Citizen Kane

С огромна трудност Citizen Kane (film, 1941) до край. Новатор и експериментатор, Орсън Уелс заслужава повече внимание, от онова, което съм склонна да му отделя. Четох внимателно за всичко ново и прогресивно като техника и камера във филма – това действително ми беше интересно.

Първи спомен за среща с Орсън Улес – едно време в часовете по Радио във Факултета по журналистика. Учеха ни, че радиопиесата „Война на световете“ предизвикала при първото си излъчване през 1938 масова паника сред множество слушатели, които я взели за реален репортаж. Слушахме стария запис и не можехме да повярваме, че някой би да взел шумовете за нашествие на извънземни. Едва днес научих, че масова паника не е имало – било измислица на булевардната преса, дали във ФЖМК още държат на тази легенда?

За „Зелената книга“ с удоволствие

„Зелената книга“ (филм, 2018, Оскар) доста ми хареса. Отидох с предубеждение да го гледам – бях чела негативни отзиви от приятели, пък и културните рубрики изобилстват от възражения срещу филма. Например, че затвърждава расови клишета. Не знам какво да мисля за това, колебая се. От една страна съм съгласна, че ако не споменаваме клишетата, те могат да изчезнат от само себе си. От друга страна, не сме ли вече отдалечени достатъчно от расовите предразсъдъци, че да можем да говором за тях като за набор от исторически верни факти и ситуации? Да ги припомняме на най-младата публика, за която може да изглежда небивало, че някога (и то само едно поколение назад) е имало отделни тоалетни за бели и черни. Филмът има наистина педагогическа стойност, поне от западноевропейска позиция. Факт е, че такава „Зелена книга“, пътеводител с хотели и места, в които афроамериканци могат да отсядат, е съществувала до 60-те години на 20 век. В стилистиката на филма тези моменти, разказващи за расовата дискриминация, са засилени, акцентирани. В същото време филмът минава през един ведър филтър, със свеж и забавен диалог, с познат от приказките кич и хепи енд, така че темата за дискриминацията не е подадена като рана или трагедия, а като нарастваща и заздравяваща вяра във възможността за приятелство въпреки различията, вяра в свързащото човешко. И тази позитивна енергия на филма го прави интересен и вълнуващ.

Освен всичко друго, научих за реалния джаз пианист Дон Шърли, за музиката му, която съчетава класика и джаз, потърсих негови записи и ги слушам с ярко удоволствие. Страхотен е! 🙂 Много се радвам, че гледах този филм, обогати ме.

Lawrence of Arabia

Във филма „Lawrence of Arabia“ (1962, седем Оскара) в повече от три часа епипчна история, сред масови сцени със стотици участници се появява само една единствена жена – медицинската сестра в лазарета към края, може би ролята ѝ е от околo 3 секунди. Не бях гледала по-мъжкарски филм 🙂

Два филма

Опитах се да гледам „Вездесъщият“ (2017, филм, Bg) и „Слава“ (2016, филм, Bg), има ги в YouTube. Отдавна не съм излизала от киносалон преди края на филма, но тези двата щяха да ме изгонят още преди средата дори и да бях дала пари да ги гледам. Може би не точно това е лицето на българското кино днес, но ако е, то положението е за спешна помощ. Двата филма, макар и различни, имат сходни проблеми – грозни като гледки, елементарни безинтересни герои, опит да се разказва история, която не е особено дълбока като мисъл, едно иманентно високомерие, което прикрива пълната безидейност, кухи диалози, грозни фрази, тъпота.

Гледах пак „Роки“

Гледах пак „Роки“. Адски вълнуващо! Първо, заради носталгията по онези издрани ленти от първите видеокасети, кой не е гледал Роки на някаква тракаща касетка, презаписвана сто пъти. И после, осъзнах, че никога не бях виждала Роки без всичките онези естествени за нескопосаните ни презаписи завлачвания на кадъра, цапане, протъркване, които днес с шикозен жест поставяме върху идеалните изображенията с помощта на хитри филтри, за да се върнем към дрипавата визуална наслада на детството. И след толкова десетилетия днес гледах Роки в идеална картина, върху огромен ярък екран, като че днес е сниман филмът, с идеален саунд. Мах! Саунда на макс! Един Силвестър Стелоун със само загатнато разкривяване на красивото младежко лице. След този Роки лицето му ще започне да се разширява със скоростта на вселената, за да изтласка един ден очите му и да ги преподреди косо едно на друго. Много се вдъхнових! Исках да боксирам всички наоколо, исках да разбия няколко носа в митични на брой рундове на ринга. И да погледам няколко струйки малинова кръв. Да изтичам горе по многобройните стъпала до някаква постройка с класически колони и да гледам победоносно изгрева над Филаделфия, или където и да е. А саундтракът е вечен. 100 точки от 10 възможни давам.

