Японщините на Семов

„За Япония като за Япония“ на Марко Семов всъщност е преди всичко портрет на българина от 80-те на миналия век. Не ме напускаше усещането, че е писано от перспективата на Бай Ганьо, чисто и точно от нея. А Бай Ганьо не е добър писател. Дори и авторът се е усещал, че натам е клоняла работата, и на няколко места e опитал да сложи яснота, като заявява, че героят не е Бай Ганьо 😄 да не вземем основателно да си помислим, че е. Всъщност, цялата работа е „аз ви заявявам селяндурското си удивление от технически напредналия капиталистически свят, ама за да не вземете да си помислите, че е така, се презастраховам с плакативни изявления“…

Пътеписът е забранен и иззет след издаването му. Което му доставя култов статус. Забранен е по идеологически причини, предполагам. (Дали това не е било използвано от забранилите го като по-силния и надежден инструмент да се спре един откровено слаб текст?) Колкото авторът да се опитва да замаже изумлението си от японското икономическо превъзходство с подмятания от сорта „Японското метро е хубаво, ама московското е още по-хубаво“, не му се получава, неискрено е, чуват се фалцети. Тъй като и есеистичните умения на автора са посредствени, няма как стилът и езикът да изфабрукуват една фина илюзия, да създадат дълбоки пластове, да играят с неизречености както прави голямата литература под цензура. Марко Семов създава един сензационалистки текст, структуриран елементарно, мисловно плосък, един лесно смилаем соц джънк. Расистките и сексистките изцепки от днешна гледна точка са повече от шокиращи. Груби неточности (например бонсай е наречен икебана, джудо шампионът май всъщност е сумо и още много други), непознаване на японската култура и отказ от нейното познаване, невъзможност за комуникация, поради невладеене на чужд език.

Политическата забрана на пътеписа отнема тежестта от оценката на естетическите качества на текста.

Филми за пътеписи

Забележителна поредица по Arte за литературните места, филми за пътеписите на световни писатели като Хайнрих Бьол, Марк Твен, Андерсен и др. Пътеписите на Андерсен от Ориента силно ме впечатлиха. В края разказаха и една приказка за неосъществимото любовно очакване… как ли се казва тя – трябва да я потърся, сломи ме. Трябва да почета повече Андерсен. Голяма красота!

При това се оказа, че днес е рождения ден на Андерсeн.

// Миялната машина повтаря „Aндерсен е какаду“ (3.04)

Краят на града

Обичам, когато слизам на нашата спирка, да ме лъхне дъхът на цъфнали дръвчета, на влажна земя и ранни цветя. Тук, в края на града, е винаги по-хладно. Полето. Секвоята. Старите мотриси на убана. Когато преди почти двадесет години се преместихме тук, те вече бяха достолепни и по вкуса на отминали десетилетия. Още тогава се усетих курортно, мястото предузвикваше у мен детски спомен: как сме стигнали с трамвая до подножието на Витоша, ей сега ще си извадим сандвичите. Всичко е жълто и тупти.

Citizen Kane

С огромна трудност Citizen Kane (film, 1941) до край. Новатор и експериментатор, Орсън Уелс заслужава повече внимание, от онова, което съм склонна да му отделя. Четох внимателно за всичко ново и прогресивно като техника и камера във филма – това действително ми беше интересно.

Първи спомен за среща с Орсън Улес – едно време в часовете по Радио във Факултета по журналистика. Учеха ни, че радиопиесата „Война на световете“ предизвикала при първото си излъчване през 1938 масова паника сред множество слушатели, които я взели за реален репортаж. Слушахме стария запис и не можехме да повярваме, че някой би да взел шумовете за нашествие на извънземни. Едва днес научих, че масова паника не е имало – било измислица на булевардната преса, дали във ФЖМК още държат на тази легенда?

За „Зелената книга“ с удоволствие

„Зелената книга“ (филм, 2018, Оскар) доста ми хареса. Отидох с предубеждение да го гледам – бях чела негативни отзиви от приятели, пък и културните рубрики изобилстват от възражения срещу филма. Например, че затвърждава расови клишета. Не знам какво да мисля за това, колебая се. От една страна съм съгласна, че ако не споменаваме клишетата, те могат да изчезнат от само себе си. От друга страна, не сме ли вече отдалечени достатъчно от расовите предразсъдъци, че да можем да говором за тях като за набор от исторически верни факти и ситуации? Да ги припомняме на най-младата публика, за която може да изглежда небивало, че някога (и то само едно поколение назад) е имало отделни тоалетни за бели и черни. Филмът има наистина педагогическа стойност, поне от западноевропейска позиция. Факт е, че такава „Зелена книга“, пътеводител с хотели и места, в които афроамериканци могат да отсядат, е съществувала до 60-те години на 20 век. В стилистиката на филма тези моменти, разказващи за расовата дискриминация, са засилени, акцентирани. В същото време филмът минава през един ведър филтър, със свеж и забавен диалог, с познат от приказките кич и хепи енд, така че темата за дискриминацията не е подадена като рана или трагедия, а като нарастваща и заздравяваща вяра във възможността за приятелство въпреки различията, вяра в свързащото човешко. И тази позитивна енергия на филма го прави интересен и вълнуващ.

