De vita solitaria

Дневник

Опит за структура на дните ми – ще започна със седмични парчета текст, може би дневник. Вторник до вторник, това изкривява седмицата и елиминира безтегловността на уикенда, доколкото изобщо вече има значение

фб на пауза, кратка детоксикация, непрестанно надничам дали не съм пропуснала нещо, винаги нещо съм пропуснала, това обезкуражава
трябва време (съзнавам, че с „време“ не казвам нищо)

Året (2016), Thomas Espedal
Онова усещане, когато си открил безкрайно вълнуваща книги и едновременно се борят две взаимно отричащи се желания – да си я запазиш в тайна и да я споделиш с целия свят; и започваш да се чудиш къде са границите на „целия свят“, представяш си го безкрайно голям, кръгъл и обемащ, добро бръмчащо кълбо, обзема те онова хаотично усещане, че имаш толкова много за (раз)казване, и после внезапно осъзнаваш, че целият свят се е свил само до контурите на собственото ти тяло в тясното пространство под покрива, в краищата, там, където с ниския си ръст дори ти трябва да се навеждаш. И че не e нито добър, нито кръгъл. И понеже няма към кого да насочиш възторга си, то и пазенето в тайна губи смисъла си. „Годината“ на Еспедал е поема в проза, започва от 6 април, денят в който Петрарка среща Лаура. Героят посещава местата в Прованса, нещо като взривна смесица от пътни бележки, любов, автофикция; и аз съм била там, и аз, и аз… силата на поетическия момент ме премазва, до пролетта остава малко време, но надеждата за пътища изтънява

Прекарах дни във внимателно събиране на списък за гледане в нетфликс, повече разочарование, вечер прехвърлям филмите, няма радост в това; не ставам за зрител на сериали, ще се предам

Прекарах дните във внимателно събиране на музика в спотифай, май успях да си построя най-щастливия плейлист, от който непрестанно си пожелавам да се падне онова любимо парче на Cassia, Do Right, ей сега ще си го пусна пак 🙂

Има бухал в градината. Вероятно придавам на това повече тежест, отколкото представлява интерес на околните. Езикът на птиците ни се струва прост – в един крясък е побрано цялото битие, понеже и животът на бухала се състои само от няколко сезона, в едно буууу в нощта се съдържа цялата история от първия бухал до последния, един бухал не би могъл да говори, да бърбори, да пише в блога си… за такова разхищение той просто няма време, дори и човешката история е побрана в едно бууу, което буди атавистичния спомен, идещ от прачовека, настръхнал в януарския студ на заслона си, сгушен, с ръце върху коленете, заслушан бухала, същото върши и дъждът, който барабани по капандурата докато запиваш – свързва ни с онова, от което сме: етер и кост, същото върши ромоленето на поток, вятър в листата, вълнолом, пяната, когато шуми

ЛСТ3 скоро ще излезе от печат, обичам усещането на добре свършена работа, изведена до край, и на това голямо чакане ще дойде краят; бих искала да изпитам онази радост като при първите книги

Като цяло, аз съм и през тази седмица, от вторник до вторник, едно гордо същество от камък и желязо, и много вятър

В скоби

Дневник, Поезия

Онзи ден на четеното попаднах на това стихотворение, и го прочетох даже. Отдавна не бях отваряла „Лотос“ и, честно да си кажа – много ми харесва тази книга 🙂

От разстоянието на времето, това е най-шеговитата ми стихосбирка, която се държи подхлъзващо сериозно (и май така я четат повечето хора); в същото време си играе с кодове от древност, фрагменти, Сафо и Симон дьо Бовоар, през които се казват двете фундаментални неща: 1. Че в контекста на безкрайността всичко е възможно, и поезията при това условие винаги се сбъдва, дори и пошлата 🙂 и 2. Че ако животът беше безкраен, щеше да се обезсмисли любовта (поради липса на кулминация). „Лотос“ е и най-хипстърската ми книга, и вече звучи леко като стара снимка; освен това е с нарочно наложени рестрикции на обем и хартия – тя е точно една печатна кола от 32 стр. и прави тук и там смешни коментари под линия (например за една оставена празна по технически причини страница се твърди, че това е разхищение на хартия). „Лотос“ се стреми да е максимално кратка, в същото време е щедра, емоционална и се смее. „Лотос“ прокарва като основен цвят в текста и визулно на корицата пантоновия цвят 18-3224, цвят на 2014, Яна Левиева веднага го разчете и позна и без да сме говорили го реализира върху тази чудовищно прекрасна корица. В „Лотос“ има джаз, винил и Ерос.