 

Who’s Afraid of Virginia Woolf?“

Вчера най-после се престраших да гледам филма „Who’s Afraid of Virginia Woolf?“ (1966) с чудовищно омразната ми Елизабет Тейлър. Имам толкова силна непоносимост към тази жена, която може и да е добра актриса, щом успява такава силна емоция да предизивиква постоянно през всички етапи от живота ми и във всички филмови етапи от нейния, като отвратителното у нея е толкова широкофасетно, че успява в един или друг филм то да изскочи на повърността в нова форма. Както и да е, филмът държи и забавлява, високо изкуство е непрестанното скачане между реалното и фантазменото, психологопеският съспенс, изобщо класически драматичното е чудесно. Но нека да сме честни, от днешна гледна точка тази драма е показателно сексистки мишмаш, в който жената е раждащ или нераждащ демон и оттам цялата трагедия на света. Чак пък! Всъщност, може би пиесата наистина има демоничен потенциал, би могло по толкова разлипни начини да се интерпретира двубоят мъж-жена, обаче шейсетарската филмова версия е определено предимно гнусна. И няма такива герои, които могат да понесат показаните количества твърд алкохол. 🤣

Гледах „Боклукчийският хеликоптер“

Гледах „Боклукчийският хеликоптер“ (Sophelikoptern, филм, Швеция, 2016). Думата Sophelikopter е от сюрреалистично стихотворение на Гунар Екельоф. Филмът е чиста поезия. Неосюрреалистичен. Трима шведски роми тръгват да занесат на баба си стария ѝ стенен часовник, който от една година е на поправка, той още не е поправен, чакат уж части от Германия. Бабата обаче вече се е затъжила за часовника си. Пътят е 1000 км, право през Швеция, приключенията – подобаващо абсурдни и разкриват типични черти и ритуали на съвременното шведско общество: оповаването на някогашно величие, най-голямото, най-интересното, а се оказва всичко дребно, смешно и надминато от други нации. И през цялото време по пътя ги заговарят на английски, при което някой от тях все трябва да отвърне „Ние говорим шведски“.

Стиховете на Екельоф, грубо преведени по смисъл:

И настава нощ и тишина. Само боклукчийският хеликоптер бръмчи и снове от врата на врата.

Och det blir natt och tyst. Bara sophelikoptern
surrar isakta mak från port till port
(Till de folkhemske)

Филмът е арт. Перфектен във всяко отношение. Абсолютен връх. (10 от 10!)

Гледах „Пътешествието на Хиру“

Гледах „Пътешествието на Хиру“ (roadmovie, 2010, Япония) на режисьора Masahoro Kabayashi. Дядо и 19-годишната му внучка Хиру, които живеят сами в бедна колиба, тръгват да посещават братята и сестрата на дядото. Той се нядява някой от роднините му да го приюти и да го гледа до смъртта му, за да може Хиру да отиде в Токио, да си потърси работа и да заживее собствен живот. Както се очаква, роднините не могат да го приемат по една или друга причина стареца.
Филмът е очаквано чужд за европейското ни възприятие. Интересното беше да се види японската интерпретация на социални проблеми като бедността, бедността в старост, препълнени старчески домове, безработица. Също и видовете човешки взаимоотношения. Бях стъписана от начина, по който героите не могат да се справят с чувствата си и как драмата произлиза от някаква осакатена чувствителност, прибързаност, его, еднопосочност на отношенията; не знам доколко е типично за обществото или филмът представя екстремни характери. (7/10)

Рейкявик

Преди години „101 Reykjavík“ (2000) ми беше станал любимият филм за всички времена. И си остана. През последните седмици гледах два нови исландски филма с очакването да се повтори чудото. Все пак онези хора, които тогава са били емблемата на исландското кино, трябва да са понапредлали, натрупали опит. Но не се повтори чудото, може да не попаднах на точните филми, знам ли. Нещо радикално се е променило в исландското кино. Пораснало е, но не по интересен начин. Има други проблеми, които най-общо се изчерпват с фамилното, битовото, пари, работа, разводи. Все пак разказано по исландския лек начин, в който нищо чак толкова драматично няма. Проблемът сякаш е, че всички се познават и не се знае кой с кого може да бъде заедно, без да нарушава кръвосмесителното табу или да не се забърква в любовна история с дъщерята на най-добрите си приятели и подобни. Тази вечер гледах „Рейкявик“, но не онзи любимия, а нов, от 2016 съвпадението на заглавието май е случайно. Проблемите: семейство, развод, деца, купуване на къща, леко прокарана нишката за класиката в киното, стойностни филми, цитати на филмови образци. И все пак… приятно, открито с тази великолепна северна откритост, голота, свобода на телата, но нищо особено като филм. Нищо от ранга на „101 Рейкявик“, който направо си го чувствам като филм на моето поколение, в смисъла на поколение не като хора на еднаква възраст, а в социологическия смисъл на хора, споделящи общи преживявания.