Което днес ди мисля: как искам да гледам всички филми на Бергман. Един след друг.

С огромна трудност Citizen Kane (film, 1941) до край. Новатор и експериментатор, Орсън Уелс заслужава повече внимание, от онова, което съм склонна да му отделя. Четох внимателно за всичко ново и прогресивно като техника и камера във филма – това действително ми беше интересно.

Първи спомен за среща с Орсън Улес – едно време в часовете по Радио във Факултета по журналистика. Учеха ни, че радиопиесата „Война на световете“ предизвикала при първото си излъчване през 1938 масова паника сред множество слушатели, които я взели за реален репортаж. Слушахме стария запис и не можехме да повярваме, че някой би да взел шумовете за нашествие на извънземни. Едва днес научих, че масова паника не е имало – било измислица на булевардната преса, дали във ФЖМК още държат на тази легенда?

„Зелената книга“ (филм, 2018, Оскар) доста ми хареса. Отидох с предубеждение да го гледам – бях чела негативни отзиви от приятели, пък и културните рубрики изобилстват от възражения срещу филма. Например, че затвърждава расови клишета. Не знам какво да мисля за това, колебая се. От една страна съм съгласна, че ако не споменаваме клишетата, те могат да изчезнат от само себе си. От друга страна, не сме ли вече отдалечени достатъчно от расовите предразсъдъци, че да можем да говором за тях като за набор от исторически верни факти и ситуации? Да ги припомняме на най-младата публика, за която може да изглежда небивало, че някога (и то само едно поколение назад) е имало отделни тоалетни за бели и черни. Филмът има наистина педагогическа стойност, поне от западноевропейска позиция. Факт е, че такава „Зелена книга“, пътеводител с хотели и места, в които афроамериканци могат да отсядат, е съществувала до 60-те години на 20 век. В стилистиката на филма тези моменти, разказващи за расовата дискриминация, са засилени, акцентирани. В същото време филмът минава през един ведър филтър, със свеж и забавен диалог, с познат от приказките кич и хепи енд, така че темата за дискриминацията не е подадена като рана или трагедия, а като нарастваща и заздравяваща вяра във възможността за приятелство въпреки различията, вяра в свързащото човешко. И тази позитивна енергия на филма го прави интересен и вълнуващ.

Освен всичко друго, научих за реалния джаз пианист Дон Шърли, за музиката му, която съчетава класика и джаз, потърсих негови записи и ги слушам с ярко удоволствие. Страхотен е! 🙂 Много се радвам, че гледах този филм, обогати ме.

Във филма „Lawrence of Arabia“ (1962, седем Оскара) в повече от три часа епипчна история, сред масови сцени със стотици участници се появява само една единствена жена – медицинската сестра в лазарета към края, може би ролята ѝ е от околo 3 секунди. Не бях гледала по-мъжкарски филм 🙂

Опитах се да гледам „Вездесъщият“ (2017, филм, Bg) и „Слава“ (2016, филм, Bg), има ги в YouTube. Отдавна не съм излизала от киносалон преди края на филма, но тези двата щяха да ме изгонят още преди средата дори и да бях дала пари да ги гледам. Може би не точно това е лицето на българското кино днес, но ако е, то положението е за спешна помощ. Двата филма, макар и различни, имат сходни проблеми – грозни като гледки, елементарни безинтересни герои, опит да се разказва история, която не е особено дълбока като мисъл, едно иманентно високомерие, което прикрива пълната безидейност, кухи диалози, грозни фрази, тъпота.

Гледах пак „Роки“. Адски вълнуващо! Първо, заради носталгията по онези издрани ленти от първите видеокасети, кой не е гледал Роки на някаква тракаща касетка, презаписвана сто пъти. И после, осъзнах, че никога не бях виждала Роки без всичките онези естествени за нескопосаните ни презаписи завлачвания на кадъра, цапане, протъркване, които днес с шикозен жест поставяме върху идеалните изображенията с помощта на хитри филтри, за да се върнем към дрипавата визуална наслада на детството. И след толкова десетилетия днес гледах Роки в идеална картина, върху огромен ярък екран, като че днес е сниман филмът, с идеален саунд. Мах! Саунда на макс! Един Силвестър Стелоун със само загатнато разкривяване на красивото младежко лице. След този Роки лицето му ще започне да се разширява със скоростта на вселената, за да изтласка един ден очите му и да ги преподреди косо едно на друго. Много се вдъхнових! Исках да боксирам всички наоколо, исках да разбия няколко носа в митични на брой рундове на ринга. И да погледам няколко струйки малинова кръв. Да изтичам горе по многобройните стъпала до някаква постройка с класически колони и да гледам победоносно изгрева над Филаделфия, или където и да е. А саундтракът е вечен. 100 точки от 10 възможни давам.

