Гледах пак „Роки“

Гледах филм

Гледах пак „Роки“. Адски вълнуващо! Първо, заради носталгията по онези издрани ленти от първите видеокасети, кой не е гледал Роки на някаква тракаща касетка, презаписвана сто пъти. И после, осъзнах, че никога не бях виждала Роки без всичките онези естествени за нескопосаните ни презаписи завлачвания на кадъра, цапане, протъркване, които днес с шикозен жест поставяме върху идеалните изображенията с помощта на хитри филтри, за да се върнем към дрипавата визуална наслада на детството. И след толкова десетилетия днес гледах Роки в идеална картина, върху огромен ярък екран, като че днес е сниман филмът, с идеален саунд. Мах! Саунда на макс! Един Силвестър Стелоун със само загатнато разкривяване на красивото младежко лице. След този Роки лицето му ще започне да се разширява със скоростта на вселената, за да изтласка един ден очите му и да ги преподреди косо едно на друго. Много се вдъхнових! Исках да боксирам всички наоколо, исках да разбия няколко носа в митични на брой рундове на ринга. И да погледам няколко струйки малинова кръв. Да изтичам горе по многобройните стъпала до някаква постройка с класически колони и да гледам победоносно изгрева над Филаделфия, или където и да е. А саундтракът е вечен. 100 точки от 10 възможни давам.

 

Винено петно

Дневник

Понеже адски се гнуся от опетнени книги, винаги отбелязвам естеството на петното, което съм оставила върху страниците. Не знам кога е започнало това физическо отвращение от мръсни страници, но помня ясно как като дете баба ми ми даде „Дванайсетте стола“ на Илф и Петров, книга, която тогава ме зашемети, направо полетях от радост, беше среща с литература, необвеяна от школската скука и потисничество. Проблемът с тази книга беше, че идваше от дългогодишно пребиваване във влажно мазе. Имаше по нея следи от какво ли не – мухъл, лишеи, скелети на насекоми между страниците, пясък, проядена хартия. И докато я четях, ме засърбяваха ръцете, непрестанно ги чешех до кръв, сигурно съм оставила по нея и кървави петна.
От онзиденшната чаша е останало върху масата багрещо сухо петно червено вино, натрошено вече, като следа от рубинен тебешир. И отворената книга върху него. На страницата отбелязах за бъдещия читател „винено петно“.
50824407_1843854349070269_8318045342343888896_n

Who’s Afraid of Virginia Woolf?“

Гледах филм

Вчера най-после се престраших да гледам филма „Who’s Afraid of Virginia Woolf?“ (1966) с чудовищно омразната ми Елизабет Тейлър. Имам толкова силна непоносимост към тази жена, която може и да е добра актриса, щом успява такава силна емоция да предизивиква постоянно през всички етапи от живота ми и във всички филмови етапи от нейния, като отвратителното у нея е толкова широкофасетно, че успява в един или друг филм то да изскочи на повърността в нова форма. Както и да е, филмът държи и забавлява, високо изкуство е непрестанното скачане между реалното и фантазменото, психологопеският съспенс, изобщо класически драматичното е чудесно. Но нека да сме честни, от днешна гледна точка тази драма е показателно сексистки мишмаш, в който жената е раждащ или нераждащ демон и оттам цялата трагедия на света. Чак пък! Всъщност, може би пиесата наистина има демоничен потенциал, би могло по толкова разлипни начини да се интерпретира двубоят мъж-жена, обаче шейсетарската филмова версия е определено предимно гнусна. И няма такива герои, които могат да понесат показаните количества твърд алкохол. 🤣