А ето и едно от стихотворенията, което прочетох и което ме вълнува не по-малко от тогава

В скоби
а ти с коси от лапис лазули
върху ушите със слушалки от плът на цвете
каква е музиката която извива
тънкозелените мустачки на лозите
виещите сирени на полицейски коли
и онези другите на линейките
булевардите под разсипано мляко
кълвачите в хралупите и меда в килийките
сватбарите позиращи за снимка
пред рубиненочервения клен в парка
подритваните в прахта дребни монети
утрото е риба с отворена човка
бира и хляб и маково семе
неотброени часове щедро слънце
топъл гранит - хладни жилки
Ерос е там където ухае най-благо
муши се между тревите и клати росата
морето е измислица и щастието
не може да плува - о, аз мога
с един щрих да прогоря въжените мостове

остава неоправдано очакването
краят да предложи повече
от едно семе красота

ПХ

За извънсезонната радост

Дневник, Поезия, Стъклени топчета
Въпреки всичкия дъжд
са нацъфтели по оградата
есенните клони.
Midori-jo (1886–1980)

Най-после ми се падна жена – майсторка на хайку. Пък и какво великолепно парче текст! То говори за това, че знанието, откритията, любовта… изобщо духът! могат да се и извънвременни. За извънсезонната радост от тях. Оградата стои като нещо, което разделя – територии, времена, затваря „аз“ из всичкото. И голямата победа е именно цъфтежът върху този обект на отделяне – по този начин се нарушава стабилността на установеното. Ние, с нашия европейски прочит, сигурно можем да видим и нещо злокобно – цъфнало по никое време. Обаче, поставено в климата на Япония, където през октомрви е топло, няма нищо злокобно. Това дърво може да си цъфти до пролетта, зимата е мека. Например в императорския парк видях крехко нацъфтели вишни през октомри. И как се тълпяха туристите да снимат тази най-японска гледка 🙂// А образът на дъжда е ясен, нали? Обсъждала съм го в предишно хайку – дъждът може да се асоциира със смърт, край, разруха.

Midori-jo, или също в англоезичните издания изписано името ѝ като Abe Midorijo, e не само хайку майсторка, ами и основателка на списание за поезия. Казва се Komakusa „Конска трева“ (колко хубаво име, нали!), излиза от 1932 и съществува и до днес (ако информацията ми е актуална). Вижте я Midori-jo прекрасна е, нали? Какво излъчване само!

Зад хладилника

Дневник, Стъклени топчета

Според съня, съществува течение в изкуствата, и особено в музиката, което се нарича „Зад хладилника“ (предполагам, че сънят ми си изобретява форма на гаражния рок, поне като название). И даже присъствам на такъв концерт, при който музикантите са натикани… зад хладилника. Идеята е, че така са отделени от публиката, сами с изкуството си. Също така задната страна на хладилника е нещо като обратната страна на луната – там не прониква светлина, не я виждаме. Гърбът на хладилника има индустриален вид, не е за пред очите, там всичко е тръби и бучене.

По аналогия, участвам в собствено четене на поезия, което е по правилата на артистичното движение „зад хладилника“. Поздравявам публиката, после ѝ обръщам гръб и чета с микрофон с лице към празна стая. Когато свършвам четенето, се обръщам и виждам – от многобройните слушатели е останал само един и той казва с неудобство и за оправдание на останалите „ами то не се издържа“ 😄 което всъщност е точно както трябва да бъде – поезията не е за да занимава публика, тя е общуване между текст и празна стая, тя е зад хладилника, публиката на поезията е самият език.