 

Снощи гледах пак „Телевизонни мрежи“ (film, Network, 1976, USA).

Вчера най-после се престраших да гледам филма „Who’s Afraid of Virginia Woolf?“ (1966) с чудовищно омразната ми Елизабет Тейлър. Имам толкова силна непоносимост към тази жена, която може и да е добра актриса, щом успява такава силна емоция да предизивиква постоянно през всички етапи от живота ми и във всички филмови етапи от нейния, като отвратителното у нея е толкова широкофасетно, че успява в един или друг филм то да изскочи на повърността в нова форма. Както и да е, филмът държи и забавлява, високо изкуство е непрестанното скачане между реалното и фантазменото, психологопеският съспенс, изобщо класически драматичното е чудесно. Но нека да сме честни, от днешна гледна точка тази драма е показателно сексистки мишмаш, в който жената е раждащ или нераждащ демон и оттам цялата трагедия на света. Чак пък! Всъщност, може би пиесата наистина има демоничен потенциал, би могло по толкова разлипни начини да се интерпретира двубоят мъж-жена, обаче шейсетарската филмова версия е определено предимно гнусна. И няма такива герои, които могат да понесат показаните количества твърд алкохол. 🤣

Гледах „Боклукчийският хеликоптер“ (Sophelikoptern, филм, Швеция, 2016). Думата Sophelikopter е от сюрреалистично стихотворение на Гунар Екельоф. Филмът е чиста поезия. Неосюрреалистичен. Трима шведски роми тръгват да занесат на баба си стария ѝ стенен часовник, който от една година е на поправка, той още не е поправен, чакат уж части от Германия. Бабата обаче вече се е затъжила за часовника си. Пътят е 1000 км, право през Швеция, приключенията – подобаващо абсурдни и разкриват типични черти и ритуали на съвременното шведско общество: оповаването на някогашно величие, най-голямото, най-интересното, а се оказва всичко дребно, смешно и надминато от други нации. И през цялото време по пътя ги заговарят на английски, при което някой от тях все трябва да отвърне „Ние говорим шведски“.

Стиховете на Екельоф, грубо преведени по смисъл:

И настава нощ и тишина. Само боклукчийският хеликоптер бръмчи и снове от врата на врата.

Och det blir natt och tyst. Bara sophelikoptern
surrar isakta mak från port till port
(Till de folkhemske)

Филмът е арт. Перфектен във всяко отношение. Абсолютен връх. (10 от 10!)

Гледах „Пътешествието на Хиру“ (roadmovie, 2010, Япония) на режисьора Masahoro Kabayashi. Дядо и 19-годишната му внучка Хиру, които живеят сами в бедна колиба, тръгват да посещават братята и сестрата на дядото. Той се нядява някой от роднините му да го приюти и да го гледа до смъртта му, за да може Хиру да отиде в Токио, да си потърси работа и да заживее собствен живот. Както се очаква, роднините не могат да го приемат по една или друга причина стареца.
Филмът е очаквано чужд за европейското ни възприятие. Интересното беше да се види японската интерпретация на социални проблеми като бедността, бедността в старост, препълнени старчески домове, безработица. Също и видовете човешки взаимоотношения. Бях стъписана от начина, по който героите не могат да се справят с чувствата си и как драмата произлиза от някаква осакатена чувствителност, прибързаност, его, еднопосочност на отношенията; не знам доколко е типично за обществото или филмът представя екстремни характери. (7/10)