Дневник

През нощта в полусън бях настигната от странен спомен. Как ми бяха капнали в очите течност за разширяване на зениците, не знам дали още се практикува. Първите ми очила, в четвърти клас. Разшираването на зениците беше сутринта, следобед бях на училище. С разширени зеници се вижда като през найлоново пликче, човек е доста безпомощен за дълги часове. Светлината нахлува директно в мозъка, всичко сияе. Беше есен, слънчево до пръсване. Сложиха ме до Харалампи на втория чин, докато ми мине това с очите. Харалампи седеше винаги сам и винаги на най-големия чин, защото Харалампи беше огромен като трите си огромни имена, взети заедно. Пухкав, тромав и непохватен, натъпкан в огромния си чин. Като се опиташе да стане, понасяше целия чин със себе си, не можеше да говори тихо, тръшкаше се шумно, ако нещо го ядосаше, ръцете му се стоварваха върху чина с трясък, изобщо Харалампи беше като великан, окован във вериги и натъпкан в тясна клетка. Странно е, че не мога да си помня дали ми е било неприятно да седя този един ден до Харалампи, или напротив. Спомням си само, че понеже не виждах нищо от дъската, Харалампи ми четеше какво пише там, даваше ми да преписвам от тетрадката му и беше много любопитен какво е това чудо с капките и разширените зеници, изобщо през цялото време говореше развълнувано, питаше, разказваше, правеха му забележки, беше голям екшън. Харалампи беше от неособено добрите ученици, но пък беше готов с всички задачи много бързо, така че през останалото време си търсеше някой, с който да си приказва. Затова седеше сам – да не си приказва с никой. Обратното на Харалампи, аз бях детенце, дето много внимава в час, не обелва дума, не помръдва от мястото си дори през междучасието и изобщо не скучае, поне на мен да си зяпам в една точка никога не ми е било скучно. И после ни пратиха да маршируваме в двора. Отпаднаха няколко часа от учебната програма и ни наредиха в блокове в двора. Маршируването само по себе си не беше чак толкова досадно, ужасното беше, че се водеше от учителите по физическо, които явно ги избираха по това да бъдат затъпели зверове, готови да те премажат от бой. При маршируването набиваш крак от единия край на огромнои соц училищен двор до другия, правиш кръгом и маршируваш обратно. Един път срещу слънцето, един път слънцето ти е в гръб. През цялото време ти крещят като че си боклук. И когато бях срещу слънцето, просто бях сляпа с тези разширени зеници и не виждах грозните зъби на учителката с вечния спортен анцуг в цвят лайно в бордо. И после пак седнах до Харалампи, на когото му се бяха зачервили радостно бузите от освежителните маршировки. В едното око на Харалампи имаше винаги малък кръвоизлив.

Дневник

Веригата за колело ми е любимият накит. Имам сериозни съмния в надеждността ѝ, но за кратки заключвания в негангстерски час далеч от дома е иделано решение, още повече че мога да я пренасям на врата си. Четете

НО ПОЕЗИЯ 8 МОРЕ

🐟🙂

Гледах „Боклукчийският хеликоптер“

Гледах филм

Гледах „Боклукчийският хеликоптер“ (Sophelikoptern, филм, Швеция, 2016). Думата Sophelikopter е от сюрреалистично стихотворение на Гунар Екельоф. Филмът е чиста поезия. Неосюрреалистичен. Трима шведски роми тръгват да занесат на баба си стария ѝ стенен часовник, който от една година е на поправка, той още не е поправен, чакат уж части от Германия. Бабата обаче вече се е затъжила за часовника си. Пътят е 1000 км, право през Швеция, приключенията – подобаващо абсурдни и разкриват типични черти и ритуали на съвременното шведско общество: оповаването на някогашно величие, най-голямото, най-интересното, а се оказва всичко дребно, смешно и надминато от други нации. И през цялото време по пътя ги заговарят на английски, при което някой от тях все трябва да отвърне „Ние говорим шведски“.

Стиховете на Екельоф, грубо преведени по смисъл:

И настава нощ и тишина. Само боклукчийският хеликоптер бръмчи и снове от врата на врата.

Och det blir natt och tyst. Bara sophelikoptern
surrar isakta mak från port till port
(Till de folkhemske)

Филмът е арт. Перфектен във всяко отношение. Абсолютен връх. (10 от 10!)

Гледах „Пътешествието на Хиру“

Гледах филм

Гледах „Пътешествието на Хиру“ (roadmovie, 2010, Япония) на режисьора Masahoro Kabayashi. Дядо и 19-годишната му внучка Хиру, които живеят сами в бедна колиба, тръгват да посещават братята и сестрата на дядото. Той се нядява някой от роднините му да го приюти и да го гледа до смъртта му, за да може Хиру да отиде в Токио, да си потърси работа и да заживее собствен живот. Както се очаква, роднините не могат да го приемат по една или друга причина стареца.
Филмът е очаквано чужд за европейското ни възприятие. Интересното беше да се види японската интерпретация на социални проблеми като бедността, бедността в старост, препълнени старчески домове, безработица. Също и видовете човешки взаимоотношения. Бях стъписана от начина, по който героите не могат да се справят с чувствата си и как драмата произлиза от някаква осакатена чувствителност, прибързаност, его, еднопосочност на отношенията; не знам доколко е типично за обществото или филмът представя екстремни характери. (7/10)

