не знам от какво тесто съм замесена но сигурно ми е капната в него капка абсент дълго се опитвах да пиша сухо да се отстраня и да наблюдавам да изследвам трезво материята да изчислявам теглата на думите да измервам съотношенията между казано и покрито
но дори и научният експеримент се нуждае от емоционалната зависимост на изследователя от страстта, с която интерпретира данните
и вселената, за която не съм оторизирана да се изказвам, мисля си, се нуждае от най-незначителната лична истина
толкова съкрушително елементарно е скроен светът, за който сме пришити:
Списъкът не би могъл да е пълен, извън него остават със сигурност достойни за внимание книги. Той по-скоро очертава ядрото на моите интереси и вкусове, както и трудния ми достъп до български книги. В същото време с него изказвам благодарност за всички добри книжни проекти през годината.
„Празна зора“ от Екатерина Григорова, Small Stations Press, 2019; съвременна българска поезия.
„Засечка“ от Валери Валериев, Vs Publishing 2020; съвременна българска поезия.
„Малкият свят, големият свят“ от Надежда Радулова, Жанет 45, 2020; съвременна българска поезия.
„В печалния хан на дните“ от Мартин К. Илиев, Жанет 45, 2020; дебютна стихосбирка.
„Когато великани ходеха по земята“ от Мартин Касабов, Жанет 45, 2019; дебютен сборник с разкази.
„Винилови души“ от Цветозар Цаков, Жанет 45, 2020; дебютен сборник с разкази.
„WI-FI BG BAR“ от Светослав Т. Тодоров; изд. Колибри, 2020; сердикийски комиксов роман.
„Телогинариум“ от Ясен Григоров, изд. Точица, 2020; естетска книжка с рисунки и кратки текстове за тялото и неговия разпад.
„Обвивки живот“ от Симона Попеску, превод от румънски: Лора Ненковска; изд. Гутенберг, 2020; съвременна румънската литература.
„Толкова кратко“ от Федя Филкова, Small Stations Press, 2020; съвременна българска поезия.
„Само ЖЕСТОКО седя“ от Фридерике Майрьокер; превод от немски: Бисера Дакова; изд. Ерго; поезия в проза.
„За мрака“ от Йосефине Клоугарт; превод от датски: Росица Цветанова; изд. Персей, 2019; съвременна поезия, маскирана като роман.
„Срещу природата“ от Томас Еспедал; превод от норвежки: Ростислав Петров; изд. Персей, 2020; автофикционална проза.
„Вторият пол“ от Симон дьо Бовоар; превод от френски: Евгения Грекова; изд. Колибри, 2020; фундаментален философски труд.
„По стъпките на Севера“ от Мацуо Башьо; превод от старояпонски: Братислав Иванов; изд. Изток-Запад, 2020; лиричен пътепис.
„Писмо през април“ от Ингер Кристенсен; превод от датски: Росица Цветанова, изд. Да, 2020; световна поезия от 20 век.
„Лавър“ от Евгений Водолазкин; превод от руски: Антония Пенчева, Панорама, 2020; съвременен руски роман.
И още две:
„Ставите на светлината“ от Райнер Мария Рилке; превод от немски и съставителство: Петя Хайнрих, изд. НБУ; моредна поезия.
Сп. Текстил, бр. 1 и 2, изд. НБУ; литературното ни списание.
Всеки може да чете Борхес или Омир за репутация, но опитайте с Робърт Грейвс!
Robert Graves. Забележителен поет, грандиозен ум, джентълмен от старата школа в езика, стила и темите, борхесов, починал 90-годишен през зимата на 1985 в дома си в Дейа (Deía) на о. Майорка. Ако се окажете някога на почивка на острова, непременно избягайте от плаж и бряг, пътувайте навътре, идете в дома му и си купете събраните му стихотворения или поне военната му лирика (смятана за върха в поезията му). В сборника с разкази се намира и един за славния велосипед, който може да се види днес в къщата-музей на острова.
Грейвс е преподавал поетика в Оксфорд, популярен е с историческия си роман „Аз, Клавдий“. Друга забележителна негова книга също е преведена на български – „Бялата богина“ (в превод от агл. на Юлиян Антонов, превод на стихотворенията: Кристин Димитрова). Грейвс никога не ме разочарова, а преди няколко лета ме спаси от плажна скука по най-красив начин – омагьоса ме с поезията си. Четях Грейвс, когато пишех лимне. Винаги с благодарност се връщам към поезията му. Един от вечните.