Преди години „101 Reykjavík“ (2000) ми беше станал любимият филм за всички времена. И си остана. През последните седмици гледах два нови исландски филма с очакването да се повтори чудото. Все пак онези хора, които тогава са били емблемата на исландското кино, трябва да са понапредлали, натрупали опит. Но не се повтори чудото, може да не попаднах на точните филми, знам ли. Нещо радикално се е променило в исландското кино. Пораснало е, но не по интересен начин. Има други проблеми, които най-общо се изчерпват с фамилното, битовото, пари, работа, разводи. Все пак разказано по исландския лек начин, в който нищо чак толкова драматично няма. Проблемът сякаш е, че всички се познават и не се знае кой с кого може да бъде заедно, без да нарушава кръвосмесителното табу или да не се забърква в любовна история с дъщерята на най-добрите си приятели и подобни. Тази вечер гледах „Рейкявик“, но не онзи любимия, а нов, от 2016 съвпадението на заглавието май е случайно. Проблемите: семейство, развод, деца, купуване на къща, леко прокарана нишката за класиката в киното, стойностни филми, цитати на филмови образци. И все пак… приятно, открито с тази великолепна северна откритост, голота, свобода на телата, но нищо особено като филм. Нищо от ранга на „101 Рейкявик“, който направо си го чувствам като филм на моето поколение, в смисъла на поколение не като хора на еднаква възраст, а в социологическия смисъл на хора, споделящи общи преживявания.

Гледах „Паула“ (филм, 2016) за живота на Паула Модерзон-Бекер, немска художничка, представителка на ранния експресионизъм. Нарисувала е онзи най-известен портрет на Рилке. Двамата се познават от времената, прекарани в началото на 20 век във Ворпсведе, в артистичната колония насред торфеното тресавище, близо до Бремен. Свързва ги близко приятелство. Според филма (май дори е исторически вярно) Рилке ѝ праща пари, за да дойде и тя в Париж, където той вече работи в ателието на Роден като секретар. Паула прекарва бурно време в Париж, попива новото, умира на 31 годни след раждането на първото си дете, оставя за краткия си живот около 700 картини. Рилке беше поразително добре улучен като образ във филма, точно такъв го виждам и аз – адски притеснен в присъствието на хора, дръпнат, убеден в себе си, не е егоистичен.. . друго е. И говореше кратко и патетично. За самотата, която е условие за творчество. За задушаващата еснафщина в забутаната немска провинция. Как общуването с посредствени творци те прави посредствен. Няколко пъти съм била във Ворпсведе, днес селото живее от туризъм покрай някогашната слава на артистичната колония, торф вече никой не вади. Да, филмът не е нищо особено, нелош… поради интереса ми към темата и героите лично за мен беше голямо удоволствие.

Гледах норвежкия филм Hoggeren (Дървосекачи, 2017). Филмът е великолепно скучен, доста неразбираем и свършва в нищото. Дори такава заклета в скуката зрителка и изпитателка като мен ме зашемети и остави с купища въпроси. Накратко – уморен от градския живот неуспял писател се връща в родната си къща на село, в горите, да сече дърва и да избяга от всички досади. Там обаче среща родата, която не по-малко го дразни и му досажда. Човекът иска просто да посече малко дървета както си ще из наследената гора, пък чичо му идва с резачка и го поучава как един истински дървосекач трябва да я върши тая работа. Няма да давам оценки от 1 до 10, понеже този филм е… както се казва отвъд доброто и злото. 😃 Води се драма и комедия, а аз се чувствам пречистена от всяка глупост на света, много добре ми подейства.

Гледах „24 Frames“ (2017), филм на Abbas Kiarostami, появил се посмъртно. Киаростами умира година преди това. Филмът обединява 24 кратки гледки, предимно природа – гарвани, вълци, крави, сняг, всяка в една неподвижна своя рамка и в леко изменяща се среда. Филмът си е чиста естетика и дали поради моментните ми интереси съм с изострени сетива за хайку – веднага усетих цялото като колекция от 24 визуални хайку. И действително, Киаростами се занимава и с други изкуства, пише поезия, и има изразено предпочитание към хайку. Преди година гледах филма му „Certified Coppy“, в който се поставя въпросът за копието и оригинала и се разиграва цялото чрез фалсифицирането на една любовна история. Помня, че филмът много ме изнерви тогава, Жюлиет Бинош беше напъхана в ролята на лигла, доста сълзлива работа. Бях дала на филма 6 от 10. Сега обаче се замислих дали пък това не е било действително търсеното послание на филма – именно представнянето на копието любов като лошо копие на истинската любов, тоест – то е фалшиво, то трябва да звучи фалшиво… хм, май трябва да го гледам пак.

