – само извън България, или в Русе, на драго сърце 🙂

Не възнамерявам да долетя някога отново на родна земя. (Не че то не важеше и през последните години.)

Всичко, което пиша и превеждам на български, ще излиза само самиздат или в издателства, несвързани с българския литературен елит 🙏

Ако подкрепам някакви фирми или дейности в Бг, то това би било само в областта на текстила. 🙂

Че съм боса из Хималаите. И летя над широк път, покрит със сено и борови иглички. От двете страни пътят е обграден от иглолистна гора. И летя ли, летя!

Остатъците от празника са най-изразителни. Те стоят за целия празник и като опашчица свързват дните на празнина и на симетричната им пълнота с последващите и предхождащите ги делници. Остатъците са кодата. Нещо повече – остатъците са литература. Защото, за да има литература, първо трябва изобилие на дух, който, изпълнил съда на тялото, прелива в разточителството на уж ненужното.

Което днес ди мисля: как искам да гледам всички филми на Бергман. Един след друг.

Какъв хубав ден – тласък на Европа към либерално, зелен. Volt Germany също!

Рядко ми се е случвало да се чувствам след избори победител при всички положения и в толкова много аспекти от политическата ми настройка.

И в какъв човечен град живея! Благодарна съм 🙏🏻

Сега остава само поезията да победи 😄

Никога не съм чувала гарван да грачи грозно или зловещо, а съм го слушала често. Днес бях изненадана, когато един екземпляр върху висок кон на бора по здрач лаеше като малко куче. И разлая в отговор всички дворове. Какви ли планове си е кроил? Какво ли цели?

Един истински добър дневник не трябвало да казва нищо за притежетеля му. Поне не и директно. Хубаво би било да се пише за флора и фауна, за храна, пътища, гледки – значи точно обратното на всичкото онова, което специалистите по дневник биха ни посъветвали да не пишем. Специалистите по дневник са водени от стремителна практична мисъл. Да положиш смисъл, да драснеш черта по скáлата на растежа на дни и постижения. Да положиш личното в контекста на общностното – да поставшиш себе си сред пожара на Парижката Света Богородица. Не да описваш писъците на заклещена между таванските греди животинка и очакването на едно бързо око, надзъртащо през дучицата, от която се спуска абажурът на лампата. Окото би имало нечовешката форма на продълговата зеница. Немигащо око. Като за дневник.

Наскоро ме спряха на улицата за анкета с въпроса, ако правя парти, какви хора ща поканя. Имах право на три отговора – всеки от тях съответстваше на едно от три топчета, от които да поставя по едно в три от десетина подготвени урни. Урните бяха надписани: приятели, семейство, съседи, непознати, болни, глупави и какви ли още не. И прозрачни, така че да се вижда какво са избирали запитаните преди мен.
Избрах по този ред: приятели, семейство и непознати. И после през целия ден исках да се върна обратно и да сменя последния от изборите си – исках вместо непознати да избера болни. Все пак болен приятел или познат не може да е причина да не го поканя. Пък и колко от хората, които са поканени, са скрито болни или без знание за мъчещата ги болест. И изобщо, множествата не бяха чисто дефинирани… имаше уловка. Но най-неприятното е, че човек се поддава да изкушението и лесно избира, когато всъщност би трябвало да избира трудно.
Урните с приятели, семейство и съседи бяха най-пълни.

„За Япония като за Япония“ на Марко Семов всъщност е преди всичко портрет на българина от 80-те на миналия век. Не ме напускаше усещането, че е писано от перспективата на Бай Ганьо, чисто и точно от нея. А Бай Ганьо не е добър писател. Дори и авторът се е усещал, че натам е клоняла работата, и на няколко места e опитал да сложи яснота, като заявява, че героят не е Бай Ганьо 😄 да не вземем основателно да си помислим, че е. Всъщност, цялата работа е „аз ви заявявам селяндурското си удивление от технически напредналия капиталистически свят, ама за да не вземете да си помислите, че е така, се презастраховам с плакативни изявления“…

Пътеписът е забранен и иззет след издаването му. Което му доставя култов статус. Забранен е по идеологически причини, предполагам. (Дали това не е било използвано от забранилите го като по-силния и надежден инструмент да се спре един откровено слаб текст?) Колкото авторът да се опитва да замаже изумлението си от японското икономическо превъзходство с подмятания от сорта „Японското метро е хубаво, ама московското е още по-хубаво“, не му се получава, неискрено е, чуват се фалцети. Тъй като и есеистичните умения на автора са посредствени, няма как стилът и езикът да изфабрукуват една фина илюзия, да създадат дълбоки пластове, да играят с неизречености както прави голямата литература под цензура. Марко Семов създава един сензационалистки текст, структуриран елементарно, мисловно плосък, един лесно смилаем соц джънк. Расистките и сексистките изцепки от днешна гледна точка са повече от шокиращи. Груби неточности (например бонсай е наречен икебана, джудо шампионът май всъщност е сумо и още много други), непознаване на японската култура и отказ от нейното познаване, невъзможност за комуникация, поради невладеене на чужд език.