Освен всичко друго, научих за реалния джаз пианист Дон Шърли, за музиката му, която съчетава класика и джаз, потърсих негови записи и ги слушам с ярко удоволствие. Страхотен е! 🙂 Много се радвам, че гледах този филм, обогати ме.

Lawrence of Arabia

Във филма „Lawrence of Arabia“ (1962, седем Оскара) в повече от три часа епипчна история, сред масови сцени със стотици участници се появява само една единствена жена – медицинската сестра в лазарета към края, може би ролята ѝ е от околo 3 секунди. Не бях гледала по-мъжкарски филм 🙂

Два филма

Опитах се да гледам „Вездесъщият“ (2017, филм, Bg) и „Слава“ (2016, филм, Bg), има ги в YouTube. Отдавна не съм излизала от киносалон преди края на филма, но тези двата щяха да ме изгонят още преди средата дори и да бях дала пари да ги гледам. Може би не точно това е лицето на българското кино днес, но ако е, то положението е за спешна помощ. Двата филма, макар и различни, имат сходни проблеми – грозни като гледки, елементарни безинтересни герои, опит да се разказва история, която не е особено дълбока като мисъл, едно иманентно високомерие, което прикрива пълната безидейност, кухи диалози, грозни фрази, тъпота.

Стъкло и кълбо органична маса

Тъй като винената реколта 2018 била силна и изобилна, в момента винопроизводителите изпитват затруднения да намерят достатъчно бутилки. Вино има, но стъклото не стига.

Вчера в далечния ъгъл на терасата, между двете саксии със здравец открих труп на мишка с откъсната глава. Въображението ми отказваше да се съгласи с гледката – дълго, шумно, панически се опитвах да се убедя, че това е само едно кълбо от мъх и корени, но голата опашчица, извита на „с“, настояваше да бъде част от тяло на гризач. Да кажем, това е подарък – жертва, принесена ми от съквартиранта от порови, обитаващ покривното пространство. Израз на добра воля, благодарност за топлата зимна квартира. Както човек постъпва с проблем, който не желае да разреши сам, така и аз оставих мишия труп на лобното му място между здравеца с надеждата, че някой друг ще си го прибере. Днес из обезобразената купчина освен опашката, се подаваше и крехък крайник със свива лапичка. Вместо трупът да самоизчезне, започва дори все по-отчетливо да придобива формата на живот. Някак ще трябва да го премахна, може би с четка и лопата, както се събира шума, все пак шумата не е нещо чак толкова различно от миши труп – органична маса, тръбички, по които вече не тече сок, хванати една за друга клетки със спрели часовници в ядрата, избълвали волята си, напълно зависими да бъдат вдигани, движени, късани от друг, външен, някой, който още е от другата страна на нещата.

И после и приятелствата… Едва ли има нещо, което по-малко да владея от приятелствата. Нося една осъзната наивност, бухнала като топло тесто с мая, сладка наивност. Вдъхновявам се от малки жестове, премълчавам ситната лъжливост, като с труп на мишка се държа. Наивността ми не е от незнание, тя е нарочна и идва от тъгата ми по онова удобно незнание преди. Наскоро изведнъж проумях, че едно приятелство свършва със запознанството. Приятелството е отношение, обърнато назад. Истинската свързаност е във всичкото онова време на паралелно отделно съществуване на двама, които някога ще се срещнат, за да открият след срещата, че свързващото ги е повърхностно и нищо, ранимо и лесно изтребимо, само голямата паралелна отделеност преди, заредена с несъзнаваното знание за бъдещо приятелство, носи сок, драматична дълбочина, първична красота. В момента, в който кажем „ние“, конструкцията започва да се рони.

Призрак на елха; фокусничка

Обувам си днес ботуши, в десния нещо боде. Вероятно последната игличка от елхата, проклетото дръвче, което тази година контаминира цялото жилище, отхвърляйки с рязък жест цяла си игличина, докато влачехме трупа му към вратата, надолу по стълбището, вън по тротоара. Оттогава все нещо, все някъде бодва тук-там, вече месеци наред. Но десният ботуш продължаваше днес да боде натрапливо и да става все по-неудобен, докато не го събух. Разтърсих го, наклоних го и отвътре излезе голям почти колкото кутре крив пирон. Лесно е да реша, че съм фокусничка, която превръща ланшна елхова игличка в стоманен пирон, и то крив, още повече че нямам друго обяснение откъде може да се е взел точно пирон, точно в този ботуш.

Риба балон с рога на лос

Като сме тръгнали с пророчествата, та цяла неделя. 😃 Подвигам да прибера чашата от кафе, а на дъното – тази експресивна рисунка на риба балон с рога на лос, в елегантна кръгла рамка, с колебания в плътността, като тон с трели. Преди това гледах устремените към небето млади клонки в гората, още безлистни, но напращели с живот и мислех за противоречието как нещо така живо в самото си начало прилича на оглозгана рибена кост, вече потъмняла. Множесто рибени кости, една зад друга. И после мислех за черното, което използвал Рембранд (и другите) – черното от изгорени кокали. А и цветът на засъхналото кафе в чашата е Рембрандов. Бъдещето е повече от сигурно в своята сферичност. Сезонът избухва от кълбета в кълбета, сечения, резени.