Сънувах, че гледам 7-часов филм за осъждането на борец от някаква съпротива в Канада на смърт. Осъденият е славен майстор лютиер. Голяма част от филма се състоеше от детайлно описание на времето преди да го екзекутират. Той и съдията палач, който иска от него да подпише някакъв документ, с който признава вината си и тогава ще бъде помилван. (Прилича цялото на смъртта на Сократ, нали?) Лютиерът – не, не подписва. Съдията и осъденият се гледат през мрежа за комари; съдията е вътре, а осъденият – вън. А през дългото време все нещо по малко се променя в рановесието на тази сцена; по едно време осъденият къса мрежата за комари, съдията не реагира. После започва прощаването – дълга редица от хора чакат да го прегърнат и да му кажат нещо. Всеки има по минута. И никой не може да го убеди да остане жив и да подпише проклетия парцал. Жена му, многобройните му деца, рев, непоносима скръб. Този лютиер е наполовина от български произход. И изведнъж се появява във филма сред редиците от хора един човек, който нещо му казва и лютиерът се съгласява да живее. Какво му е казал този човек? Раказал му е за една стара цигулка, която намерил в склада на старо читалище в България. Описва му някакъв специфичен тип възел на струните, подробности от корпуса и изведнъж на лютиера честта и принципите не му се струват толкова важни, че да умре заради тях, при условие, че има една странна, изобщо неизвестна цигулка, цигулка, която той знае, че не е нищо особено, не е никоя от световните инструменти, читалищна цигулка. И живее… и малко след това филмът свършва с това как скоро ще умре стар, болен и безславно при изключително негеройски условия. И внимание – на смъртното си ложе той чете не друго, а великият (според филма 😂) философски труд на Бенковски „Тогава и сега“. В края на филма, който гледам в лятно кино, прелита жерав в реалното небе. Филмът е толкова добър, че веднага отсъждам как ще влезе в списъка на най-добрите филми за всички времена, давам му на сън 9,5/10 точки.

Снощи гледах пак „Спартак“ – филма от 60-те на Кубрик с Кърк Дъглас, който освен че играе Спартак, също е и продуцент. Това веднага дава отговор на въпроса ми, защо Спартак е игран от актьор в презряла възраст 🤣 Не че не играе чудесно, но се чувствах малко като в операта, където поради липса на подходящ певец, например Дон Джовани е пухкавел с коремче, и подобни. Кубрик след този филм се е заклел никога повече да не изпада в такава зависимост, която му завързва ръцете. Между другото, Кърк Дъглас е още жив и е на 102 години.

Sophie’s Choice (мелодрама, 1982), Мерил Стрийп е велика, защото успява да придаде дълбочина на образ в сюжет, който по характера си е трудбо поносима сълзлива история с уж исторически бекграунд (фашисти, концлагери). Най-непоносими ми бяха непрестанните шокиращи разкрития и обрати, има нещо така булевардно в този тип разказване. Мазна работа. 5 от 10.

Blade Runner (film, 1982), бъдещето, върху чиято панорама се развива действието, е догодина – 2019. В това бъдеще няма интернет, но има хвърчащи коли, AI, има все още хартиени вестници с всестранно приложение (като чадър над главата, когато вали, като параван за прикрито наблюдение, за разгръщане против скука), диско осветление, неонови тръби, улични телефони (но пък с издраскани диплеи), малки екрани като щайги и с изпъкнали стъкла, всичко мига, скърца и е ръбесто, но филмът е: 8 от 10, въпреки че премигванията и басовата звукова кулиса доста изнервят (предполагам, че ще е по-поносим при лош звук и дребен екран).

