Паула

Гледах „Паула“ (филм, 2016) за живота на Паула Модерзон-Бекер, немска художничка, представителка на ранния експресионизъм. Нарисувала е онзи най-известен портрет на Рилке. Двамата се познават от времената, прекарани в началото на 20 век във Ворпсведе, в артистичната колония насред торфеното тресавище, близо до Бремен. Свързва ги близко приятелство. Според филма (май дори е исторически вярно) Рилке ѝ праща пари, за да дойде и тя в Париж, където той вече работи в ателието на Роден като секретар. Паула прекарва бурно време в Париж, попива новото, умира на 31 годни след раждането на първото си дете, оставя за краткия си живот около 700 картини. Рилке беше поразително добре улучен като образ във филма, точно такъв го виждам и аз – адски притеснен в присъствието на хора, дръпнат, убеден в себе си, не е егоистичен.. . друго е. И говореше кратко и патетично. За самотата, която е условие за творчество. За задушаващата еснафщина в забутаната немска провинция. Как общуването с посредствени творци те прави посредствен. Няколко пъти съм била във Ворпсведе, днес селото живее от туризъм покрай някогашната слава на артистичната колония, торф вече никой не вади. Да, филмът не е нищо особено, нелош… поради интереса ми към темата и героите лично за мен беше голямо удоволствие.

Реклами

Дървосекачи

Гледах норвежкия филм Hoggeren (Дървосекачи, 2017). Филмът е великолепно скучен, доста неразбираем и свършва в нищото. Дори такава заклета в скуката зрителка и изпитателка като мен ме зашемети и остави с купища въпроси. Накратко – уморен от градския живот неуспял писател се връща в родната си къща на село, в горите, да сече дърва и да избяга от всички досади. Там обаче среща родата, която не по-малко го дразни и му досажда. Човекът иска просто да посече малко дървета както си ще из наследената гора, пък чичо му идва с резачка и го поучава как един истински дървосекач трябва да я върши тая работа. Няма да давам оценки от 1 до 10, понеже този филм е… както се казва отвъд доброто и злото. 😃 Води се драма и комедия, а аз се чувствам пречистена от всяка глупост на света, много добре ми подейства.

Гледах „24 Frames“

Гледах „24 Frames“ (2017), филм на Abbas Kiarostami, появил се посмъртно. Киаростами умира година преди това. Филмът обединява 24 кратки гледки, предимно природа – гарвани, вълци, крави, сняг, всяка в една неподвижна своя рамка и в леко изменяща се среда. Филмът си е чиста естетика и дали поради моментните ми интереси съм с изострени сетива за хайку – веднага усетих цялото като колекция от 24 визуални хайку. И действително, Киаростами се занимава и с други изкуства, пише поезия, и има изразено предпочитание към хайку. Преди година гледах филма му „Certified Coppy“, в който се поставя въпросът за копието и оригинала и се разиграва цялото чрез фалсифицирането на една любовна история. Помня, че филмът много ме изнерви тогава, Жюлиет Бинош беше напъхана в ролята на лигла, доста сълзлива работа. Бях дала на филма 6 от 10. Сега обаче се замислих дали пък това не е било действително търсеното послание на филма – именно представнянето на копието любов като лошо копие на истинската любов, тоест – то е фалшиво, то трябва да звучи фалшиво… хм, май трябва да го гледам пак.

Сънувах, че гледам 7-часов филм

Сънувах, че гледам 7-часов филм за осъждането на борец от някаква съпротива в Канада на смърт. Осъденият е славен майстор лютиер. Голяма част от филма се състоеше от детайлно описание на времето преди да го екзекутират. Той и съдията палач, който иска от него да подпише някакъв документ, с който признава вината си и тогава ще бъде помилван. (Прилича цялото на смъртта на Сократ, нали?) Лютиерът – не, не подписва. Съдията и осъденият се гледат през мрежа за комари; съдията е вътре, а осъденият – вън. А през дългото време все нещо по малко се променя в рановесието на тази сцена; по едно време осъденият къса мрежата за комари, съдията не реагира. После започва прощаването – дълга редица от хора чакат да го прегърнат и да му кажат нещо. Всеки има по минута. И никой не може да го убеди да остане жив и да подпише проклетия парцал. Жена му, многобройните му деца, рев, непоносима скръб. Този лютиер е наполовина от български произход. И изведнъж се появява във филма сред редиците от хора един човек, който нещо му казва и лютиерът се съгласява да живее. Какво му е казал този човек? Раказал му е за една стара цигулка, която намерил в склада на старо читалище в България. Описва му някакъв специфичен тип възел на струните, подробности от корпуса и изведнъж на лютиера честта и принципите не му се струват толкова важни, че да умре заради тях, при условие, че има една странна, изобщо неизвестна цигулка, цигулка, която той знае, че не е нищо особено, не е никоя от световните инструменти, читалищна цигулка. И живее… и малко след това филмът свършва с това как скоро ще умре стар, болен и безславно при изключително негеройски условия. И внимание – на смъртното си ложе той чете не друго, а великият (според филма 😂) философски труд на Бенковски „Тогава и сега“. В края на филма, който гледам в лятно кино, прелита жерав в реалното небе. Филмът е толкова добър, че веднага отсъждам как ще влезе в списъка на най-добрите филми за всички времена, давам му на сън 9,5/10 точки.

