След Persona

Което днес ди мисля: как искам да гледам всички филми на Бергман. Един след друг.

Хубав ден

Какъв хубав ден – тласък на Европа към либерално, зелен. Volt Germany също!

Рядко ми се е случвало да се чувствам след избори победител при всички положения и в толкова много аспекти от политическата ми настройка.

И в какъв човечен град живея! Благодарна съм 🙏🏻

Сега остава само поезията да победи 😄

Поведението на гарваните в градината

Никога не съм чувала гарван да грачи грозно или зловещо, а съм го слушала често. Днес бях изненадана, когато един екземпляр върху висок кон на бора по здрач лаеше като малко куче. И разлая в отговор всички дворове. Какви ли планове си е кроил? Какво ли цели?

Око

Един истински добър дневник не трябвало да казва нищо за притежетеля му. Поне не и директно. Хубаво би било да се пише за флора и фауна, за храна, пътища, гледки – значи точно обратното на всичкото онова, което специалистите по дневник биха ни посъветвали да не пишем. Специалистите по дневник са водени от стремителна практична мисъл. Да положиш смисъл, да драснеш черта по скáлата на растежа на дни и постижения. Да положиш личното в контекста на общностното – да поставшиш себе си сред пожара на Парижката Света Богородица. Не да описваш писъците на заклещена между таванските греди животинка и очакването на едно бързо око, надзъртащо през дучицата, от която се спуска абажурът на лампата. Окото би имало нечовешката форма на продълговата зеница. Немигащо око. Като за дневник.

Избрах бързо и после дълго размишлявах върху избора си

Наскоро ме спряха на улицата за анкета с въпроса, ако правя парти, какви хора ща поканя. Имах право на три отговора – всеки от тях съответстваше на едно от три топчета, от които да поставя по едно в три от десетина подготвени урни. Урните бяха надписани: приятели, семейство, съседи, непознати, болни, глупави и какви ли още не. И прозрачни, така че да се вижда какво са избирали запитаните преди мен.
Избрах по този ред: приятели, семейство и непознати. И после през целия ден исках да се върна обратно и да сменя последния от изборите си – исках вместо непознати да избера болни. Все пак болен приятел или познат не може да е причина да не го поканя. Пък и колко от хората, които са поканени, са скрито болни или без знание за мъчещата ги болест. И изобщо, множествата не бяха чисто дефинирани… имаше уловка. Но най-неприятното е, че човек се поддава да изкушението и лесно избира, когато всъщност би трябвало да избира трудно.
Урните с приятели, семейство и съседи бяха най-пълни.

Японщините на Семов

„За Япония като за Япония“ на Марко Семов всъщност е преди всичко портрет на българина от 80-те на миналия век. Не ме напускаше усещането, че е писано от перспективата на Бай Ганьо, чисто и точно от нея. А Бай Ганьо не е добър писател. Дори и авторът се е усещал, че натам е клоняла работата, и на няколко места e опитал да сложи яснота, като заявява, че героят не е Бай Ганьо 😄 да не вземем основателно да си помислим, че е. Всъщност, цялата работа е „аз ви заявявам селяндурското си удивление от технически напредналия капиталистически свят, ама за да не вземете да си помислите, че е така, се презастраховам с плакативни изявления“…

Пътеписът е забранен и иззет след издаването му. Което му доставя култов статус. Забранен е по идеологически причини, предполагам. (Дали това не е било използвано от забранилите го като по-силния и надежден инструмент да се спре един откровено слаб текст?) Колкото авторът да се опитва да замаже изумлението си от японското икономическо превъзходство с подмятания от сорта „Японското метро е хубаво, ама московското е още по-хубаво“, не му се получава, неискрено е, чуват се фалцети. Тъй като и есеистичните умения на автора са посредствени, няма как стилът и езикът да изфабрукуват една фина илюзия, да създадат дълбоки пластове, да играят с неизречености както прави голямата литература под цензура. Марко Семов създава един сензационалистки текст, структуриран елементарно, мисловно плосък, един лесно смилаем соц джънк. Расистките и сексистките изцепки от днешна гледна точка са повече от шокиращи. Груби неточности (например бонсай е наречен икебана, джудо шампионът май всъщност е сумо и още много други), непознаване на японската култура и отказ от нейното познаване, невъзможност за комуникация, поради невладеене на чужд език.

Политическата забрана на пътеписа отнема тежестта от оценката на естетическите качества на текста.

Филми за пътеписи

Забележителна поредица по Arte за литературните места, филми за пътеписите на световни писатели като Хайнрих Бьол, Марк Твен, Андерсен и др. Пътеписите на Андерсен от Ориента силно ме впечатлиха. В края разказаха и една приказка за неосъществимото любовно очакване… как ли се казва тя – трябва да я потърся, сломи ме. Трябва да почета повече Андерсен. Голяма красота!

При това се оказа, че днес е рождения ден на Андерсeн.

// Миялната машина повтаря „Aндерсен е какаду“ (3.04)

Краят на града

Обичам, когато слизам на нашата спирка, да ме лъхне дъхът на цъфнали дръвчета, на влажна земя и ранни цветя. Тук, в края на града, е винаги по-хладно. Полето. Секвоята. Старите мотриси на убана. Когато преди почти двадесет години се преместихме тук, те вече бяха достолепни и по вкуса на отминали десетилетия. Още тогава се усетих курортно, мястото предузвикваше у мен детски спомен: как сме стигнали с трамвая до подножието на Витоша, ей сега ще си извадим сандвичите. Всичко е жълто и тупти.

Citizen Kane

С огромна трудност Citizen Kane (film, 1941) до край. Новатор и експериментатор, Орсън Уелс заслужава повече внимание, от онова, което съм склонна да му отделя. Четох внимателно за всичко ново и прогресивно като техника и камера във филма – това действително ми беше интересно.

Първи спомен за среща с Орсън Улес – едно време в часовете по Радио във Факултета по журналистика. Учеха ни, че радиопиесата „Война на световете“ предизвикала при първото си излъчване през 1938 масова паника сред множество слушатели, които я взели за реален репортаж. Слушахме стария запис и не можехме да повярваме, че някой би да взел шумовете за нашествие на извънземни. Едва днес научих, че масова паника не е имало – било измислица на булевардната преса, дали във ФЖМК още държат на тази легенда?