Етруски фигури в дома на Робърт Грейвс в Deja, може би любимото ми място на о. Майорка. Там успях да почувствам защо поетът и писател Грейвс го е избрал, защо точно там. За радост, и посетителите на музея са поносимо малко. Навсякъде другаде човек като мен иска да се скрие в дупка, където да изчака края на сезона. Но я има и тайната, забутана финка, която ме беше подслонила.
А в къщата си са издавали с любимата му, американската поетеса Laura Riding, списание за поезия, видях и печатната преса, която е още изправна. Много вълнуващо, поне за мен.
Стая, жена и усмивка. Рисунки, листове, книги. Кутия прашасала с чер шоколад. Косата, очите ѝ – черни. Прах. Шоколад. И внезапна тъга. Трепери ръката ѝ бяла.
господи господи на метачките и на тези с малки ръчички на работничките на назначените на ниски постове служители женски господи господи на момиченцата господи от чекмеджетата копче сред иглите и конците господи детелинен кажи ми
моля те да ти отправя тази молитва пък ти после я издълбай ако искаш с човката на синигер върху ябълка моля те господи кажи ми как е възможно в този изпразнен от смисъл свят рационален и стъклен като душата на ближния в този свят на огледала който те реплицира до умопомрачение и отново и отново те изпразва от съдържание в който всяко музикално парче те прославя в началото и в края те детронира в който мога да те намеря без дори да те търся във всеки ъгъл на информационната мрежа в този свят в който дори любовта се изчерпва светкавично с няколко имейла моля те да ми отговориш дори и да е в електронна бележка как е възможно господи безпощадно да вярвам във вехтите романтики на природата във восъка и силата на думите в интуицията и във вълшебствата в сънища които се сбъдват във феите и джуджета в знаменията на бурите или може би гледам твърде много филми може би трябва да намаля виното и кафето да си направя режим на хранене и изобщо на живеене емоционално рационализирано порциониране и консервиране дълбоко замразяване на излишествата пазаруване в подкрепа на световната икономика растеж изяждане и изпиване с пълна газ пълно изчерпаване на ресурсите
нима никога не си запитвал от мое име как се живее с толкова неподходящи за формата си усещания с тази изключителна бавност с тази тензухена наблюдателност с тази… коса
или си падаш само по мащабното мислене господи господи на метачките и на тези с малки ръчички на работничките на назначените на ниски постове служители женски господи господи на момиченцата господи от чекмеджетата копче сред иглите и конците господи роза кажи ми
понякога си мисля че си се напушил зле и ми се смееш прости ми това малодушие и съмнение в твоята сакрална непогрешимост но щом си позволявам такава дръзка директност може би си го просиш може би и ти понякога вече копнееш някой да те помоли с бързо ляво женско кроше в снежнобелия ти напудрен нос някой като мен да те попита в момент на ярост и съмнение стоманената жена жената бронирано стъкло да те попита дали не се забавляваш с нейната жизнена несполучливост и не изследваш степенна ѝ на чупливост жилава се оказва май тя, хи-хи – казваш си със задоволство сред кълбата шарен дим да не подозира господ наблюдавайки миловидното ѝ лице лунната форма на бузите бебешките очи памучното ѝ чело как троши и рони напълно безкомпромисно по образ и подобие господни емоционалната си скала нали господи
господи на метачките и на тези с малки ръчички на работничките на назначените на ниски постове служители женски господи господи на момиченцата господи от чекмеджетата копче сред иглите и конците господи саблевидно алое кажи ми
но за какво си ѝ вдъхнал думите в тази уста на тази жена със здрави кътници и наточени резци с които може да ръфа месо а си я създал вегетарианка неправдоподбно е да се съмнявам в изначалната ти доброжелателност има промисъл в горчивината на дюлята и в сладостта на меда има в непрестанното отиване и завръщане на водата в черепната кора на ядките дори и в оглупяващия ни свят има промисъл струва ми се безразсъдни господи трева който те пиша с малка буква и те мълча в отпечатъка на подметката ми в белия сняг днес виж как се покривам със снежинки къпя се в снега и те моля да те попитам господи не ти ли се изплъзна някъде нишката от иглата с която ме шиеш господи не ми ли се изплъзна…
господи секвоя господи който се гневи и прощава дом на птици насекоми и изстреляни по високите клони топки признай си ти нямаш отношение към ежедневните свивания на стомаха ти топ мениджърът просто отбиваш време по няколко часа на ден във фирмата която върви по инерция и от която ти отдавна си уморен
и ти мечтаеш точно като мен за грижа към ближния за съвсем незначителни спасителни действия