Пак „Спартак“

Снощи гледах пак „Спартак“ – филма от 60-те на Кубрик с Кърк Дъглас, който освен че играе Спартак, също е и продуцент. Това веднага дава отговор на въпроса ми, защо Спартак е игран от актьор в презряла възраст 🤣 Не че не играе чудесно, но се чувствах малко като в операта, където поради липса на подходящ певец, например Дон Джовани е пухкавел с коремче, и подобни. Кубрик след този филм се е заклел никога повече да не изпада в такава зависимост, която му завързва ръцете. Между другото, Кърк Дъглас е още жив и е на 102 години.

Sophie’s Choice

Sophie’s Choice (мелодрама, 1982), Мерил Стрийп е велика, защото успява да придаде дълбочина на образ в сюжет, който по характера си е трудбо поносима сълзлива история с уж исторически бекграунд (фашисти, концлагери). Най-непоносими ми бяха непрестанните шокиращи разкрития и обрати, има нещо така булевардно в този тип разказване. Мазна работа. 5 от 10.

Blade Runner

Blade Runner (film, 1982), бъдещето, върху чиято панорама се развива действието, е догодина – 2019. В това бъдеще няма интернет, но има хвърчащи коли, AI, има все още хартиени вестници с всестранно приложение (като чадър над главата, когато вали, като параван за прикрито наблюдение, за разгръщане против скука), диско осветление, неонови тръби, улични телефони (но пък с издраскани диплеи), малки екрани като щайги и с изпъкнали стъкла, всичко мига, скърца и е ръбесто, но филмът е: 8 от 10, въпреки че премигванията и басовата звукова кулиса доста изнервят (предполагам, че ще е по-поносим при лош звук и дребен екран).

// А и накрая малко не ми стана ясно. Ако някой го помни, моля да ми обясни.

Die Nibelungen

Die Nibelungen (1924, Fritz Lang) е тотален кино шедьовър. Естетиката, геометричните елементи, контрастите – ненадминат. Бих стигнала дотам да твърдя, че естетиката на този филм има лечебна сила – пречиства наситеното на цветен кич и шум око днес. А самият сценарий е вълшебен по най-вълнуващ начин – буди носталгии по времена, в които е имало дракони. А че ги е имало, в това няма никакво съмнение. 🙂 В този средновековен нибелунгов свят дракони, вълшебства, мрежи невидимки, несметни съкровища не се детски образи по начина, по който обикновено се разбират. Те са атрибути на едно детство на цивилизацията ни; същото важи и за безпределните чувства там: любовта, скръбта по убития герой, жаждата за мъст. Това са корените на емоциите ни днес. Те затова са така хиперболични.

10 от 10 за всички времена, особено във възстановената версия и с музиката на Gottfried Huppertz.

Нибелунгите от 1967 и 2004 не успяват да достигнат по ръст този филм.

Амадеус

Снощи гледах за пореден път „Амадеус“ (1984, Милош Форман). За мен този филм никога не може да стои сам за себе си, защото е свързан с колективното ни бягство от час (какъв ти час – направо цял ден!) в подготвителен клас в Английската, за да го гледаме отсреща в кино Сердика. Класната ни, тогава незначително по-възрастна от нас, беше на другия ден само тихо обидена – защо не сме я били предупредили, поне да не се разкарва. Филмът е извън мерките от 1 до 10, всеки път откривам нещо, според възрастта и актуалните си прозрения. Все по-малко шантав ми изглежда Моцарт според Форман.

Im Westen nichts Neues

Гледах „На Западния фронт нищо ново“ – Оскар за най-добър филм през 1930. Разтърсващо антивоенно послание.

На мен романът не ми е любим. И филмът не ми стана любим също. Но и двете ме зашлевяват по крайно жесток начин. Сякаш изпитвам вина, а не мога да поема вина за войните – това би било нелепо. В същото време оценявам значимостта на посланието. Има такива теми.