За „Зелената книга“ с удоволствие

„Зелената книга“ (филм, 2018, Оскар) доста ми хареса. Отидох с предубеждение да го гледам – бях чела негативни отзиви от приятели, пък и културните рубрики изобилстват от възражения срещу филма. Например, че затвърждава расови клишета. Не знам какво да мисля за това, колебая се. От една страна съм съгласна, че ако не споменаваме клишетата, те могат да изчезнат от само себе си. От друга страна, не сме ли вече отдалечени достатъчно от расовите предразсъдъци, че да можем да говором за тях като за набор от исторически верни факти и ситуации? Да ги припомняме на най-младата публика, за която може да изглежда небивало, че някога (и то само едно поколение назад) е имало отделни тоалетни за бели и черни. Филмът има наистина педагогическа стойност, поне от западноевропейска позиция. Факт е, че такава „Зелена книга“, пътеводител с хотели и места, в които афроамериканци могат да отсядат, е съществувала до 60-те години на 20 век. В стилистиката на филма тези моменти, разказващи за расовата дискриминация, са засилени, акцентирани. В същото време филмът минава през един ведър филтър, със свеж и забавен диалог, с познат от приказките кич и хепи енд, така че темата за дискриминацията не е подадена като рана или трагедия, а като нарастваща и заздравяваща вяра във възможността за приятелство въпреки различията, вяра в свързащото човешко. И тази позитивна енергия на филма го прави интересен и вълнуващ.

Освен всичко друго, научих за реалния джаз пианист Дон Шърли, за музиката му, която съчетава класика и джаз, потърсих негови записи и ги слушам с ярко удоволствие. Страхотен е! 🙂 Много се радвам, че гледах този филм, обогати ме.

Lawrence of Arabia

Във филма „Lawrence of Arabia“ (1962, седем Оскара) в повече от три часа епипчна история, сред масови сцени със стотици участници се появява само една единствена жена – медицинската сестра в лазарета към края, може би ролята ѝ е от околo 3 секунди. Не бях гледала по-мъжкарски филм 🙂

Два филма

Опитах се да гледам „Вездесъщият“ (2017, филм, Bg) и „Слава“ (2016, филм, Bg), има ги в YouTube. Отдавна не съм излизала от киносалон преди края на филма, но тези двата щяха да ме изгонят още преди средата дори и да бях дала пари да ги гледам. Може би не точно това е лицето на българското кино днес, но ако е, то положението е за спешна помощ. Двата филма, макар и различни, имат сходни проблеми – грозни като гледки, елементарни безинтересни герои, опит да се разказва история, която не е особено дълбока като мисъл, едно иманентно високомерие, което прикрива пълната безидейност, кухи диалози, грозни фрази, тъпота.

Стъкло и кълбо органична маса

Тъй като винената реколта 2018 била силна и изобилна, в момента винопроизводителите изпитват затруднения да намерят достатъчно бутилки. Вино има, но стъклото не стига.

Вчера в далечния ъгъл на терасата, между двете саксии със здравец открих труп на мишка с откъсната глава. Въображението ми отказваше да се съгласи с гледката – дълго, шумно, панически се опитвах да се убедя, че това е само едно кълбо от мъх и корени, но голата опашчица, извита на „с“, настояваше да бъде част от тяло на гризач. Да кажем, това е подарък – жертва, принесена ми от съквартиранта от порови, обитаващ покривното пространство. Израз на добра воля, благодарност за топлата зимна квартира. Както човек постъпва с проблем, който не желае да разреши сам, така и аз оставих мишия труп на лобното му място между здравеца с надеждата, че някой друг ще си го прибере. Днес из обезобразената купчина освен опашката, се подаваше и крехък крайник със свива лапичка. Вместо трупът да самоизчезне, започва дори все по-отчетливо да придобива формата на живот. Някак ще трябва да го премахна, може би с четка и лопата, както се събира шума, все пак шумата не е нещо чак толкова различно от миши труп – органична маса, тръбички, по които вече не тече сок, хванати една за друга клетки със спрели часовници в ядрата, избълвали волята си, напълно зависими да бъдат вдигани, движени, късани от друг, външен, някой, който още е от другата страна на нещата.

И после и приятелствата… Едва ли има нещо, което по-малко да владея от приятелствата. Нося една осъзната наивност, бухнала като топло тесто с мая, сладка наивност. Вдъхновявам се от малки жестове, премълчавам ситната лъжливост, като с труп на мишка се държа. Наивността ми не е от незнание, тя е нарочна и идва от тъгата ми по онова удобно незнание преди. Наскоро изведнъж проумях, че едно приятелство свършва със запознанството. Приятелството е отношение, обърнато назад. Истинската свързаност е във всичкото онова време на паралелно отделно съществуване на двама, които някога ще се срещнат, за да открият след срещата, че свързващото ги е повърхностно и нищо, ранимо и лесно изтребимо, само голямата паралелна отделеност преди, заредена с несъзнаваното знание за бъдещо приятелство, носи сок, драматична дълбочина, първична красота. В момента, в който кажем „ние“, конструкцията започва да се рони.