и ето ме мен заблудена мушица в добре вентилирания ти огромен офис на върха колко съм малка между горния и долния свят как трептя
виждах те в образа на перачка в птица в коса в музиката която прониква в ушния канал в хипитата в японците в сварения ориз понякога те виждах в кръвта след изгризаните кожички около ноктите в обидите в трамвая в колелото си в униженията в подценяването в недоверието в предателствата в приятелствата в победите в Евереста си от сила в децата които даряваш и които си взимаш
виждах те в синьото на тъгата си на Север в ярката си радост под лятното небе в госпелите в айпода си те видях без съмнение
сега вече нищо не виждам
затова те моля да те помоля за съвсем незначителното спасително действия да ме преведеш и през тази слепота моля господи господи на метачките и на тези с малки ръчички на работничките на назначените на ниски постове служители женски господи господи на момиченцата господи от чекмеджетата копче сред иглите и конците господи тичинка кажи ми
Попадам в корема на анаконда. Дръпвам шнурче от тавана и светва лампа във вътрешността на дълъг и тесен тунел със слузести стени. Там, докъдето светлината достига, жълтозеленото покритие на коридора блести като скъпоценен камък и избледнява надалеч, докато вътрешният мрак на влечугото го погълне. Стоя в центъра на светлия кръг. И пиша ли, пиша… Заслушана във вътрешния и външния шум – първият надгражда втория и го души. Потънала в мисълта за движението ¬– поклащане, пропадане, равното техническо вибриране на самолет в спокойни висини. Сън, който се преструва на истински. Будност с ленивата замъгленост на презокеански полет, причинена от лошия въздух в самолета, постоянната жажда (сухи устни и извит нагоре врат), теснотата и винаги неудобната седалка. Самолетът се гмурва в някаква своя дълбочина – анакондата се свлича в реката. Ниско под повърхността се вие и напредва, а главата ѝ стърчи над червената вода и дебне плячка, но отвътре аз не виждам нищо от това с отворени очи. По люлеенето на тунела мога да очертая вълнообразния профил на външния свят. Ето я моята джунгла, която не виждам. Така я пиша – отвътре навън. По-скоро интуитивна. / 29 март 2018
–-
Тапир, маракас, ягуар, пираня, маниока, ананас, маракуя – думи от езика на индианците гуарани. Разпръснати топоси от карта на чудноват идиом. „И“ на езика на гуарани означава вода. „И“ с първична искреност назовава същността на водата. (Същото върши и френското „о“.) „И“ изтича, извива се и се проточва, звучи и оводнява. Безпрепятствен звук, като река привидно безкраен. Името на водопадите „Игуасу“ означава голямата вода, а бразилският легендарен плаж, люлката на боса нова – „Ипанема“ – е мръсната вода. Наречена така поради лошите течения в трудния за риболов залив. Имена като заклинания. /15 май 2018
–
Понякога Монтевидео ми прилича на роден град. Тази сграда не е обяснена като туристическа атракция. В центъра е, до тетъра Солис, централната банка и сгради на правителството. Красива е.
Águas de março fechando o verão – водите на март, с които лятото свършва. Щом пресека екватора сега, идвайки от Северното полукълбо в края на март, ще се озова от началото на пролетта (почти още зима) в началото на есента (почти още лято). Понеже екваторът е огледалната линия на сезоните, достатъчно е да летя две еднакво дълги отсечки от двете полукълба, за да премина от един миг в неговия огледален друг. Еуфорията на пролетта се обръща в меланхолия на есента. Но обещанието на сърцето си остава същото от двете страни на екватора. Обещанието на сърцето е туптене, стръвност, отсъствие на натрупани образи. Празен съд. Кратунка. Лъжливо обещание е то, като всяка красота. Но му вярваш, поради липса на друг избор. / през март и други есени
–-
Калебаса: издълбана кратунка, от която южноамериканците смучат чая мате през сребриста метална тръбичка (бомбия), завършваща накрая с цедка на дъното. Кратунката, натъпкана с накълцани сухи листа от мате, както се тъпче лула. Храстът мате е южноамериканската разновидност на джела – онова растение с восъчнозелените твърди листа и червените топчести плодове, което се появява като коледна украса. Расте пред дома ми, две подрязани строго джуджета, едното едро и месесто, а другото – засенчено и изнежено. Асиметрия на делника ми. Смуча от сребристата си тръбичка топлата запарка с вкус на тютюн, а две тежки пеперуди смучат с хоботчетата си свежа солена пот от кожата на ръката ми. / Foz do Iguaçu, 1 април 2018
–
Рио де ла Плата след буря, разбунена и глинеста. Мокър крайбрежният булевард, палмите мятат коси на вятъра. Страничният прозорец на автомобила, през който виждам за първи път Ла Плата, милостиво заглажда ъглите на стеснената гледка към тази невъобразимо просторна река, чийто отсрещен бряг се губи на хоризонта. Ако изобщо го има. / 25 март 2018