// А и накрая малко не ми стана ясно. Ако някой го помни, моля да ми обясни.

Die Nibelungen (1924, Fritz Lang) е тотален кино шедьовър. Естетиката, геометричните елементи, контрастите – ненадминат. Бих стигнала дотам да твърдя, че естетиката на този филм има лечебна сила – пречиства наситеното на цветен кич и шум око днес. А самият сценарий е вълшебен по най-вълнуващ начин – буди носталгии по времена, в които е имало дракони. А че ги е имало, в това няма никакво съмнение. 🙂 В този средновековен нибелунгов свят дракони, вълшебства, мрежи невидимки, несметни съкровища не се детски образи по начина, по който обикновено се разбират. Те са атрибути на едно детство на цивилизацията ни; същото важи и за безпределните чувства там: любовта, скръбта по убития герой, жаждата за мъст. Това са корените на емоциите ни днес. Те затова са така хиперболични.

10 от 10 за всички времена, особено във възстановената версия и с музиката на Gottfried Huppertz.

Снощи гледах за пореден път „Амадеус“ (1984, Милош Форман). За мен този филм никога не може да стои сам за себе си, защото е свързан с колективното ни бягство от час (какъв ти час – направо цял ден!) в подготвителен клас в Английската, за да го гледаме отсреща в кино Сердика. Класната ни, тогава незначително по-възрастна от нас, беше на другия ден само тихо обидена – защо не сме я били предупредили, поне да не се разкарва. Филмът е извън мерките от 1 до 10, всеки път откривам нещо, според възрастта и актуалните си прозрения. Все по-малко шантав ми изглежда Моцарт според Форман.

Гледах „На Западния фронт нищо ново“ – Оскар за най-добър филм през 1930. Разтърсващо антивоенно послание.

На мен романът не ми е любим. И филмът не ми стана любим също. Но и двете ме зашлевяват по крайно жесток начин. Сякаш изпитвам вина, а не мога да поема вина за войните – това би било нелепо. В същото време оценявам значимостта на посланието. Има такива теми.

The Third Man (1949), британски трилър или може би film noir. 10 от 10 точки: филмова класика завинаги! Действието се развива с следвоенна Виена, разделена на четири сектора. Сред трафиканти, измамници, международна полиция ставаме свидетели на мистериозно убийство. Патетични кулиси на разрушения след войната град. Върховно филмово удоволствие.

Близки срещи от третия вид, филм, Спилбърг, 1977, 5 от 10 точки – каква приятна боза, пълна със смахнати ефекти на база ток и лампи, нелогични диалози и чалнати земляни, които от сърце мечтаят да бъдат отвлечени в космоса. На какво се дължи тази седемдесетарска ескейпистка мечта? – Студената война? Иначе техниката, показана във филма, е мила и смешна – дори извънземните карат междузвездна каруца, окичена с дисколампи.

An American in Paris (film, 1951), 8 от 10. Ако успеем да се отстраним от тъповатата невинност на отношенията от 50-те години и преглътнем смешноватото запознаване на прарижани с американския начин на живот, филмът може да бъде голямо удоволстивие. Ненадмината за всички времена е 17-минутната сцена накрая на филма с балета по едноименната симфоническа поема на Гершуин. Именно тя създава усещането след гледането на филма, че сме се докоснали до вечното, което понякога голямото изкуство успява да отрази.

Giant (филм, 1956, с Елизабет Тейлър и Джеймс Дийн). Нещо епохално като „Отнесени от вихъра“, но още по-зле. За първи път в историята на личното ми оценяване на филми ще дам минус 20 от плюс 10 точки. Елизабет Тейлър винаги ми е била отблъскваща, свързвам образа ѝ с онова подпухнало нейно лице, когато беше възрастна жена, която буди съжаление. Във филма тя е още млада и неприятно лигава. Не, по-лошо – противна, противно глупава, която играе уж умна. По време на филма често ми се налагаше да ругая, понеже играта беше с фалцети, направо посинях от гледане на фалш. Единственото естетическо при Тейлър бе приятната извивка на гръбнака ѝ, когато я показваха в гръб – не коментирам, че самата стойка бе в синхрон с фалша на всичкото. Ок, филмът бил широка панорама на Тексас и американския живот – може. И задава теми за размисъл – расизъм, консерватизъм, семейни ценности, възпитание, възмездие… Какви ли не теми са наблъскани вътре. Безвкусна работа.