Политическата забрана на пътеписа отнема тежестта от оценката на естетическите качества на текста.

Забележителна поредица по Arte за литературните места, филми за пътеписите на световни писатели като Хайнрих Бьол, Марк Твен, Андерсен и др. Пътеписите на Андерсен от Ориента силно ме впечатлиха. В края разказаха и една приказка за неосъществимото любовно очакване… как ли се казва тя – трябва да я потърся, сломи ме. Трябва да почета повече Андерсен. Голяма красота!

При това се оказа, че днес е рождения ден на Андерсeн.

// Миялната машина повтаря „Aндерсен е какаду“ (3.04)

Обичам, когато слизам на нашата спирка, да ме лъхне дъхът на цъфнали дръвчета, на влажна земя и ранни цветя. Тук, в края на града, е винаги по-хладно. Полето. Секвоята. Старите мотриси на убана. Когато преди почти двадесет години се преместихме тук, те вече бяха достолепни и по вкуса на отминали десетилетия. Още тогава се усетих курортно, мястото предузвикваше у мен детски спомен: как сме стигнали с трамвая до подножието на Витоша, ей сега ще си извадим сандвичите. Всичко е жълто и тупти.

С огромна трудност Citizen Kane (film, 1941) до край. Новатор и експериментатор, Орсън Уелс заслужава повече внимание, от онова, което съм склонна да му отделя. Четох внимателно за всичко ново и прогресивно като техника и камера във филма – това действително ми беше интересно.

Първи спомен за среща с Орсън Улес – едно време в часовете по Радио във Факултета по журналистика. Учеха ни, че радиопиесата „Война на световете“ предизвикала при първото си излъчване през 1938 масова паника сред множество слушатели, които я взели за реален репортаж. Слушахме стария запис и не можехме да повярваме, че някой би да взел шумовете за нашествие на извънземни. Едва днес научих, че масова паника не е имало – било измислица на булевардната преса, дали във ФЖМК още държат на тази легенда?

„Зелената книга“ (филм, 2018, Оскар) доста ми хареса. Отидох с предубеждение да го гледам – бях чела негативни отзиви от приятели, пък и културните рубрики изобилстват от възражения срещу филма. Например, че затвърждава расови клишета. Не знам какво да мисля за това, колебая се. От една страна съм съгласна, че ако не споменаваме клишетата, те могат да изчезнат от само себе си. От друга страна, не сме ли вече отдалечени достатъчно от расовите предразсъдъци, че да можем да говором за тях като за набор от исторически верни факти и ситуации? Да ги припомняме на най-младата публика, за която може да изглежда небивало, че някога (и то само едно поколение назад) е имало отделни тоалетни за бели и черни. Филмът има наистина педагогическа стойност, поне от западноевропейска позиция. Факт е, че такава „Зелена книга“, пътеводител с хотели и места, в които афроамериканци могат да отсядат, е съществувала до 60-те години на 20 век. В стилистиката на филма тези моменти, разказващи за расовата дискриминация, са засилени, акцентирани. В същото време филмът минава през един ведър филтър, със свеж и забавен диалог, с познат от приказките кич и хепи енд, така че темата за дискриминацията не е подадена като рана или трагедия, а като нарастваща и заздравяваща вяра във възможността за приятелство въпреки различията, вяра в свързащото човешко. И тази позитивна енергия на филма го прави интересен и вълнуващ.

Освен всичко друго, научих за реалния джаз пианист Дон Шърли, за музиката му, която съчетава класика и джаз, потърсих негови записи и ги слушам с ярко удоволствие. Страхотен е! 🙂 Много се радвам, че гледах този филм, обогати ме.

Във филма „Lawrence of Arabia“ (1962, седем Оскара) в повече от три часа епипчна история, сред масови сцени със стотици участници се появява само една единствена жена – медицинската сестра в лазарета към края, може би ролята ѝ е от околo 3 секунди. Не бях гледала по-мъжкарски филм 🙂

Опитах се да гледам „Вездесъщият“ (2017, филм, Bg) и „Слава“ (2016, филм, Bg), има ги в YouTube. Отдавна не съм излизала от киносалон преди края на филма, но тези двата щяха да ме изгонят още преди средата дори и да бях дала пари да ги гледам. Може би не точно това е лицето на българското кино днес, но ако е, то положението е за спешна помощ. Двата филма, макар и различни, имат сходни проблеми – грозни като гледки, елементарни безинтересни герои, опит да се разказва история, която не е особено дълбока като мисъл, едно иманентно високомерие, което прикрива пълната безидейност, кухи диалози, грозни фрази, тъпота.