Рио де ла Плата, погледната от хотелския прозорец
Монтевидео, тук. Светлината пада сега така, че цветовете са по-интензивни. Формите добиват дълбочина и тържественост. Би трябвало за тези цветове да има други наименования, по-прецизно мерещи, геометрични. По какаовите вълни момчета се хвърлят върху сърфовете си и движението им е музика, която се чува със зрението – хармонията на прибоя и телата; кафяво, кожа и пяна. По-късно слънцето залязва и хвърля златисти люспи върху фасадите на крайбрежните сгради. Тук и там по тревата са насядали хора със сламени шапки и купички мате. По тъмно улиците на стария град в Монтевидео се опразват, магазините спускат с дрънчене железните си решетки. По уронените фасади на ъглите проблясват фотоклетките на уличните камери, тъмни силуети се шмугват зад ъглите. В стария град животът свършва по залез с непозната на европейските градове категоричност. Нощта е нощ и нейни са тишината и престъплението.
–
Но още е рано – обратно на крайбрежния булевард в златния му час. Ханс, местен жител и наследник на онзи знаменит преселник от Хамбург от преди два века, който основал Немското училище в Монтевидео, а после изобретил супата на прах, обявява чудото, в което да се взирам през следващия безкраен миг – един поет бил казал, че последният слънчев лъч по залез над Рио де ла Плата е зелен. Самият Ханс никога не е успял да види зеления лъч. Взирам се дълго, дълго… Ще ми се да напиша: „Видях го!“ / 25 март 2018
–-
Пиенето на мате е бавна работа. Ритуал извън времето. Мате пиеш на малки глътки и горчи както всичко, което е честно. Цветът на мате е тютюнев, пепеляв. Мате буди нещо прастаро – спуска се в кореновата система на духа и се свързва с примитивността ти, заровена под слоеве цивилизационни натрупвания. Обръщаш едно камъче и виждаш от обратна му страна планината. Пиеш мате, пиеш памет, сребърната памет през лъжичката, а един тукан е обърнал изразителния си профил, виснал с клюн като пластмасова месечина. Пиеш мате, пиеш мате, драскаш по стените на кратунката, плюеш листа, а туканът отсреща не помръдва, изпива те с поглед – позира и той извън времето. / извън времето
–
Реките са жива природа. Познават движение, промяна, общуване, пулсации, дори настроение, дори дух. Реки се появяват, спират, обръщат посоката си… Един естуар се образува на места с големи приливи и отливи. В него се срещат океанската солена вода и речната сладка – сливат се в любовен акт. При прилив океанът нахлува навътре в речното корито, вклинява се под сладката вода, дълбае дъното. После при отлив реката изтласква океана обратно. Амазонка изблъсква солената вода над 150 км навътре в океана. Тези пулсации, ако не са живот, какво са? Речните системи като вени. Или нервни връзки. А подземните реки? Под Амазонка тече река, четири пъти по-широка от надземния гигант. На места тази рио Хамса е широка около 400 км. Поради огромната ѝ ширина и пълноводност сме склонни да си я представяме като стихия, шумна. Бърза, дива и необуздана. Като човек, като яростно сърце. Но това подземно същество тече безкрайно бавно. Властва над покоя и вечността. В тишина и мрак дълбае скалите, сякаш спи. Подземната Хамса като подсъзнание на Амазонка. И щом е така, тогава, каквото и да кажем за Амазонка, въвличаме и подземното ѝ съответствие. А между тях – топлото тялото на земята, което ги едини. / 18 април 2018
Дълго време преди да дойда тук, обичах да слушам радио „Вавилон“ от Монтевидео. През тръбната плът на южноамериканските флейти преминаваше звукът като анаконда, готова да ме глътне и отнесе в своя речен свят. Като мате преминаваше звукът през тръбичката, горчив от копнеж, избеляваше в хладния ми север и падаше на снежинки върху рейнските сочни поляни. / преди
–
В автобуса се качва се мъж с корем, мъкне обемиста торба, продава чорапи. Вади чифт след чифт, с отработен глас възхвалява качеството на уругвайския чорап. Плющят черните пердетата през отворените прозорци ¬– безделни криле на смешни, попрегърбени гарвани, насядали по седалките, заслушани в изгодните цени на качественото трико. / 27 март 2018
–
Пресичах чудна ароматна савана с цъфтящи високи червени треви, жълти треви, с радикални цветове, както са в тропиците. Пресичах саваната върху широкия гръб на доверчив кон. Високо бях и върховете на високите треви достигаха прасците ми. Ароматно като слънчев плод, зрял и щедър. От високото и поради леко хълмистия терен се отваряше широка гледка към прашни червени пътища, които се вият нататък, извън погледа. / 14 май 2018, на сън
–
Игуасу (ударението е на последното у) от бразилската страна. Цветът на водата е червеникав заради залежите на целязо в земята.