Цес Нотебом за това как двама любими писатели на един читател може да се окаже, че не се понасят

Дневник, Цитати и подобни

Цес Нотебом за това как двама любими писатели на един читател може да се окаже, че не се понасят. И дава примера с Борхес и Гомбрович, двама от най-любимите му. По стечение на обстоятелсвата и двамата се оказват по време на Втората световна война в Буенос Айрес. Двама, които няма как да са по-различни. Борхес е заможен, живее при майка си, ползва се с привилегии, у дома си е, средите са негови; Гомбрович е обедял европейски благородник, който няма как да се върне в окупираната му Полша, шляе се, гуляе, играе шах в гей кръчми, няма пукната пара, работи глупава работа в полска банка, за да вързва двата края.
И после Нотебом разказва за внезапно нахлул спомен за баща му, спомен на 70 години. Баща му умира по време на бомбардировките през 1945. Глад. Родителите са разведени, малкият Цес живее при баща си и новата му жена. Баща му слага четири дъски така, както се прави рамка за платно на картина. И опъва на тях едно одеяло. С това съоръжение се опитва да хваща чайки, като го мята върху тях. Нотебом не е сигурен в спомена си, дали наистина някога баща му е хванал чайка, плющенето на крила, и се пита дали чайките стават за ядене. Стават, ще ми се да му отвърна, даже на Фарьорите се смятат за е деликатес, но е много опасно, защото са преносители на болестотворни бактерии, затрили не един ловец на чайки на северния остров. Но че по време на Войната са яли луковици на лалета, в това е сигурен. Младата втора жена на баща му заминава след войната за Австралия, а Цес е пратен в провинцията при майка си. И после говори за поезията, и после за Хари Мулиш с прочутото с му изречение „Природата си умира от скука“… и тук влиза в спор с любимия си събеседник, с вече покойния Мулиш, пита го какво да правим в такъв случай с Шуман, Шуберт и цялата редица немски романтици, които приписват човешки емоции на гори, реки, треви. И му обръща внимание, че влиза в противоречие – скуката е човешка черта. От скуката се ражда изобщо литературата.
Ето така върви новата проза на Нотебом. Блажени празнични дни на време за излежаване с планини от книги. 🙏🏻

Рейкявик

Гледах филм

Преди години „101 Reykjavík“ (2000) ми беше станал любимият филм за всички времена. И си остана. През последните седмици гледах два нови исландски филма с очакването да се повтори чудото. Все пак онези хора, които тогава са били емблемата на исландското кино, трябва да са понапредлали, натрупали опит. Но не се повтори чудото, може да не попаднах на точните филми, знам ли. Нещо радикално се е променило в исландското кино. Пораснало е, но не по интересен начин. Има други проблеми, които най-общо се изчерпват с фамилното, битовото, пари, работа, разводи. Все пак разказано по исландския лек начин, в който нищо чак толкова драматично няма. Проблемът сякаш е, че всички се познават и не се знае кой с кого може да бъде заедно, без да нарушава кръвосмесителното табу или да не се забърква в любовна история с дъщерята на най-добрите си приятели и подобни. Тази вечер гледах „Рейкявик“, но не онзи любимия, а нов, от 2016 съвпадението на заглавието май е случайно. Проблемите: семейство, развод, деца, купуване на къща, леко прокарана нишката за класиката в киното, стойностни филми, цитати на филмови образци. И все пак… приятно, открито с тази великолепна северна откритост, голота, свобода на телата, но нищо особено като филм. Нищо от ранга на „101 Рейкявик“, който направо си го чувствам като филм на моето поколение, в смисъла на поколение не като хора на еднаква възраст, а в социологическия смисъл на хора, споделящи общи преживявания.

Играчки за елха

Дневник

Когато бях мъничко детенце, имах специално отношение към всяка една от стъклените играчки за елха, които цяла година стояха в памук, а в памука имаше иглички от предишни елхи. Много обичах жълтите големи кръгли топки. Не обичачах играчки, които са като някакви малки хора или животни, не обичах онези топки, които имаха стържещ пояс от блясък. Но имах една особено силна непоносимост към точно определен вид – онези топки, които имат изведнъж вдлъбната навътре остра скала, обикновено покрита с някакъв блясък. Един бляскав кратер.
Дълги години не бях виждата такива противни играчки и онзи ден ги видях в един магазин, все още не мога да повярвам как хората стигат до идеята да създадат за красота такава на молекулярно ниво противна ми форма 🙂