Тъй като винената реколта 2018 била силна и изобилна, в момента винопроизводителите изпитват затруднения да намерят достатъчно бутилки. Вино има, но стъклото не стига.

Вчера в далечния ъгъл на терасата, между двете саксии със здравец открих труп на мишка с откъсната глава. Въображението ми отказваше да се съгласи с гледката – дълго, шумно, панически се опитвах да се убедя, че това е само едно кълбо от мъх и корени, но голата опашчица, извита на „с“, настояваше да бъде част от тяло на гризач. Да кажем, това е подарък – жертва, принесена ми от съквартиранта от порови, обитаващ покривното пространство. Израз на добра воля, благодарност за топлата зимна квартира. Както човек постъпва с проблем, който не желае да разреши сам, така и аз оставих мишия труп на лобното му място между здравеца с надеждата, че някой друг ще си го прибере. Днес из обезобразената купчина освен опашката, се подаваше и крехък крайник със свива лапичка. Вместо трупът да самоизчезне, започва дори все по-отчетливо да придобива формата на живот. Някак ще трябва да го премахна, може би с четка и лопата, както се събира шума, все пак шумата не е нещо чак толкова различно от миши труп – органична маса, тръбички, по които вече не тече сок, хванати една за друга клетки със спрели часовници в ядрата, избълвали волята си, напълно зависими да бъдат вдигани, движени, късани от друг, външен, някой, който още е от другата страна на нещата.

И после и приятелствата… Едва ли има нещо, което по-малко да владея от приятелствата. Нося една осъзната наивност, бухнала като топло тесто с мая, сладка наивност. Вдъхновявам се от малки жестове, премълчавам ситната лъжливост, като с труп на мишка се държа. Наивността ми не е от незнание, тя е нарочна и идва от тъгата ми по онова удобно незнание преди. Наскоро изведнъж проумях, че едно приятелство свършва със запознанството. Приятелството е отношение, обърнато назад. Истинската свързаност е във всичкото онова време на паралелно отделно съществуване на двама, които някога ще се срещнат, за да открият след срещата, че свързващото ги е повърхностно и нищо, ранимо и лесно изтребимо, само голямата паралелна отделеност преди, заредена с несъзнаваното знание за бъдещо приятелство, носи сок, драматична дълбочина, първична красота. В момента, в който кажем „ние“, конструкцията започва да се рони.

Обувам си днес ботуши, в десния нещо боде. Вероятно последната игличка от елхата, проклетото дръвче, което тази година контаминира цялото жилище, отхвърляйки с рязък жест цяла си игличина, докато влачехме трупа му към вратата, надолу по стълбището, вън по тротоара. Оттогава все нещо, все някъде бодва тук-там, вече месеци наред. Но десният ботуш продължаваше днес да боде натрапливо и да става все по-неудобен, докато не го събух. Разтърсих го, наклоних го и отвътре излезе голям почти колкото кутре крив пирон. Лесно е да реша, че съм фокусничка, която превръща ланшна елхова игличка в стоманен пирон, и то крив, още повече че нямам друго обяснение откъде може да се е взел точно пирон, точно в този ботуш.

Като сме тръгнали с пророчествата, та цяла неделя. 😃 Подвигам да прибера чашата от кафе, а на дъното – тази експресивна рисунка на риба балон с рога на лос, в елегантна кръгла рамка, с колебания в плътността, като тон с трели. Преди това гледах устремените към небето млади клонки в гората, още безлистни, но напращели с живот и мислех за противоречието как нещо така живо в самото си начало прилича на оглозгана рибена кост, вече потъмняла. Множесто рибени кости, една зад друга. И после мислех за черното, което използвал Рембранд (и другите) – черното от изгорени кокали. А и цветът на засъхналото кафе в чашата е Рембрандов. Бъдещето е повече от сигурно в своята сферичност. Сезонът избухва от кълбета в кълбета, сечения, резени.