7.11.2019

Японската възглавница

Дневник

Бях забравила удоволствието от редовното водене на блога. Колкото повече човек пише в блога си, толкова повече фейсбук става излишен, поне за хора, които не разчитат на многобройна публика.
Долният текст е писан преди две години на този ден. Забавлява ме, добре е да си го имам и тук.

Японската възглавница е ВЕЛИКА! Вярвате ли ми, има ли нужда от защита това твърдение? Японската възглавница е с размерите на познатата ни правоъгълна възглавница и тежи медицински. Тежи си на мястото. Под главата е мека и поема лицето, обгръща го с формата си. Ако пъхнеш ръка под нея, тя я обездвижава като гипсов улей. Фиксира те, успокява те, заковава те в съня. Възглавницата има две страни – горната е мека, а долната е твърда и топчеста. Ако се опиташ с пръсти през плата да разучиш материала на твърдата страна, той е сякаш от нарязани на колелца сламки, твърди и еластични. Поради тази си организация на материала възглавницата стои стабилно и ако я изправиш в горната част на леглото, тя те държи предано и надеждно, когато се облегнеш на нея, а не се смачква в безформено лигаво кълбо, не те изгърбва, не те превръща в измолващо удобство безгръбначно. Японската възглавница се отнася със същото уважение към теб, което е залегнало в базата на всички междучовешки отношения в обществото.

Понякога слагах тежката възглавница върху корема си – да ме захлупи и да ме смачка – много удобен заместител на одеялото. До японската възглавница имаше често и обикновена възглавница, която седеше като безхарактерен чувал с парцали. На сутринта японската възглавница изглежда непокътната – с прави форми, гладка калъфка, свеж вид; а до нея обикновената възглавница прилича на преживяна драма.

Възхитена съм и от японския матрак. Като човек, прекарал дълги спорове с продавачи на матраци, които, виждайки че не могат да ми угодят, накрая започват да ме лъжат и да твърдят, че няма на тази земя по-твърд матрак от този… вече знам. Има, да, има. Японският матрак е ВЕЛИК!

История за най-великия художник на всички времена

Дневник

Тази нощ, в състояние на полусън, умът ми ми предложи следната история:

История за най-великия художник на всички времена

Тръгнал най-великият художник на всички времена да си купи ленено маслo за боите. Стигнал в масларницата, купил най-финото, така чудно миришело. Най-великият художник бил трескав в идеите си за най-великите картини, които ще нарисува, но и бил гладен като в „Глад“ на Хамсун (по-яростен глад не познавам в литературата). Седнал под бука, отпушил шишето и пийнал от ухайното ленено масло. И така, както си седял на сянка, изпил цялато шише и умрял от суперлемния (предозиране с лен). Поради което най-великите картини останали ненарисувани.

(И сега въпросът е, дали са останали ненарисувани заради лакомия или защото възвишеното никога не се разкрива. В качеството на лененото масло не се съмнявам.)

Вместо манифест

Дневник

И понеже корона слага и вид цезура в живота ни – за мен важи в новия свят:

Срещи с приятелите ми – само извън България, или в Русе, на драго сърце 🙂

Не възнамерявам да долетя някога отново на родна земя. (Не че то не важеше и през последните години.)

Всичко, което пиша и превеждам на български, ще излиза само самиздат или в издателства, несвързани с българския литературен елит 🙏

Ако подкрепам някакви фирми или дейности в Бг, то това би било само в областта на текстила. 🙂

Събираме текстове за втория брой на ЛСТ#2

Дневник

ТЕКСТИЛ

За втори брой на „Литературно списание ТЕКСИЛ“ (ЛСТ#2) очакваме вашите най-добри литературни текстове. Проза, поезия, публицистика, литературни преводи. При преводните материали е важно да са изяснени авторските права.

Темата на предстоящия брой е: Голямото аз – автофикционална литература, дневници, селфи.

Текстове по зададената тема ще имат предимство. Разбира се, ще прочетем и обсъдим за евентуално публикувани всичко, което получим.