Лилии в японска градина в Монтевидео. Снимката е запечатала иглолистно дърво и парче небе с един памучен облак. И дървото, и облакът отразени във водата, гладка като смърт. Есенен ден в последните дни на март. И тази тишина на есента е филтър върху водата. А лилиите, забити с карфици върху картата на спомена, бели ли бяха? / 25 март 2018
На воля някъде във висините на Перу живее лама. Не съм я виждала, но нейното изображение от бял кристал, което мой приятел ми донесе, настрои мислите ми за изначално родство с нея. Почти съм сигурна, една от моите сестри е тя сред множеството на планетата Земя. Изчезващ вид, но благородството ѝ е нетленно. И ми е мъчно, че не ме познава, за да не прекосява билото сама. Но мое изображение аз как да ѝ изпратя? Изображението ми тук се сля с тълпата, която от природата дори не се бои.
–-
Федя знаеше, че това е любимото ми нейно стихотворение. И ми го изпрати за първия брой на сп. НО ПОЕЗИЯ през 2012.
Преди броени дни излезе от печат. Третата му стихосбирка с чисто Валери Валериевото, чудесно заглавие „Засечка“ (след „Факти“ и „Кражбите зачестиха“). Заглавията му са винаги сякаш нарочно постни и непоетични, в същото време точни, посочващи; и много тънко иронични, на ръба между малко и съвсем не.
Такава е и поезията на Валери Валериев, в нея няма езикови ефекти и сложни трикове, тя е построена от пестелив, но точен език; образна; вкоренена в бита, града и службата; духовна и психологическа в същото време. Поетът говори някак отстрани, с горчиво сладък поглед върху дните, хората и случките, но и с някакъв потиснат копнеж. По този начин се получава силният емоционален заряд на текстовете му – от една страна имаме неосъщественото, провала, засечката в системата; от друга страна – една тиха емоционалност, човечност, дух в стремеж да се себенадмогне и да премине високо над битийните разломи, и всичкото минава през тънката ирония и самоирония.
„Засечка“ (изд. VS Publishing) е умело подредена книга, плътна и щедра. Валери Валериев също и в тази книга показва, че еднакво майсторски владее кратките и по-дългите форми. Макар да не е известен като хайку поет, при него винаги съм откривала великолепни кратки форми, вижте това, макар формално не съвсем хайку:
отлични организационни способности
да научи правилата
да извади фигурите
да подреди дъската
да отстъпи място на играчите
Към средата на книгата се намира една по-дълга поема. И различна от онова, което иначе Валери Валериев пише. „Великите географски открития“ – великолепна е! (Браво, Валери!) Иронична, емоционална, приключенска. Това са от този тип текстове, които поетът пише, когато натрупа малко повече увереност в занаята си (аз все пак вярвам, че поезията е и занаят, да ме прощават чисто вдъхновените).
„Засечка“ е една от добрите стихосбирки на годината; понеже излиза в самия ѝ зъл край, дано книгата да получи полагащото ѝ се внимание през следващата 2021. Моята висока оценка я има вече. Валери Валериев притежава различим стил и огромен поетически потенциал. Или добрата новина е – имаме си стойностен поет.
Струва ми се, че „Засечка“ би доставила удоволствие и на хора, които иначе не четат чак толкова често поезия. Книгата е приятно оформена, радва окото с минимално натоварената корица в цвят тюркоаз (корица: Иво Рафаилов), на гърба няма хвалебствия за автора (това за мен е критерий да оценя високо, чак най-високо една книга, дотолкова съм изморена от хвалебствен кич върху кориците).