Паула

Гледах филм

Гледах „Паула“ (филм, 2016) за живота на Паула Модерзон-Бекер, немска художничка, представителка на ранния експресионизъм. Нарисувала е онзи най-известен портрет на Рилке. Двамата се познават от времената, прекарани в началото на 20 век във Ворпсведе, в артистичната колония насред торфеното тресавище, близо до Бремен. Свързва ги близко приятелство. Според филма (май дори е исторически вярно) Рилке ѝ праща пари, за да дойде и тя в Париж, където той вече работи в ателието на Роден като секретар. Паула прекарва бурно време в Париж, попива новото, умира на 31 годни след раждането на първото си дете, оставя за краткия си живот около 700 картини. Рилке беше поразително добре улучен като образ във филма, точно такъв го виждам и аз – адски притеснен в присъствието на хора, дръпнат, убеден в себе си, не е егоистичен.. . друго е. И говореше кратко и патетично. За самотата, която е условие за творчество. За задушаващата еснафщина в забутаната немска провинция. Как общуването с посредствени творци те прави посредствен. Няколко пъти съм била във Ворпсведе, днес селото живее от туризъм покрай някогашната слава на артистичната колония, торф вече никой не вади. Да, филмът не е нищо особено, нелош… поради интереса ми към темата и героите лично за мен беше голямо удоволствие.

2018VG18

Дневник

Открили са най-отдалеченото небесно тяло в Слънчевата система. На 18 милиарда километра от Слънцето. 500 кв. км. обиколката му. 1000 години му трябват да обиколи Слънцето. Планетата джудже, временно назована 2018VG18. Каква великолепна бавност, отдалеченост и малкост! Каква Коледна новина! 🙂

Уроци по фрески с марсианци

Дневник

Така ли беше или паметта ме лъже – в края на 70-те, май по Втора програма, излъчваха телевизионни уроци по чужди езици. Урокът по френски беше придружен с образователно филмче, в което марсианци с коси до петите кацат на земята и учат какво е това и онова, естествено на френски 🙂 Така ли беше? Уроците не бяха за деца. Има ли и други хора, които са били като мен абсолютно пленени от тези филмчета. Според мен, мисля си днес, това си беше контрабандно внасяне на култура – на поп, на дада, на какво ли не.

Заради Григ

Дневник

Заради вчерашната „Соната за пиано в ла минор“ на Григ се задълбочих в размишения за… ла минор и други неща. Първо, самото название „ла минор“ на български съдържа само гласни и сонорни съгласни, което за мен го издига във висшата лига на лексиката. Сигурно знаете, че изпитвам звънка радост, не, повече от радост – възхита, почитание – към думи, изградени само от звън. Лимне е такава например. Лора. Лале. Рим. Рено. Луна. Но. Не. Рана. Море. Рейн. Ла минор. Оранйе. Ара. Рай. Лай. Лайно….
После, самият характер на тоналността – звънък, женствен, благороден. После прочетох, че Шуман много е обичал ла минор и е творил най-вече в тази тоналност. После си припомних как Шуман е свързан с Рейн – а именно – Шуман така си докарва смъртта, като се хвърля от вече несъществуващ понтонен мост над Рейн в Дюселдорф. Обичам много една стара рисунка на този мост, на нея той прилича на плетен от трева, толкова крехък, нисък, тесен. Мост за каруци. Свършва в кал.

Poetisch denken

Дневник, Поезия

Всички знаци го сочат – първите две десетилетия на 21 век ще бъдат определяни в бъдеще като времето на разцвета на немскоезичната лирическа поезия. Тогава ще ни питат, нас, читателите, какво всъщност е било онова време. Сигурно е било невероятно преживяване. Куриозното в цялата ситуация е, че на мнозина от нас ще се наложи да се измъкват с един от трите стандартни отговора. Едните ще кажат: „Да, така беше. Имаше нещо такова. Ама аз четях предимно романи и гледах сериали. Лириката я изпуснах.“ Другите ще отговорят: „Когато се наканих да чета лирика, тя вече беше в зенита си. Нямах представа откъде да започна сред цялата тази лирическа какафония. И реших хич да не се захващам.“ А третият отговор ще гласи: „Опитах се и започнах да чета с огромно любопитство. Но всичко ми се струваше така чуждо. И се отказах.“

бърз превод от „Poetisch denken“, Christian Metz; книгата е за най-новата поезия в Германия и по принцип.