Призрак на елха; фокусничка

Обувам си днес ботуши, в десния нещо боде. Вероятно последната игличка от елхата, проклетото дръвче, което тази година контаминира цялото жилище, отхвърляйки с рязък жест цяла си игличина, докато влачехме трупа му към вратата, надолу по стълбището, вън по тротоара. Оттогава все нещо, все някъде бодва тук-там, вече месеци наред. Но десният ботуш продължаваше днес да боде натрапливо и да става все по-неудобен, докато не го събух. Разтърсих го, наклоних го и отвътре излезе голям почти колкото кутре крив пирон. Лесно е да реша, че съм фокусничка, която превръща ланшна елхова игличка в стоманен пирон, и то крив, още повече че нямам друго обяснение откъде може да се е взел точно пирон, точно в този ботуш.

Риба балон с рога на лос

Като сме тръгнали с пророчествата, та цяла неделя. 😃 Подвигам да прибера чашата от кафе, а на дъното – тази експресивна рисунка на риба балон с рога на лос, в елегантна кръгла рамка, с колебания в плътността, като тон с трели. Преди това гледах устремените към небето млади клонки в гората, още безлистни, но напращели с живот и мислех за противоречието как нещо така живо в самото си начало прилича на оглозгана рибена кост, вече потъмняла. Множесто рибени кости, една зад друга. И после мислех за черното, което използвал Рембранд (и другите) – черното от изгорени кокали. А и цветът на засъхналото кафе в чашата е Рембрандов. Бъдещето е повече от сигурно в своята сферичност. Сезонът избухва от кълбета в кълбета, сечения, резени.

Сив кон

Казвам си, я да си изтегля едно пророчество от антологията с исландска поезия. Отварям я на случайна страница и ми се пада тази странна история от Сигфус Дадасон. Накратко:

Един кон от севера бил продаден на стопанин от юга, oт Кяларнес (поселище на 10 км източно от Рейкявик). Макар конете да се сприятеляват дори по-лесно от хората, този бил дръпнат, ходел все сам и по своите си пътеки. Така минали десет години и един ден той изчезнал. В края на лятото го открили по родните му места. Върнали го обратно във фермата на юг и от този ден той се превърнал в общителен кон, ходел заедно с другите коне, не създавал проблеми, само понякога започвал да се тресе и да цвили без видима причина така, както понякога правят конете и хората.

Сигфус Дадасон (1928–1996), завършил латински и литература в Париж, редактор в литературно списание, преводач на поезия от френски, поет. Един от групата на Атомните поети, каквото и да значи това в Исландия.

Коментар на пророчеството: сега остава да взема да си помисля, че аз съм този кон – очевидно е и поради тази причина не става за смисъл на пророчество 🙂 Никъде в текста не се говори за това, че конят е сив, но аз от самото начало само такъв си го представям. Ето това е чудото! Освен това още две мисли ме връхлитат. Едната е за филма Of Horses and Men (Icelandic: Hross í oss, 2013). А другата е за парчето исландска лава, с което понякога подпирам вратата към терасата, за да не се затваря. Понякога си мисля – този камък ми е толкова ценен, сама съм си го носила оттам (май е време за Исландия отново), не може да му възлагам работа, да го превръщам в инструмент, да го брули вятър и да го валят дъждове. А после решавам, че само така той остава жив.

Мрачен диамант

Днес беше 16 градуса, слънчево, природата е избухнала в живот, птиците са се завърнали и любовните им песни надвишават дори самолетния рев от близкото летище. Минзухари, кокичета по зелените ивици между тротоара и пътното платно. Плочките обсипани със захвърлена зимна перушина, някой би си помислил, че ангели са се боричкали. Мухи, мушици, оси, дори вече първата мъртва земна пчела, вероятно жертва на прибързаната си пролет. И в далечината трака щъркелов клюн. Винтилът на предната гума на колелото ми изпуска, през ден се налага да я помпам. Хората са подивели от тази прибързана смяна на сезоните, държат се напълно непредвидимо, блъскат се, падат пред колелото ми, някои са по къси ръкави, други в тъмни и зимни якета и балтони, хвърлят се пред колелто ми, пресичат на червено с бяг през оживеното платно, хвърлят се пред потеглящия у-бан. Бутат колички с невидими бебета, колички със столетници и ръцете им като букови клони, колички със смачкани кашони, колички с ряпа. Бензин. Дизел. Керосин. Някъде много отдалеч вятърът довява мазен мирис на цъфнал зюмбюл, толкова далеч, че е като проба на обонянието. Човек носи в сърцето си мрачен диамант, който само понякога просветва отвътре. Сърцето иска да отхвърли диаманта, но целият свят отвън е против сърцето.

Колкото порутена плевня

От бюрото за недвижими имоти изскочи червената шапчица с кошница дългостеблени брандирани рози и ми подари една. Усещам се ухажвана поне колкото за покупката на порутена плевня от отдалечен регион в подножието на затворен рудник.