Благородни самохвалковци

Гледах снощи Wake of the Red Witch (филм с Джон Уейн, 1948). И днес си мисля за този тип мъже като Джон Уейн, как са е изместило отношението ни към тях. Напомня ми на покойния чичо Клаус, дори на външен вид. Това са мъже дръзки до агресия, с груб хумор, благородни самохвалковци. От тях се очаква да им кипи кръвта и да се борят в дълбините на океана с митически октопод. Наливат с твърд алкохол, все едно анатомията им е извънземна. Имат крива презрителна усмивка, и най-красвите трепкащи с мигли жени като вейки са техни.

Реклами

Wim Wenders

Чудесен е бил светът ми преди година. Наскоро излезе и стихосбирката с тези и други стихотворения от Рон Паджет.

Снощи гледах филма на Вим Вендерс за социалния фотограф Sebastião Salgado, „Солта на живота“. Всичките филми на Вим Вендерс ме вълнуват, особено документалистиката. Понеже разказва лирично и със сърце.

Гледах Tilt

Гледах Tilt. Много ме развълнува. Краят е
малко слаб. Вълнува ме обикновеността при заснемането, искреността на чувството и липсата на ефекти.

Последната 1/3 от филма сякаш е избързана – разстрел, затвор и надежда. Между другото, точно краят прави от филма образец на новата след постмодерност – точно тази смелост (или несмелост) да не свършва всичко в разруха и смърт, а да се даде надежда, макар и само загатната, вяла…точно това е. И в целия филм се усеща това пост постмодерно. Което мен ме изумява, предвид че в литературата в бг още го няма така заявено, а особено пък го е нямало преди 7 години, когато е правен филмът. Иначе проблемът на филма е вътрешната логика. Например защо този баща (така сполучлив образ на най-противен български баща, толкова автентичен! ) на всяка цена искаше да държи Сташ далеч от дъщеря си? Какъв му е мотивът? Едва ли е това, че Сташ е дребен престъпник, след като охотно беше оставил дъщеря си в ръцете на истинско леке. И защо остави да бъде убито това леке? И тук мотивът някак не е достатъчно силин – за да държи Сташ далеч. Някак сякаш това, което тика героите към действия, е по-слабо от самите действия и не се изравняват везните. Освен това убийството беше твърде леко очертано, никакв вътрешна борба, никакво страдание след него.

Certified Copy

Certified Copy (film, Abbas Kiarostami), 6 от 10. Много вдъхновяваща е идеята за копието и оригинала. А върховното във филма е идеята за фалшифициране на любовта. И както идеята е върховна, така изведнъж всичко се срутва в една жаловидна и доста близо до образцовия кич битово семейна мешаница от обвинения, кипвания, мъжка гордост, женска ревливост (последните две са нетърпими клишета, от които нямаше нужда). Поставена в такива клишета, Жулиет Бинош е някак… проста. Жалко.

Tabu, филм на Miguel Gomes

Tabu, филм на Miguel Gomes, 7 от 10. При този филм има едно образцово разминаване между изразни средства и сюжет. Стилистиката на филма и начина на заснемане, разказването…. са високо изкуство, а разказаната история е банална и точно тази баналност наричат често (също и тук) поетична. Именно това е тази поетичност, която не е присъща на голямата поезия. Затова ми беше така трудно да си отговоря дали харесвам филма. Не, не го харесвам, но го оценявам по достойнство.

25th Hour

25th Hour, 7 от 10. Най-силното на филма е градската поема, произнесена в огледалото. Иначе историята е вълнуваща само ако човек има някакво отношение към Ню Йорк (любов и омраза), извън този контекст – по-скоро безразлично.