Дървосекачи

Гледах филм

Гледах норвежкия филм Hoggeren (Дървосекачи, 2017). Филмът е великолепно скучен, доста неразбираем и свършва в нищото. Дори такава заклета в скуката зрителка и изпитателка като мен ме зашемети и остави с купища въпроси. Накратко – уморен от градския живот неуспял писател се връща в родната си къща на село, в горите, да сече дърва и да избяга от всички досади. Там обаче среща родата, която не по-малко го дразни и му досажда. Човекът иска просто да посече малко дървета както си ще из наследената гора, пък чичо му идва с резачка и го поучава как един истински дървосекач трябва да я върши тая работа. Няма да давам оценки от 1 до 10, понеже този филм е… както се казва отвъд доброто и злото. 😃 Води се драма и комедия, а аз се чувствам пречистена от всяка глупост на света, много добре ми подейства.

Курсистки на кьолнското велосипедно училище от 1895

Дневник

Курсистки на кьолнското велосипедно училище от 1895. Карането на колело е било разрешено само след като се вземе книжка. Велосипедите са били луксозен предмет, стрували са между 500 и 1000 марки. Една годишна работничесна заплата е била 650 марки. Карането на велосипед е било разрешено от 13-годишна възраст. Молба за вадене на книжка за жена подава нейният съпруг.

Стари велосипеди

Дневник

Стари велосипеди, но цялата исторя на велосипедността е толкова млада. Вчера е било. Когато карам колелото си с тези лекота и усет, които ми се струват еволюционно предадени, сякаш животът се е зародил на велосипед, трудно ми е да си представя, че велосипедът като устройство се е появил едва преди две-три поколения. Гледам старите велосипеди колко малко само се различават от съвременните и си казвам: това е разбираемо, идеята за велосипед е прастара, носим си я избистрена още от зараждането на човешкия вид, откакто ходим на два крака, знаем, че някога ще караме велосипед. Появата на велосипед е неизбежна. Велосипедът е технически реализирана форма на равновесието при изправеното ходене. Всъщност, когато човек кара велосипед, той непрестанно се опитва да не пази равновесие, да падне, и затова не пада. Начинаещият прави точно обратната грешка – мисли върху равновесието и пада. Опитвали ли сте да карате със затворени очи? 🙂 Доста е трудно, обаче е голям кеф 🙂

Накамура

Дневник

Снощи една приятелка, която идваше от среща на литературния си клуб, сподели, че са обсъждали много скучна книга, адски скучна, направо нечетивна. Кой е авторът, питам. Японец. Искам
веднага да я прочета, казвам и тя вади книгата от чантата, подава ми я и допълва, оставям ти книгоразделителя там, докъдето успях да издържа. Фушимори Накамура (1977, Токай) споделя, че писнато му е повлияно основно от двама гиганти – Достоевски и Кафка. Обещаващо, многообещаващо! През нощта се опитах да чета в леглото на дискретната светлина от мобилния ми телефон, но ми се спеше повече от любопитството ми, което значи, че е било върховна умора, защото иначе малко неща могат да надделеят над желанието ми да откривам, може би само внезапно появило се друго за откриване 😃

Fuminori Nakamura, „Kрадецът“. Новела, чете се бързо, понеже кратки изречения, очертава се като история на съвременен Робин Худ из улиците на Токио. 🙂

Само в цветарницата на Поли още свети

Дневник

Всички магазини затварят, само в цветарницата на Поли още свети, вратите широко отворени, свиват коледни венци и се вижда как хем са под напрежение, хем им е весело. Три са вътре – Поли, която носи през летните месеци сабо на цветчета, огромната жена мъж с късата коса като слънце и огромните бели зъби като на вълк, и едно момиче в първа младост, може би това е дъщерята на Поли, която едно време се катереше по дърветата, а пазачът на площадчето дебнеше да се скара на майките, на бащите, на бабите и дядовците по-малко, на хлапетиите във възраст, на която може звучно да наредиш със строги изрази, някои и доста пищни. С Поли, значи, се познаваме от толкова отдавна, че вече се преструваме на непознати. Били сме на общи квартални партита, на редовното откриване и закриване на плувния сезон в малкия локален басейн, децата ни са тренирали заедно тенис на маса в един отбор, от Поли съм купувала цветя като за цяла могила, на Поли мога да кажа: Направете ми, моля, букет за рождения ден на 11 годишно момиче, което играе футбол…. Или тържествен букет, който да се вози 350 км в гореща кола и да пристигне свеж. Или малко скромно букетче за приятелка и да изглежда така, все едно не съм се престаравала. Или букет за възрастенен господин на смъртното му ложе, така че цветята да го натъжат радостно и да не му се струват излишни. Всичкото това го могат при Поли. За себе си купувам оттам груби селски рози с мента през топлите времена, саксия с кукуряк в студа, толкова.