Публикуваме само избрани текстове, затова, моля, не приемайте евентуален отказ като обида или отхвърляне на вашето творчество.

Краен срок: 20.03.2020
Изпращайте всичко на: editor@lstextil.art

Очаквайте ЛСТ#2 в началото на лято 20.

View original post

Остатъци

Дневник

Остатъците от празника са най-изразителни. Те стоят за целия празник и като опашчица свързват дните на празнина и на симетричната им пълнота с последващите и предхождащите ги делници. Остатъците са кодата. Нещо повече – остатъците са литература. Защото, за да има литература, първо трябва изобилие на дух, който, изпълнил съда на тялото, прелива в разточителството на уж ненужното.

Хубав ден

Дневник

Какъв хубав ден – тласък на Европа към либерално, зелен. Volt Germany също!

Рядко ми се е случвало да се чувствам след избори победител при всички положения и в толкова много аспекти от политическата ми настройка.

И в какъв човечен град живея! Благодарна съм 🙏🏻

Сега остава само поезията да победи 😄

Поведението на гарваните в градината

Дневник

Никога не съм чувала гарван да грачи грозно или зловещо, а съм го слушала често. Днес бях изненадана, когато един екземпляр върху висок кон на бора по здрач лаеше като малко куче. И разлая в отговор всички дворове. Какви ли планове си е кроил? Какво ли цели?

Око

Дневник

Един истински добър дневник не трябвало да казва нищо за притежетеля му. Поне не и директно. Хубаво би било да се пише за флора и фауна, за храна, пътища, гледки – значи точно обратното на всичкото онова, което специалистите по дневник биха ни посъветвали да не пишем. Специалистите по дневник са водени от стремителна практична мисъл. Да положиш смисъл, да драснеш черта по скáлата на растежа на дни и постижения. Да положиш личното в контекста на общностното – да поставшиш себе си сред пожара на Парижката Света Богородица. Не да описваш писъците на заклещена между таванските греди животинка и очакването на едно бързо око, надзъртащо през дучицата, от която се спуска абажурът на лампата. Окото би имало нечовешката форма на продълговата зеница. Немигащо око. Като за дневник.

Избрах бързо и после дълго размишлявах върху избора си

Дневник

Наскоро ме спряха на улицата за анкета с въпроса, ако правя парти, какви хора ща поканя. Имах право на три отговора – всеки от тях съответстваше на едно от три топчета, от които да поставя по едно в три от десетина подготвени урни. Урните бяха надписани: приятели, семейство, съседи, непознати, болни, глупави и какви ли още не. И прозрачни, така че да се вижда какво са избирали запитаните преди мен.
Избрах по този ред: приятели, семейство и непознати. И после през целия ден исках да се върна обратно и да сменя последния от изборите си – исках вместо непознати да избера болни. Все пак болен приятел или познат не може да е причина да не го поканя. Пък и колко от хората, които са поканени, са скрито болни или без знание за мъчещата ги болест. И изобщо, множествата не бяха чисто дефинирани… имаше уловка. Но най-неприятното е, че човек се поддава да изкушението и лесно избира, когато всъщност би трябвало да избира трудно.
Урните с приятели, семейство и съседи бяха най-пълни.

Японщините на Семов

Дневник

„За Япония като за Япония“ на Марко Семов всъщност е преди всичко портрет на българина от 80-те на миналия век. Не ме напускаше усещането, че е писано от перспективата на Бай Ганьо, чисто и точно от нея. А Бай Ганьо не е добър писател. Дори и авторът се е усещал, че натам е клоняла работата, и на няколко места e опитал да сложи яснота, като заявява, че героят не е Бай Ганьо 😄 да не вземем основателно да си помислим, че е. Всъщност, цялата работа е „аз ви заявявам селяндурското си удивление от технически напредналия капиталистически свят, ама за да не вземете да си помислите, че е така, се презастраховам с плакативни изявления“…

