Sophie’s Choice

Sophie’s Choice (мелодрама, 1982), Мерил Стрийп е велика, защото успява да придаде дълбочина на образ в сюжет, който по характера си е трудбо поносима сълзлива история с уж исторически бекграунд (фашисти, концлагери). Най-непоносими ми бяха непрестанните шокиращи разкрития и обрати, има нещо така булевардно в този тип разказване. Мазна работа. 5 от 10.

Blade Runner

Blade Runner (film, 1982), бъдещето, върху чиято панорама се развива действието, е догодина – 2019. В това бъдеще няма интернет, но има хвърчащи коли, AI, има все още хартиени вестници с всестранно приложение (като чадър над главата, когато вали, като параван за прикрито наблюдение, за разгръщане против скука), диско осветление, неонови тръби, улични телефони (но пък с издраскани диплеи), малки екрани като щайги и с изпъкнали стъкла, всичко мига, скърца и е ръбесто, но филмът е: 8 от 10, въпреки че премигванията и басовата звукова кулиса доста изнервят (предполагам, че ще е по-поносим при лош звук и дребен екран).

// А и накрая малко не ми стана ясно. Ако някой го помни, моля да ми обясни.

Die Nibelungen

Die Nibelungen (1924, Fritz Lang) е тотален кино шедьовър. Естетиката, геометричните елементи, контрастите – ненадминат. Бих стигнала дотам да твърдя, че естетиката на този филм има лечебна сила – пречиства наситеното на цветен кич и шум око днес. А самият сценарий е вълшебен по най-вълнуващ начин – буди носталгии по времена, в които е имало дракони. А че ги е имало, в това няма никакво съмнение. 🙂 В този средновековен нибелунгов свят дракони, вълшебства, мрежи невидимки, несметни съкровища не се детски образи по начина, по който обикновено се разбират. Те са атрибути на едно детство на цивилизацията ни; същото важи и за безпределните чувства там: любовта, скръбта по убития герой, жаждата за мъст. Това са корените на емоциите ни днес. Те затова са така хиперболични.

10 от 10 за всички времена, особено във възстановената версия и с музиката на Gottfried Huppertz.

Нибелунгите от 1967 и 2004 не успяват да достигнат по ръст този филм.

Амадеус

Снощи гледах за пореден път „Амадеус“ (1984, Милош Форман). За мен този филм никога не може да стои сам за себе си, защото е свързан с колективното ни бягство от час (какъв ти час – направо цял ден!) в подготвителен клас в Английската, за да го гледаме отсреща в кино Сердика. Класната ни, тогава незначително по-възрастна от нас, беше на другия ден само тихо обидена – защо не сме я били предупредили, поне да не се разкарва. Филмът е извън мерките от 1 до 10, всеки път откривам нещо, според възрастта и актуалните си прозрения. Все по-малко шантав ми изглежда Моцарт според Форман.

Im Westen nichts Neues

Гледах „На Западния фронт нищо ново“ – Оскар за най-добър филм през 1930. Разтърсващо антивоенно послание.

На мен романът не ми е любим. И филмът не ми стана любим също. Но и двете ме зашлевяват по крайно жесток начин. Сякаш изпитвам вина, а не мога да поема вина за войните – това би било нелепо. В същото време оценявам значимостта на посланието. Има такива теми.

The Third Man

The Third Man (1949), британски трилър или може би film noir. 10 от 10 точки: филмова класика завинаги! Действието се развива с следвоенна Виена, разделена на четири сектора. Сред трафиканти, измамници, международна полиция ставаме свидетели на мистериозно убийство. Патетични кулиси на разрушения след войната град. Върховно филмово удоволствие.

Close Encounters of the Third Kind

Близки срещи от третия вид, филм, Спилбърг, 1977, 5 от 10 точки – каква приятна боза, пълна със смахнати ефекти на база ток и лампи, нелогични диалози и чалнати земляни, които от сърце мечтаят да бъдат отвлечени в космоса. На какво се дължи тази седемдесетарска ескейпистка мечта? – Студената война? Иначе техниката, показана във филма, е мила и смешна – дори извънземните карат междузвездна каруца, окичена с дисколампи.

An American in Paris

An American in Paris (film, 1951), 8 от 10. Ако успеем да се отстраним от тъповатата невинност на отношенията от 50-те години и преглътнем смешноватото запознаване на прарижани с американския начин на живот, филмът може да бъде голямо удоволстивие. Ненадмината за всички времена е 17-минутната сцена накрая на филма с балета по едноименната симфоническа поема на Гершуин. Именно тя създава усещането след гледането на филма, че сме се докоснали до вечното, което понякога голямото изкуство успява да отрази.

Giant

Giant (филм, 1956, с Елизабет Тейлър и Джеймс Дийн). Нещо епохално като „Отнесени от вихъра“, но още по-зле. За първи път в историята на личното ми оценяване на филми ще дам минус 20 от плюс 10 точки. Елизабет Тейлър винаги ми е била отблъскваща, свързвам образа ѝ с онова подпухнало нейно лице, когато беше възрастна жена, която буди съжаление. Във филма тя е още млада и неприятно лигава. Не, по-лошо – противна, противно глупава, която играе уж умна. По време на филма често ми се налагаше да ругая, понеже играта беше с фалцети, направо посинях от гледане на фалш. Единственото естетическо при Тейлър бе приятната извивка на гръбнака ѝ, когато я показваха в гръб – не коментирам, че самата стойка бе в синхрон с фалша на всичкото. Ок, филмът бил широка панорама на Тексас и американския живот – може. И задава теми за размисъл – расизъм, консерватизъм, семейни ценности, възпитание, възмездие… Какви ли не теми са наблъскани вътре. Безвкусна работа.

Благородни самохвалковци

Гледах снощи Wake of the Red Witch (филм с Джон Уейн, 1948). И днес си мисля за този тип мъже като Джон Уейн, как са е изместило отношението ни към тях. Напомня ми на покойния чичо Клаус, дори на външен вид. Това са мъже дръзки до агресия, с груб хумор, благородни самохвалковци. От тях се очаква да им кипи кръвта и да се борят в дълбините на океана с митически октопод. Наливат с твърд алкохол, все едно анатомията им е извънземна. Имат крива презрителна усмивка, и най-красвите трепкащи с мигли жени като вейки са техни.