Гледах снощи Wake of the Red Witch (филм с Джон Уейн, 1948). И днес си мисля за този тип мъже като Джон Уейн, как са е изместило отношението ни към тях. Напомня ми на покойния чичо Клаус, дори на външен вид. Това са мъже дръзки до агресия, с груб хумор, благородни самохвалковци. От тях се очаква да им кипи кръвта и да се борят в дълбините на океана с митически октопод. Наливат с твърд алкохол, все едно анатомията им е извънземна. Имат крива презрителна усмивка, и най-красвите трепкащи с мигли жени като вейки са техни.

Чудесен е бил светът ми преди година. Наскоро излезе и стихосбирката с тези и други стихотворения от Рон Паджет.

Снощи гледах филма на Вим Вендерс за социалния фотограф Sebastião Salgado, „Солта на живота“. Всичките филми на Вим Вендерс ме вълнуват, особено документалистиката. Понеже разказва лирично и със сърце.

„Die Werckmeisterschen Harmonien“ на Бела Тар. Изпитвам огромна съпротива срещу този филм.

Гледах Tilt. Много ме развълнува. Краят е
малко слаб. Вълнува ме обикновеността при заснемането, искреността на чувството и липсата на ефекти.

…

Последната 1/3 от филма сякаш е избързана – разстрел, затвор и надежда. Между другото, точно краят прави от филма образец на новата след постмодерност – точно тази смелост (или несмелост) да не свършва всичко в разруха и смърт, а да се даде надежда, макар и само загатната, вяла…точно това е. И в целия филм се усеща това пост постмодерно. Което мен ме изумява, предвид че в литературата в бг още го няма така заявено, а особено пък го е нямало преди 7 години, когато е правен филмът. Иначе проблемът на филма е вътрешната логика. Например защо този баща (така сполучлив образ на най-противен български баща, толкова автентичен! ) на всяка цена искаше да държи Сташ далеч от дъщеря си? Какъв му е мотивът? Едва ли е това, че Сташ е дребен престъпник, след като охотно беше оставил дъщеря си в ръцете на истинско леке. И защо остави да бъде убито това леке? И тук мотивът някак не е достатъчно силин – за да държи Сташ далеч. Някак сякаш това, което тика героите към действия, е по-слабо от самите действия и не се изравняват везните. Освен това убийството беше твърде леко очертано, никакв вътрешна борба, никакво страдание след него.

Inception, film, 1 от 10. Струва ми се много вероятно Момчил Николов да се вдъхновил от този филм, за да напише „Последна територия“.

Certified Copy (film, Abbas Kiarostami), 6 от 10. Много вдъхновяваща е идеята за копието и оригинала. А върховното във филма е идеята за фалшифициране на любовта. И както идеята е върховна, така изведнъж всичко се срутва в една жаловидна и доста близо до образцовия кич битово семейна мешаница от обвинения, кипвания, мъжка гордост, женска ревливост (последните две са нетърпими клишета, от които нямаше нужда). Поставена в такива клишета, Жулиет Бинош е някак… проста. Жалко.

Tabu, филм на Miguel Gomes, 7 от 10. При този филм има едно образцово разминаване между изразни средства и сюжет. Стилистиката на филма и начина на заснемане, разказването…. са високо изкуство, а разказаната история е банална и точно тази баналност наричат често (също и тук) поетична. Именно това е тази поетичност, която не е присъща на голямата поезия. Затова ми беше така трудно да си отговоря дали харесвам филма. Не, не го харесвам, но го оценявам по достойнство.

Crustacés et Coquillages, филм, 8 от 10 сладка работа

25th Hour, 7 от 10. Най-силното на филма е градската поема, произнесена в огледалото. Иначе историята е вълнуваща само ако човек има някакво отношение към Ню Йорк (любов и омраза), извън този контекст – по-скоро безразлично.

The Master, 3 от 10, не съм сигурна, че го разбрах този филм.