Гледах „24 Frames“

Гледах филм

Гледах „24 Frames“ (2017), филм на Abbas Kiarostami, появил се посмъртно. Киаростами умира година преди това. Филмът обединява 24 кратки гледки, предимно природа – гарвани, вълци, крави, сняг, всяка в една неподвижна своя рамка и в леко изменяща се среда. Филмът си е чиста естетика и дали поради моментните ми интереси съм с изострени сетива за хайку – веднага усетих цялото като колекция от 24 визуални хайку. И действително, Киаростами се занимава и с други изкуства, пише поезия, и има изразено предпочитание към хайку. Преди година гледах филма му „Certified Coppy“, в който се поставя въпросът за копието и оригинала и се разиграва цялото чрез фалсифицирането на една любовна история. Помня, че филмът много ме изнерви тогава, Жюлиет Бинош беше напъхана в ролята на лигла, доста сълзлива работа. Бях дала на филма 6 от 10. Сега обаче се замислих дали пък това не е било действително търсеното послание на филма – именно представнянето на копието любов като лошо копие на истинската любов, тоест – то е фалшиво, то трябва да звучи фалшиво… хм, май трябва да го гледам пак.

Сънувах, че гледам 7-часов филм

Гледах филм, Дневник

Сънувах, че гледам 7-часов филм за осъждането на борец от някаква съпротива в Канада на смърт. Осъденият е славен майстор лютиер. Голяма част от филма се състоеше от детайлно описание на времето преди да го екзекутират. Той и съдията палач, който иска от него да подпише някакъв документ, с който признава вината си и тогава ще бъде помилван. (Прилича цялото на смъртта на Сократ, нали?) Лютиерът – не, не подписва. Съдията и осъденият се гледат през мрежа за комари; съдията е вътре, а осъденият – вън. А през дългото време все нещо по малко се променя в рановесието на тази сцена; по едно време осъденият къса мрежата за комари, съдията не реагира. После започва прощаването – дълга редица от хора чакат да го прегърнат и да му кажат нещо. Всеки има по минута. И никой не може да го убеди да остане жив и да подпише проклетия парцал. Жена му, многобройните му деца, рев, непоносима скръб. Този лютиер е наполовина от български произход. И изведнъж се появява във филма сред редиците от хора един човек, който нещо му казва и лютиерът се съгласява да живее. Какво му е казал този човек? Раказал му е за една стара цигулка, която намерил в склада на старо читалище в България. Описва му някакъв специфичен тип възел на струните, подробности от корпуса и изведнъж на лютиера честта и принципите не му се струват толкова важни, че да умре заради тях, при условие, че има една странна, изобщо неизвестна цигулка, цигулка, която той знае, че не е нищо особено, не е никоя от световните инструменти, читалищна цигулка. И живее… и малко след това филмът свършва с това как скоро ще умре стар, болен и безславно при изключително негеройски условия. И внимание – на смъртното си ложе той чете не друго, а великият (според филма 😂) философски труд на Бенковски „Тогава и сега“. В края на филма, който гледам в лятно кино, прелита жерав в реалното небе. Филмът е толкова добър, че веднага отсъждам как ще влезе в списъка на най-добрите филми за всички времена, давам му на сън 9,5/10 точки.

Всичко стана вероятно и възможно след това

Дневник

Всичко стана вероятно и възможно след това„, пише Архилох, разкривайки чудото на една внезапно спуснала се нощ по пладне. За нас, лирическите поети, Архилох стои в началото и всичко тръгва от него – личното малко в голямата история, негероичното, любовната неосъщественост, останала като завинаги откъснато парче копнеж „По ръката Необуле да докоснех аз веднъж“, ироничното, подигравателното, жлъчните ямби, горчивото, виното и смъртта. През всички епохи лирическите поети са преоткривали Архилох. За първи път на български се появява пълна, смела в интерпретациите и жива като език колекция от фрагментите на Архилох. Прецизно коментирни.

Премиерата е на 22.11, 16:20 часа Център за книгата, НБУ.