щурец от цикада щурец от скакалец богомолка от скакалец
молитва от желание
луна от фенер светулка от свещ нощен молец от черна дупка
роман от портокали плетиво от поезия компот от калмари
пчела от оса оса от стършел сирфидна муха от тигър сенонокосец от паяк комар от дългоножка
копнеж от ситост
коза от овца козирог от козел елен от сърна елен от лос лос от сол сол от сом
балет от самолет различавай
сега от никога топлийка от кол
никога от преди еделвайс от вундеркинд
сом от амур скумрия от пъстърва лангуста от рак рог от рок рок от корк
романтизъм от романтика аромат от арманяк
круша от ябълка казвам слива от джанка череша от вишна шипка от роза роза от зора
не от но ако от безусловно
съсел от катеричка катеричка от плъх рис от котка котка от тигър Nike от Adidas
трупай от хрупай трупай казвам различавай
джел от мате вино от оцет ръж от пшеница и другите
различавай
смелост от сме сме от съм сме от семе
вход от изход мантия от манто материя от майка
маруля от зеле пипер от репей минзухар от кърпикожух
тъкано от трикотаж кимоно от сари чаша от бокал
плава от плува
на камата долното от горното острие долната от горната устна лявото от дясното око ирис … ирис
среща от срещу захар от харизма захар от пепел пепел от петел от от до
жу от уж оцет и олио не се смесват но в упорството да подрежда някой непрестанно разклаща затворения буркан различавай, казва оцет от олио буркан от накруб Кан от Ница А3 от А4
рулетка от еднорък бандит драма от мелодрама плюш от кадифе праскова от кайсия горчиво от люто
еднорог от пегас бисер от стиропор Пoсейдон от Нептун и другите по аналогия
сянка от липса
стъкло от езеро хоризонт от конец конус от пирамида прах прах прах
различавай звука от смисъла текстурата от костенурката
всичкото от малкото нищото от цялото живото от вялото мустак от мускат мускули от скули
Хвърли се в собствения си речеви поток след като преди това с часове се навърташе около целта:
неподвижни гледахме от брега
–
(„хайде да се разбием в скалите…“)
Дъжд, през слънце, среща странично зеления ми прозорец, лицето. Следвам без съпротива мамещия рог, прозвучал из дълбините на една гора. Лабиринтът любов. Сляпо, ранена от ехо, вървя в кръг, удивена, загубена за света. Желанието ми е неутолена жажда – сякаш става по-дълбока колкото по-дълбоко пия. С две ръце вдигаш островърхия покрив, под чието прикритие –
(действащата химия на помислите)
бързаме към колата. На раздяла странично уцелва твоята целувка.
–
(„royal mail“)
ти! палмово сърце! мълчаливо! щом си сърцевината на онова омайно поклащащото се растение, колко ли дълбоко живееш вътре в себе си колко недостижимо за любовта ми
Земни движения
на едно непознато място. Гъвкавостта на орнаментите картинки въздух от перките под хрилете. Южният ти твой Север. Когато отиде при Тьони, толкова показателно, най-скорошният изглед към гората, тихото небе над нас, и когато аз поклащайки се. Когато ме изостави, всичко така заменимо. Ти толкова силно ме притискаш към себе си все едно посрещането и раздялата искат да се съединят, плетена ракита, гръдният ми кош, и се задъхва (вътре червеното птиче вилнее сякаш иска да изскочи). В банята, върху кукичките на вратата, висят, почти кръстосани, тъмносинята ти хавлиена кърпа и нощницата ми иска с дългите си ръкави да те погълне – по скърцащите стъпала се изкачвам високо до черупката ти, в търсене на фетиши, целувки с хвойна. Искаш ли скоро да отидем в Сиена, Местре, Неапол? В немското тресавище? Зимната зима казваш 42, фетиши, вейки, фалангата на флокса, папрати, червена мухоморка. Стройните алеи, Япония, езикът на морето, младите жени, рошавите сливи край пътя, дърво сред полето. На горния етаж нощем твоите стъпки, щракването на лампата ти, лежа будна, бледа гръд на актиния, и проблясваща от дълбините, спим под един покрив, вратата ми е открехната. На другата сутрин говориш за времето: засяда ми в гърлото ще ми се от теб не толкова общи неща. Когато след раздялата покривам завивката ти с моите целувки и сълзи, се е загнездила там още дълго топлината на твоите пера.
–
звездното небе през август
светкавиците наоколо ме отпращат в къщата. Виждам те да идеш през дъжда.
Замаяна, към гърдите ти сведена, усещам нежните целувки на езика ти и как ръцете ти ме обгръщат и държат.
