123 / Очник

123
1
след.и

там няма нищо, за което погледът да се закачи
няма стени с пирони, дръжки на врати
дърветата са смлени в бялото на сутринта
ръцете са се всмукали във вътрешното
оставяйки контур на празнота
с формата на минали ръце
на минали движения
на минали…
от сабичките на треви, които са били
свалил в въздухът техни отпечатъци
сега са отворени калъпи
с жилчици и връхчета
в очакване да ги изпъни
нова форма
на треви
тук няма нищо за което погледът да се закачи
тук има само отпечатъци на отпечатъци
вторични форми
третични повеи
тук има прозрачна пръст
заровени в дълбокото й огледала
които отразяват липсите
изящно тихото самоотрицание на материята
чуй тази музика, която не звучи
сега
нима и аз съм
аморфна
за да виждам

2
очник

на сал в средата на кристално ясно студено гладко
езеро, сладководно може би, трябва просто да потопя
пръста си и да го вкуся, за да знам, но аз мълча и нямам
ни най-малко намерение да трепна, наоколо гора
в гората – зверове, не нося нито капка страх от тях
в сърцето си, нали съм сигурна на моя сал, в центъра на
огледало, ококорено в небето, отразява мен и цялата
ми външност, е от мен и съм от него, салът – ирис
тялото – зеница, толкова съм черна, че ми е все по-леко
да дишам
и да бъда
да се сбъдна като подкарана от ветровете плоскост
към някой край, към бреговете, но все едно къде ще
ме докара, нали е кръг и мога да го провървя, завръ-
щайки се към началото, отивайки към края и все да
го повтарям, да се преповтарям в огледало с изместен
ирис на ръба
и може някой подивял и озверял и лаком да ме блъсне
и може да ме хапе и да ме боли, но аз съм толкова
напълно нереална, че болката я режа заедно с косите
и хвърлям по тревите черното си на зеница и се възста-
новявам като опашката на гущер израствам себе си и тя
израства мен
когато всичко завъртя и свършат сенките и езерото се
покрие, в конците на движенията ми попие и ирисът е
сух и сляпо е окото – салът заземен, когато зверовете
са пресити, с обърнати в небетата кореми и зъбите
им уморени – меки… не съм си дирила покоя на пътеки
стоманено дрънча

3
пред.и

изпълва се езикът с думи
спираловидно паднат към земята
дървесни семки въртолетчета
по златните халки на слънчева верига
катерят торни бръмбари деня
тук има всичко, от което да сме
всичко има име и има имена, недадени на някои
предмети, които ще ги има
тук може всичко отново да се назове
тук има плът и вяра
пулсира вятър под корите
и всяко ново виждане
създава
тържествува потенциалът
тромпети, гълъби и врява
тромпети, гълъби и врява
когато близна палец
се въздига цвете
когато близнеш палец
пада конфетен дъжд
толкова е вдетинена нашта кръв
чe можем с пукот да се преродим
в бонбон и лимонада
в орел и чучулига
в едно и две
в а и я

Из „Разправа с поезията“ (Пергамент, 2010)

Вместо манифест

И понеже корона слага и вид цезура в живота ни – за мен важи в новия свят:

Срещи с приятелите ми – само извън България, или в Русе, на драго сърце 🙂

Не възнамерявам да долетя някога отново на родна земя. (Не че то не важеше и през последните години.)

Всичко, което пиша и превеждам на български, ще излиза само самиздат или в издателства, несвързани с българския литературен елит 🙏

Ако подкрепам някакви фирми или дейности в Бг, то това би било само в областта на текстила. 🙂

Събираме текстове за втория брой на ЛСТ#2

ТЕКСТИЛ

За втори брой на „Литературно списание ТЕКСИЛ“ (ЛСТ#2) очакваме вашите най-добри литературни текстове. Проза, поезия, публицистика, литературни преводи. При преводните материали е важно да са изяснени авторските права.

Темата на предстоящия брой е: Голямото аз – автофикционална литература, дневници, селфи.

Текстове по зададената тема ще имат предимство. Разбира се, ще прочетем и обсъдим за евентуално публикувани всичко, което получим.

Публикуваме само избрани текстове, затова, моля, не приемайте евентуален отказ като обида или отхвърляне на вашето творчество.

Краен срок: 20.03.2020
Изпращайте всичко на: editor@lstextil.art

Очаквайте ЛСТ#2 в началото на лято 20.

View original post

Коледен сън

Че съм боса из Хималаите. И летя над широк път, покрит със сено и борови иглички. От двете страни пътят е обграден от иглолистна гора. И летя ли, летя!

Остатъци

Остатъците от празника са най-изразителни. Те стоят за целия празник и като опашчица свързват дните на празнина и на симетричната им пълнота с последващите и предхождащите ги делници. Остатъците са кодата. Нещо повече – остатъците са литература. Защото, за да има литература, първо трябва изобилие на дух, който, изпълнил съда на тялото, прелива в разточителството на уж ненужното.

Хубав ден

Какъв хубав ден – тласък на Европа към либерално, зелен. Volt Germany също!

Рядко ми се е случвало да се чувствам след избори победител при всички положения и в толкова много аспекти от политическата ми настройка.

И в какъв човечен град живея! Благодарна съм 🙏🏻

Сега остава само поезията да победи 😄

Поведението на гарваните в градината

Никога не съм чувала гарван да грачи грозно или зловещо, а съм го слушала често. Днес бях изненадана, когато един екземпляр върху висок кон на бора по здрач лаеше като малко куче. И разлая в отговор всички дворове. Какви ли планове си е кроил? Какво ли цели?

Око

Един истински добър дневник не трябвало да казва нищо за притежетеля му. Поне не и директно. Хубаво би било да се пише за флора и фауна, за храна, пътища, гледки – значи точно обратното на всичкото онова, което специалистите по дневник биха ни посъветвали да не пишем. Специалистите по дневник са водени от стремителна практична мисъл. Да положиш смисъл, да драснеш черта по скáлата на растежа на дни и постижения. Да положиш личното в контекста на общностното – да поставшиш себе си сред пожара на Парижката Света Богородица. Не да описваш писъците на заклещена между таванските греди животинка и очакването на едно бързо око, надзъртащо през дучицата, от която се спуска абажурът на лампата. Окото би имало нечовешката форма на продълговата зеница. Немигащо око. Като за дневник.