Пътеписът е забранен и иззет след издаването му. Което му доставя култов статус. Забранен е по идеологически причини, предполагам. (Дали това не е било използвано от забранилите го като по-силния и надежден инструмент да се спре един откровено слаб текст?) Колкото авторът да се опитва да замаже изумлението си от японското икономическо превъзходство с подмятания от сорта „Японското метро е хубаво, ама московското е още по-хубаво“, не му се получава, неискрено е, чуват се фалцети. Тъй като и есеистичните умения на автора са посредствени, няма как стилът и езикът да изфабрукуват една фина илюзия, да създадат дълбоки пластове, да играят с неизречености както прави голямата литература под цензура. Марко Семов създава един сензационалистки текст, структуриран елементарно, мисловно плосък, един лесно смилаем соц джънк. Расистките и сексистките изцепки от днешна гледна точка са повече от шокиращи. Груби неточности (например бонсай е наречен икебана, джудо шампионът май всъщност е сумо и още много други), непознаване на японската култура и отказ от нейното познаване, невъзможност за комуникация, поради невладеене на чужд език.

Политическата забрана на пътеписа отнема тежестта от оценката на естетическите качества на текста.

Филми за пътеписи

Дневник

Забележителна поредица по Arte за литературните места, филми за пътеписите на световни писатели като Хайнрих Бьол, Марк Твен, Андерсен и др. Пътеписите на Андерсен от Ориента силно ме впечатлиха. В края разказаха и една приказка за неосъществимото любовно очакване… как ли се казва тя – трябва да я потърся, сломи ме. Трябва да почета повече Андерсен. Голяма красота!

При това се оказа, че днес е рождения ден на Андерсeн.

// Миялната машина повтаря „Aндерсен е какаду“ (3.04)

Краят на града

Дневник

Обичам, когато слизам на нашата спирка, да ме лъхне дъхът на цъфнали дръвчета, на влажна земя и ранни цветя. Тук, в края на града, е винаги по-хладно. Полето. Секвоята. Старите мотриси на убана. Когато преди почти двадесет години се преместихме тук, те вече бяха достолепни и по вкуса на отминали десетилетия. Още тогава се усетих курортно, мястото предузвикваше у мен детски спомен: как сме стигнали с трамвая до подножието на Витоша, ей сега ще си извадим сандвичите. Всичко е жълто и тупти.

Citizen Kane

Гледах филм

С огромна трудност Citizen Kane (film, 1941) до край. Новатор и експериментатор, Орсън Уелс заслужава повече внимание, от онова, което съм склонна да му отделя. Четох внимателно за всичко ново и прогресивно като техника и камера във филма – това действително ми беше интересно.

Първи спомен за среща с Орсън Улес – едно време в часовете по Радио във Факултета по журналистика. Учеха ни, че радиопиесата „Война на световете“ предизвикала при първото си излъчване през 1938 масова паника сред множество слушатели, които я взели за реален репортаж. Слушахме стария запис и не можехме да повярваме, че някой би да взел шумовете за нашествие на извънземни. Едва днес научих, че масова паника не е имало – било измислица на булевардната преса, дали във ФЖМК още държат на тази легенда?

За „Зелената книга“ с удоволствие

Гледах филм

„Зелената книга“ (филм, 2018, Оскар) доста ми хареса. Отидох с предубеждение да го гледам – бях чела негативни отзиви от приятели, пък и културните рубрики изобилстват от възражения срещу филма. Например, че затвърждава расови клишета. Не знам какво да мисля за това, колебая се. От една страна съм съгласна, че ако не споменаваме клишетата, те могат да изчезнат от само себе си. От друга страна, не сме ли вече отдалечени достатъчно от расовите предразсъдъци, че да можем да говором за тях като за набор от исторически верни факти и ситуации? Да ги припомняме на най-младата публика, за която може да изглежда небивало, че някога (и то само едно поколение назад) е имало отделни тоалетни за бели и черни. Филмът има наистина педагогическа стойност, поне от западноевропейска позиция. Факт е, че такава „Зелена книга“, пътеводител с хотели и места, в които афроамериканци могат да отсядат, е съществувала до 60-те години на 20 век. В стилистиката на филма тези моменти, разказващи за расовата дискриминация, са засилени, акцентирани. В същото време филмът минава през един ведър филтър, със свеж и забавен диалог, с познат от приказките кич и хепи енд, така че темата за дискриминацията не е подадена като рана или трагедия, а като нарастваща и заздравяваща вяра във възможността за приятелство въпреки различията, вяра в свързащото човешко. И тази позитивна енергия на филма го прави интересен и вълнуващ.