Анархия е избухнала измежду сетивата ми. Всяко от тях иска да владее преди другото. Окото преди ухото, а то преди окото, око и ухо преди нос, уста преди ръката:
берейки бледите цветя по възглавничките на пръстите ти обитавайки вдлъбнатото на бялата ти стъпка.
Новите звезди настъпват.
==
Стихотворенията са от края на 60-те, началото на 70-те години на миналия век.
Това е едно съкровища. Още по-ценно става то поради факта, че е останало досега незабелязано на родната литературна сцена. Даже ми се ще да я премълча тази книга, толкова ми е скъпа.
Йосефине Клоугарт (Josefine Klougart) е чудото на съвременната датска литература. Нещо като Вирджиния Улф, казват. Склонна съм да се съглася отчасти. И като Ан Карсън. Още по-точно сравнение. Клоуграт е поетична стихия. „За мрака“ (2019 на български, изд. Персей, пр. от датски: Росица Цветанова) формално е наречен роман. Трикът е следният и тя ни го издава в интервю за швейцарско издание – в жанра роман просто може да се побере всичко. „За мрака“ е преминаване през всякакви жанрови граници – чиста поезия, поезия в проза, сафически фрагменти, драматични диалози. А иначе това е любовна история, разказана през мрака и смъртта, чиста красота! Висока поезия. И понеже не е фиксирана в конкретни фигури и сюжет, читателят я съотнася със собствения си опит и живот; удря право в сърцето.
И друго, заради което обичаме завинаги Йосефине Клоугарт – тя отказва да разказва истории, нищо не е по-отегчителни от един сюжет, споделя тя. Сюжетите избягва. Историята израства от поетическите натрупвания от мигове и състояния, съновидения.
За онези, които не четат на датски, препоръчвам английското издание. Преведено на великолепен поетически език. Ритмично, изискано, със стил. А оформлението и корицата носят допълнителна радост. Външният вид на българското издание… озадачава; но пак е нещо.
снегорини, корабни сирени, бял стар фризер със снежна шапка, изхвърлен върху заледения тротоар
–
Рояци комарчета над царевицата с окаяния вид. Дрипава, със златни бучки в сухо лико; събират я в края на всички сезони, малко преди смъртта ѝ, с все стеблата и кочаните, за производството на биологични горива. От гледна точка на царицата, това е то щастлив и дълъг живот – да те оставят на полето, докато си паднеш сама от последен вятър. Натрупаното количество познание на царевицата се измерва с поколенията комарчета, висели над пръчките ѝ като ореоли; бръмбарите, пробиващи тунели в сърцевина и зърно; провървените маршрути на лисици из ниското на царевичната джунгла; шекспировите светулки, родени от безплоден импулс на природата; и магарето, което минава вечер през полето – едно магаре от 21 век насред свръхцивилизационното поле; гледано само заради това, че само по себе си е магаре, което разказва с поклащатата си походка и мятането на клепналите уши библейски истории. Ето така живее царевицата столетник и си бърбори с радарите от близкото летище, спори за опашките на самолетите и лисиците – рязък оранж. Отгоре трепка мишелов и кодира, а долу се въргалят употребявани медицински маски. И се задава в здрача трактор, лъснал в светлините си, заорал с влачените отзад валяци с остри сатъри и копия. 2020.
–
Под стрехата на горската колиба – гнездо на стършели. Не закачат човек, подминават храната: нито медът ги влече, нито лимоновият крем, нито шунката. Стършелът отхапва главата на осата. Нито парата от горещ чай над тънкостенния порцелан – глава на дракон и опашка. От двете страни тихо се люлее бамбукът и с басово бръмчене втъкават жълтото на летежа си във вертикалите от зелени стебла. Няколко стръка диви ягоди с наведени настрана глави – внимателна публика около градинската пагода. В тъмното се насочват с праинстинкта на вечното насекомо право към светещите лампиони или блъскат щитовете си в стъклата на светлите стаи, като едър дъжд звънят началото на мелодия. Колибата е светещо кълбо върху мрежа от бамбук и летеж, само една дъсчена планета с едно гнездо. //лимне 3,33
Да, Евгений Водолазкин е руският съвременен Умберто Еко, а романът, с който си заслужи това прозвище, е „Лавър“; чете се със същото изтръпване както преди време „Името на розата“.
Какво да очакваме: плътен, стабилен роман; бих го нарекла успокоено постмодерен (или късно постмодерен) – сдържано ироничен, сдържано фрагментиран… Четем житието на средновековен човек в четири части: по пътя от будното детство, през греха на младостта, одисеята по море и старостта в манастир. Тези четири части (които се държат като библейски) се осланят и на колелото на живота с четирите жизнени цикъла.