А аз ще постъпя като Архилох – ще си захвърля щита в някой храст 🙂 и няма да ми мигне окото, по-скоро ще си отворя бутилка вино – няма да присъствам на премиерата… по мое убеждение, поетите не ходят на премиери. Но ви каня сърдечно и ви заклевам да не изпускате тази среща, на която в кръг от умни хора и приятни събеседници ще се кажат смислени неща. След моето задочно лирическо изказване тук, там ще чуете също и академичните основания за тази книга. Приятни срещи с Архилох! А чудото, което поетът е преживял по пладне, знаем днес, е слънчево затъмнение.

46502249_1902697029783613_3604320976956817408_n

20 ноември, 4 градуса, нищо забележително

Дневник

… Освен че надниннах в блога си и видях как съм го занемарила. Имам извинение – пиша във фб, свила съм достъпността на изказванията си там до група от двайсетина най-близки хора и на доказани почтени познати. По две основни причини:

– Завист. Да, завист! Усещам я, отправена към мен. Бяха ми обърнали внимание преди време, не можех да повярвам… Едно, че завистливите подхвърляния нараняват, второ, че неизказаната зависит избива след време в агресия, желание да ме поучат, да ме сложат на място. Приятелски.

– Кражба на идеи. Хайде да не ставам параноична. Имам основания за повишено внимание.

И все пак, може да се намери и разумен начин фейсбук да не изяжда блога ми.

 

Колко просторен е светът, колко много видях и преживях през тази благодатна година

Дневник

Следващия път, когато някой ме срита обидно, ще си припомня пак колко просторен е светът, колко много видях и преживях през тази благодатна година;

неизброими места, решения, различни видове делници, от най-високата сграда на света до най-затънтените гори, минах под мостове през морето, гледах как в Осло се къпят красиви и свободно разголени хора в жегата с лебеди, как японци спят в метрото и се поклащат като в манга филм, как рио Парана тече кървава през тропическата джунгла на Бразилия, видях старата сграда на библиотеката в Буенос Айрес от времето на Борхес – днес опикана и в западнал квартал, видях уруси да смучат мате през метални тръбички и как слънцето залязва над Рио де ла Плата, последният лъч трябвало да бъде зелен, казвал един уругвайски поет, ядох качамак като амброзия в Русе и седях в слънчев есенен ден пред Атинеума в Букурещ, наблюдавайки как гълъбите се сливат с формите и прозорците като лири над дорийските колони, минах през опожарените гори на Флеминг, покрай старите съветски казарми, които сега служат за филмови кулиси и пих със старите роднини гъст яйчен ликьор в чашки на един век, гледах холандски барокови натюрморти и гледах Рейн. Но дори и само Рейн да бях гледала всеки ден от 756 речен километър, пак щяха да са пълни и благодани очите ми 🙂 Никой не може да ми отнеме способността да се очаровам от света. 🙏

Филигранна майка

Дневник

Р. минава през стаята, поглежда ме и отбелязва: „Колко си филиганна!“ Може би искаше да каже „елегантна“. Отнасяше се за това как държа чашата с вино.

(И аз често  наблюдавам как хората държат чашите си. Понякога ми се струва, че цели приятелства зависят от подобни провидно незначими неща. Не знам дали да се упражняшам в харесване на хора, които държат грубо чаша със толче. Като все пак нека разграничаваме грубо от непохватно.)

Много полезно определение – фифлиганен –, което може да ми свърши работа в някой текст.

Аз пък днес го нарекох Нотебом. Може би заради стихотворенията, върху чиито преводи работя в момента.

 

 

Колкото и да ми хареса вчера инсценировката на Зигфрид

Дневник

Колкото и да ми хареса вчера инсценировката на Зигфрид в дюселдорфската опера, толкова и не ми хареса. Но точно ето тази – от операта във Валенсия – е велика! И е огромно удоволствие и за окото.

Засега от „Пръстенът на нибелунга“ Зигфрид ми е любимата опера, но не съм гледала още „Залезът на боговете“.

 

 

 

Пак „Спартак“

Гледах филм

Снощи гледах пак „Спартак“ – филма от 60-те на Кубрик с Кърк Дъглас, който освен че играе Спартак, също е и продуцент. Това веднага дава отговор на въпроса ми, защо Спартак е игран от актьор в презряла възраст 🤣 Не че не играе чудесно, но се чувствах малко като в операта, където поради липса на подходящ певец, например Дон Джовани е пухкавел с коремче, и подобни. Кубрик след този филм се е заклел никога повече да не изпада в такава зависимост, която му завързва ръцете. Между другото, Кърк Дъглас е още жив и е на 102 години.