Освен всичко друго, научих за реалния джаз пианист Дон Шърли, за музиката му, която съчетава класика и джаз, потърсих негови записи и ги слушам с ярко удоволствие. Страхотен е! 🙂 Много се радвам, че гледах този филм, обогати ме.

Lawrence of Arabia

Гледах филм

Във филма „Lawrence of Arabia“ (1962, седем Оскара) в повече от три часа епипчна история, сред масови сцени със стотици участници се появява само една единствена жена – медицинската сестра в лазарета към края, може би ролята ѝ е от околo 3 секунди. Не бях гледала по-мъжкарски филм 🙂

Два филма

Гледах филм, Дневник

Опитах се да гледам „Вездесъщият“ (2017, филм, Bg) и „Слава“ (2016, филм, Bg), има ги в YouTube. Отдавна не съм излизала от киносалон преди края на филма, но тези двата щяха да ме изгонят още преди средата дори и да бях дала пари да ги гледам. Може би не точно това е лицето на българското кино днес, но ако е, то положението е за спешна помощ. Двата филма, макар и различни, имат сходни проблеми – грозни като гледки, елементарни безинтересни герои, опит да се разказва история, която не е особено дълбока като мисъл, едно иманентно високомерие, което прикрива пълната безидейност, кухи диалози, грозни фрази, тъпота.

Стъкло и кълбо органична маса

Дневник

Тъй като винената реколта 2018 била силна и изобилна, в момента винопроизводителите изпитват затруднения да намерят достатъчно бутилки. Вино има, но стъклото не стига.

Вчера в далечния ъгъл на терасата, между двете саксии със здравец открих труп на мишка с откъсната глава. Въображението ми отказваше да се съгласи с гледката – дълго, шумно, панически се опитвах да се убедя, че това е само едно кълбо от мъх и корени, но голата опашчица, извита на „с“, настояваше да бъде част от тяло на гризач. Да кажем, това е подарък – жертва, принесена ми от съквартиранта от порови, обитаващ покривното пространство. Израз на добра воля, благодарност за топлата зимна квартира. Както човек постъпва с проблем, който не желае да разреши сам, така и аз оставих мишия труп на лобното му място между здравеца с надеждата, че някой друг ще си го прибере. Днес из обезобразената купчина освен опашката, се подаваше и крехък крайник със свива лапичка. Вместо трупът да самоизчезне, започва дори все по-отчетливо да придобива формата на живот. Някак ще трябва да го премахна, може би с четка и лопата, както се събира шума, все пак шумата не е нещо чак толкова различно от миши труп – органична маса, тръбички, по които вече не тече сок, хванати една за друга клетки със спрели часовници в ядрата, избълвали волята си, напълно зависими да бъдат вдигани, движени, късани от друг, външен, някой, който още е от другата страна на нещата.

И после и приятелствата… Едва ли има нещо, което по-малко да владея от приятелствата. Нося една осъзната наивност, бухнала като топло тесто с мая, сладка наивност. Вдъхновявам се от малки жестове, премълчавам ситната лъжливост, като с труп на мишка се държа. Наивността ми не е от незнание, тя е нарочна и идва от тъгата ми по онова удобно незнание преди. Наскоро изведнъж проумях, че едно приятелство свършва със запознанството. Приятелството е отношение, обърнато назад. Истинската свързаност е във всичкото онова време на паралелно отделно съществуване на двама, които някога ще се срещнат, за да открият след срещата, че свързващото ги е повърхностно и нищо, ранимо и лесно изтребимо, само голямата паралелна отделеност преди, заредена с несъзнаваното знание за бъдещо приятелство, носи сок, драматична дълбочина, първична красота. В момента, в който кажем „ние“, конструкцията започва да се рони.