Казвам си, я да си изтегля едно пророчество от антологията с исландска поезия. Отварям я на случайна страница и ми се пада тази странна история от Сигфус Дадасон. Накратко:

Един кон от севера бил продаден на стопанин от юга, oт Кяларнес (поселище на 10 км източно от Рейкявик). Макар конете да се сприятеляват дори по-лесно от хората, този бил дръпнат, ходел все сам и по своите си пътеки. Така минали десет години и един ден той изчезнал. В края на лятото го открили по родните му места. Върнали го обратно във фермата на юг и от този ден той се превърнал в общителен кон, ходел заедно с другите коне, не създавал проблеми, само понякога започвал да се тресе и да цвили без видима причина така, както понякога правят конете и хората.

Сигфус Дадасон (1928–1996), завършил латински и литература в Париж, редактор в литературно списание, преводач на поезия от френски, поет. Един от групата на Атомните поети, каквото и да значи това в Исландия.

Коментар на пророчеството: сега остава да взема да си помисля, че аз съм този кон – очевидно е и поради тази причина не става за смисъл на пророчество 🙂 Никъде в текста не се говори за това, че конят е сив, но аз от самото начало само такъв си го представям. Ето това е чудото! Освен това още две мисли ме връхлитат. Едната е за филма Of Horses and Men (Icelandic: Hross í oss, 2013). А другата е за парчето исландска лава, с което понякога подпирам вратата към терасата, за да не се затваря. Понякога си мисля – този камък ми е толкова ценен, сама съм си го носила оттам (май е време за Исландия отново), не може да му възлагам работа, да го превръщам в инструмент, да го брули вятър и да го валят дъждове. А после решавам, че само така той остава жив.

Днес беше 16 градуса, слънчево, природата е избухнала в живот, птиците са се завърнали и любовните им песни надвишават дори самолетния рев от близкото летище. Минзухари, кокичета по зелените ивици между тротоара и пътното платно. Плочките обсипани със захвърлена зимна перушина, някой би си помислил, че ангели са се боричкали. Мухи, мушици, оси, дори вече първата мъртва земна пчела, вероятно жертва на прибързаната си пролет. И в далечината трака щъркелов клюн. Винтилът на предната гума на колелото ми изпуска, през ден се налага да я помпам. Хората са подивели от тази прибързана смяна на сезоните, държат се напълно непредвидимо, блъскат се, падат пред колелото ми, някои са по къси ръкави, други в тъмни и зимни якета и балтони, хвърлят се пред колелто ми, пресичат на червено с бяг през оживеното платно, хвърлят се пред потеглящия у-бан. Бутат колички с невидими бебета, колички със столетници и ръцете им като букови клони, колички със смачкани кашони, колички с ряпа. Бензин. Дизел. Керосин. Някъде много отдалеч вятърът довява мазен мирис на цъфнал зюмбюл, толкова далеч, че е като проба на обонянието. Човек носи в сърцето си мрачен диамант, който само понякога просветва отвътре. Сърцето иска да отхвърли диаманта, но целият свят отвън е против сърцето.

От бюрото за недвижими имоти изскочи червената шапчица с кошница дългостеблени брандирани рози и ми подари една. Усещам се ухажвана поне колкото за покупката на порутена плевня от отдалечен регион в подножието на затворен рудник.

Две снимки от Абсурдисткото парти на НОП от 12 март 2016. Ако погледнем стенния часовник, бихме си помислили, че е минало полунощ, а не че часовникът е бил спрял. На масичката до микрофона, изтупан и с театрална важност – маестро Бальозов, стискащ шапка и бастун, представляващ своя далечен роднина Найден Коев. 🍷 Добре поне, че по едно време забелязах, че няма нищо за пиене и му донесох чаша вино. Накичен с дървен медал, следящ с интерес абсурдистката церемония по награждаването. //Снимки: Моника Михайлова, зашеметяващата дама с червената рокля 🙂 Другите действащи лица: Весела Кучева и аз.

Едно непубликувано в НОП8 стихотворение от Найден Коев.

В „Против изкуството“ на Томас Еспедал, по памет: Когато си се отрекъл от любовта е толкова лесно да обичаш всекиго.

А преди това, десетки страници преди това, в частта „Септември“: Есента прелетува в хола.

Прелетува! Каква великолепна дума! Как казва всичко за непоносимата безметежност на лятото.

От известно време гравитирам около тази книга. Ако някога съм чувала за Агустин Фернандес Майо, то сигурно съм го забравила веднага. Понеже имам усещането, че винаги съм знаела, че трябва да има таква фигура с такава концепция точно в тази испаноезична културна традиция. Неизбежна е. Много бих искала да можех да прочета есето му за постпоезията – за мен е голямо, недостоживмо съкровище това есе. Почти дори знам какво ще пише в него, без да съм го чела. 🙂 Достатъчно ми е цитираното в статията стихотворение и знам, че адски вдъхновява.