Замириса ми на жито

Дневник

Замириса ми на жито и изведнъж си спомних как прабаба ми казваше, че питката трябвало първо да обиколи полето. 💚 Много ме объркваше това нещо. Как така ще ходи да се търкаля по пътя и да се върне мръсна, а не да си я хапнем чистичка от фурната. И май ме смущаваше идеята как няква храна ще ходи да се размотава, защо не тръгнат ябълките, лука и другите от кухнята и те да обикалят. Много се ядосвах да чакам питката да се върне, а накрая не исках да ям от мръсните й крака.

„Book of Numbers“ *ВЕДНАГА*

Дневник

Да си купя ли обявения за гениален, но напълно неразбираем роман на Joshua Cohen „Book of Numbers“ *ВЕДНАГА* в превод на немски и на висока цена, която силно ме спира, но и ме блазни, или да изчакам година, докато романът излезе с меки корици на приемлива цена. Или да я прочета веднага на английски, което ще ми е по-трудно и няма да разбера още повече от неразбираемото, или да дебна в библиотеката и да се докопам след месеци до един опетнен екземпляр  or not to be.

Омарът влюбен бе в лангуста

Дневник, Поезия

„Омарът влюбен бе в лангуста,
без отклик беше любовта,
в неосъзнатото се спусна
и стана устрем към смъртта“

Преразказвам останалото: Психологът се заел със случая, който изглеждал доста заплетен. Обаче омарът се уплашил от сметката и избягал. Психологът се ядосал, но си замълчал, продължил да мисли върху случая. Омарът се наслаждавал на живота и открил щастие в друга любов. А психологът пък открил извора на личното си помрачение, а именно – в комплекса за пари 🙂
–-
(Из „Психология“ от Херман Хесе) // Четене напосоки

Sophie’s Choice

Гледах филм

Sophie’s Choice (мелодрама, 1982), Мерил Стрийп е велика, защото успява да придаде дълбочина на образ в сюжет, който по характера си е трудбо поносима сълзлива история с уж исторически бекграунд (фашисти, концлагери). Най-непоносими ми бяха непрестанните шокиращи разкрития и обрати, има нещо така булевардно в този тип разказване. Мазна работа. 5 от 10.

Новогодишните ми късмети, в които, както знаете, вярвам безрезервно

Дневник

От горе надолу са по реда на изтегляне — радости, власт, любов и пътешествия. Като се пресметне, че съм изяла 4 парчета баница, излиза, че дълготраенето на един късмет е 3 месеца. Реалностите показват, че пътешествията се осъществиха в първото тримесечие. Следователно, би трябвало да вървят от долу нагоре. Би трябвало да се навлезе в любовта, която в късното лято да прерастне във власт Този късмет „власт“ си го пожела Р., сигурно в тийнейджърския свят има друго свойство, в моя свят нямам чак таква потребност от власт, понеже общо взето власт имам в достатъчни за моите потребности дози. Пък и по мое усешане власт се копае лесно, но не носи радост. Така че ми е трудно да видя връзката от власт към радост. А може би късметите трябва да се четат по обратния ред. Може би радостта е била в началото, а истинското усещане за пътешествия ще се настани едва в края на годината. В тази втора версия би трябвало сега да съм навлязла в периода на властта и да чувствам едва суровата ѝ тежест. Властта не се усеща лесно, тя е базисна и басова. Добре дошла власт над тъмното и над зелевата пеперуда! Добре дошла власт с клюн. Или може би е друг редът на късметите. Или може би дори не траят равни интервали от време – първият може да е най-дълъг и изявен, така че да покрива цялата година, а другите – намаляващи и бледнеещи. Изобщо не е лесна работа това с късметите. Не знам как може с лека ръка да се отмятат. А най-отгоре короната е киви. 🤣

 

31189819_1474005396055168_7332221271259742208_n

Blade Runner

Гледах филм

Blade Runner (film, 1982), бъдещето, върху чиято панорама се развива действието, е догодина – 2019. В това бъдеще няма интернет, но има хвърчащи коли, AI, има все още хартиени вестници с всестранно приложение (като чадър над главата, когато вали, като параван за прикрито наблюдение, за разгръщане против скука), диско осветление, неонови тръби, улични телефони (но пък с издраскани диплеи), малки екрани като щайги и с изпъкнали стъкла, всичко мига, скърца и е ръбесто, но филмът е: 8 от 10, въпреки че премигванията и басовата звукова кулиса доста изнервят (предполагам, че ще е по-поносим при лош звук и дребен екран).

// А и накрая малко не ми стана ясно. Ако някой го помни, моля да ми обясни.