Призрак на елха; фокусничка

Дневник

Обувам си днес ботуши, в десния нещо боде. Вероятно последната игличка от елхата, проклетото дръвче, което тази година контаминира цялото жилище, отхвърляйки с рязък жест цяла си игличина, докато влачехме трупа му към вратата, надолу по стълбището, вън по тротоара. Оттогава все нещо, все някъде бодва тук-там, вече месеци наред. Но десният ботуш продължаваше днес да боде натрапливо и да става все по-неудобен, докато не го събух. Разтърсих го, наклоних го и отвътре излезе голям почти колкото кутре крив пирон. Лесно е да реша, че съм фокусничка, която превръща ланшна елхова игличка в стоманен пирон, и то крив, още повече че нямам друго обяснение откъде може да се е взел точно пирон, точно в този ботуш.

Риба балон с рога на лос

Дневник

Като сме тръгнали с пророчествата, та цяла неделя. 😃 Подвигам да прибера чашата от кафе, а на дъното – тази експресивна рисунка на риба балон с рога на лос, в елегантна кръгла рамка, с колебания в плътността, като тон с трели. Преди това гледах устремените към небето млади клонки в гората, още безлистни, но напращели с живот и мислех за противоречието как нещо така живо в самото си начало прилича на оглозгана рибена кост, вече потъмняла. Множесто рибени кости, една зад друга. И после мислех за черното, което използвал Рембранд (и другите) – черното от изгорени кокали. А и цветът на засъхналото кафе в чашата е Рембрандов. Бъдещето е повече от сигурно в своята сферичност. Сезонът избухва от кълбета в кълбета, сечения, резени.

Сив кон

Дневник

Казвам си, я да си изтегля едно пророчество от антологията с исландска поезия. Отварям я на случайна страница и ми се пада тази странна история от Сигфус Дадасон. Накратко:

Един кон от севера бил продаден на стопанин от юга, oт Кяларнес (поселище на 10 км източно от Рейкявик). Макар конете да се сприятеляват дори по-лесно от хората, този бил дръпнат, ходел все сам и по своите си пътеки. Така минали десет години и един ден той изчезнал. В края на лятото го открили по родните му места. Върнали го обратно във фермата на юг и от този ден той се превърнал в общителен кон, ходел заедно с другите коне, не създавал проблеми, само понякога започвал да се тресе и да цвили без видима причина така, както понякога правят конете и хората.

Сигфус Дадасон (1928–1996), завършил латински и литература в Париж, редактор в литературно списание, преводач на поезия от френски, поет. Един от групата на Атомните поети, каквото и да значи това в Исландия.

Коментар на пророчеството: сега остава да взема да си помисля, че аз съм този кон – очевидно е и поради тази причина не става за смисъл на пророчество 🙂 Никъде в текста не се говори за това, че конят е сив, но аз от самото начало само такъв си го представям. Ето това е чудото! Освен това още две мисли ме връхлитат. Едната е за филма Of Horses and Men (Icelandic: Hross í oss, 2013). А другата е за парчето исландска лава, с което понякога подпирам вратата към терасата, за да не се затваря. Понякога си мисля – този камък ми е толкова ценен, сама съм си го носила оттам (май е време за Исландия отново), не може да му възлагам работа, да го превръщам в инструмент, да го брули вятър и да го валят дъждове. А после решавам, че само така той остава жив.

Мрачен диамант

Дневник

Днес беше 16 градуса, слънчево, природата е избухнала в живот, птиците са се завърнали и любовните им песни надвишават дори самолетния рев от близкото летище. Минзухари, кокичета по зелените ивици между тротоара и пътното платно. Плочките обсипани със захвърлена зимна перушина, някой би си помислил, че ангели са се боричкали. Мухи, мушици, оси, дори вече първата мъртва земна пчела, вероятно жертва на прибързаната си пролет. И в далечината трака щъркелов клюн. Винтилът на предната гума на колелото ми изпуска, през ден се налага да я помпам. Хората са подивели от тази прибързана смяна на сезоните, държат се напълно непредвидимо, блъскат се, падат пред колелото ми, някои са по къси ръкави, други в тъмни и зимни якета и балтони, хвърлят се пред колелто ми, пресичат на червено с бяг през оживеното платно, хвърлят се пред потеглящия у-бан. Бутат колички с невидими бебета, колички със столетници и ръцете им като букови клони, колички със смачкани кашони, колички с ряпа. Бензин. Дизел. Керосин. Някъде много отдалеч вятърът довява мазен мирис на цъфнал зюмбюл, толкова далеч, че е като проба на обонянието. Човек носи в сърцето си мрачен диамант, който само понякога просветва отвътре. Сърцето иска да отхвърли диаманта, но целият свят отвън е против сърцето.

Колкото порутена плевня

Дневник

От бюрото за недвижими имоти изскочи червената шапчица с кошница дългостеблени брандирани рози и ми подари една. Усещам се ухажвана поне колкото за покупката на порутена плевня от отдалечен регион в подножието на затворен рудник.

Две снимки, спрял часовник

Дневник, Найден Коев

Две снимки от Абсурдисткото парти на НОП от 12 март 2016. Ако погледнем стенния часовник, бихме си помислили, че е минало полунощ, а не че часовникът е бил спрял. На масичката до микрофона, изтупан и с театрална важност – маестро Бальозов, стискащ шапка и бастун, представляващ своя далечен роднина Найден Коев. 🍷 Добре поне, че по едно време забелязах, че няма нищо за пиене и му донесох чаша вино. Накичен с дървен медал, следящ с интерес абсурдистката церемония по награждаването. //Снимки: Моника Михайлова, зашеметяващата дама с червената рокля 🙂 Другите действащи лица: Весела Кучева и аз.

В „Против изкуството“

Дневник

В „Против изкуството“ на Томас Еспедал, по памет: Когато си се отрекъл от любовта е толкова лесно да обичаш всекиго.

А преди това, десетки страници преди това, в частта „Септември“: Есента прелетува в хола.

Прелетува! Каква великолепна дума! Как казва всичко за непоносимата безметежност на лятото.

Агустин Фернандес Майо

Дневник

От известно време гравитирам около тази книга. Ако някога съм чувала за Агустин Фернандес Майо, то сигурно съм го забравила веднага. Понеже имам усещането, че винаги съм знаела, че трябва да има таква фигура с такава концепция точно в тази испаноезична културна традиция. Неизбежна е. Много бих искала да можех да прочета есето му за постпоезията – за мен е голямо, недостоживмо съкровище това есе. Почти дори знам какво ще пише в него, без да съм го чела. 🙂 Достатъчно ми е цитираното в статията стихотворение и знам, че адски вдъхновява.

За Архилох в „К“

Дневник, Отстрани, Поезия

Фрагментите на Архилох може да си ги четете или да драскате най-неприличните от тях върху валентинки 🤭, това ми е все тая. Обаче прочетете, моля, как се става поет – нищо друго не му трябва на човек, освен една крава и дълъг път.
Новият в-к „К“ като култура е продължител на традиционния в-к „Култура“. Марин Бодаков наскоро ни пита за „Архилох“ и му отговорихме.

Грижа за всички

Дневник

Толкова съм свикнала да се тревожа дали всички са се върнали от дневните си задължения, че гледам тази сутрин – върху снега на терасата няма пресни следи от белката, която живее под керемидите, и казвам, не се е прибирала, нито е излизала тази нощ, може някой да я е изял в гората.

Есетата на Теджу Коул

Дневник

Есетата на Теджу Коул (Teju Cole) са чудесни за начинаещи и хора, които се учат да пишат за литература по изящен начин и повече от само добре; образцови са, като учебник са; не са сложни, но и не подценяват читателя, имат ясна структура и лек език. Дейвид Фостър Уолис (David Foster Wallace) пише божествен есета, недосегаеми като стил, свободни, по-високи от високи… ако жанрът им беше птица, щеше да е харпия.

51092651_1850455545076816_2583340274977603584_n