За свое оправдание, налага се да обърна внимание, че тук пиша кратка препоръка за коледния календар – за този роман иначе би трябвало да се пише просторно; в него едва ли има и едно изречение, от което да не могат да се развият конците на препратки към литературна класика, културна история, религия, философия, дори физика (с въпроса: съществува ли времето). Темите: за времето (съществува ли, няма ли го, извън човека ли се намира, заради човека ли е); за морала; за любовта (отвъд живота и смъртта); за вярата (изпитанията, стремежа към нея, спасението чрез вяра); за чудесата; за науката (и раждането ѝ от заблудите и фантастичните истории); за структурата на мисълта; за географията; за Омир; за древността; за името (свързано с човека и предопределящо неговите дела); за пътя; за огъня (и стихиите); за граматиката (и как се учат езици с интуитивен усет за граматика); за езиците и отнетата им комуникативна функция (сцената как двама разговарят на различни езици, един през друг, без общ език, но в комуникация извън езика, на едно надезиково ниво); за историята (има ли тя цел?); за приятелството (което запълва пустотата и е извън срещите); за отказа (когато цялото ти тяло крещи да); за смирението; за плътта и болката; за лекарството (което е само медиум); за края на света (който винаги е грешно изчислен)…
Една толкова коледна книга! Която е едновременно увлекателна и нагазва във въпросите на вярата внимателно и с опит.
Един добър превод на български, разбираем и красив. Превод от руски: Антония Пенчева. Който обаче има възможност на прочете романа на руски, английски или на немски, нека предпочете тези други преводи, защото там и езиковите пластове в романа са запазени. Приятно оформление, смущаващо висока цена от 20 лв. и доста по-смущаващо решение целият том да се отпечата в безсерифен шрифт (защо?). Имайте този роман, дари да не го четете – ще се намери все някога човек в семейството ви, който някой ден ще посегне към него и времето няма да е намалило значимостта на книгата.
Още сега можем да сме сигурни, че „Лавър“ е един от значимите романи на 21 век.
Размишлявайки къде да настаня евентуалните гости за Коледа — легла, дюшеци, кътове за рождественска нощувка из жилището — си спомних за някои от местата, на които съм заспивала като дете. Как обичах да заспивам в чуждо жилище, с домашната миризма на други хора, в тишината на тънкия прах, върху струпани одеяла на земята в хола, докато родителите се веселят на двора в Сливен. Да, обичах да заспивам в Сливен! С цялата важност и внимание, на което се радва малката гостенка, получила правото да изтопи с хляб всичкия сос от салата на вечеря, защото домакините помнят, че детето не яде месо и никой не му пробутва кюфтета в чинията.
2
Спряла на светофара, наблюдавам коледните лампички в дървото от другата страна на кръстовището. И както чакам така в предколедното море от лъскава светлина, ме застига споменът как момиченце кове кръстачки в час по трудово обучение – две дъски на кръст, четири трупчета за подпора – две ниски и две по-високи, купчина сребристи пирони. Треските се забиват в нежната кожа, а вечер ръцете са изранени и груби, много по-груби от тези, които сега нетърпеливо барабанят по волана.
Едно дете притичва по пешеходната пътека, цялото накичено в светлоотразители, напълно обезопасено.
Розе Ауслендер (1901 – 1988) е немскоезична поетеса, роден в Чернивци, областта Буковина, по онова време Австро-Унгария. След Втората световна война живее първо във Виена, после от края на 60-те г. на миналия век – в Дюследорф, където става част от поетическия живот на града. Оставя над 3000 стихотворения, пише също на английски.
Музиката е строшена
В студените нощи живеем с къртици и таралежи в корема на земята
В горещите нощи копаем все по-дълбоко и по-дълбоко в кръвоносното течение на водата Тук сме заклещени в корени там между зъбите на акулите
В небето не е по-добре разногласията разстойват въздушния орган музиката е строшена
Розе Ауслендер, 1914
Соли
Кристали неправилни компактни и прозрачни зад тях нещата познаваеми Тoва пристрастяване към обвързващи думи изречение до изречение да се пресягаш нататък в познатия непонятен свят
Алея
Аз чувам сърцето на олеандъра вървя по зелената алея с цветове и тръни свити на връзка едно връхче време в чантата
Квазимодо ни отключва врата на църковната кула във Варен и с подканващ жест казва: „Заповядайте, много е лесно – нагоре по каменните вити стълби, после по металните, накрая са дървените. Може да отваряте прозорците горе, но не забравяйте да ги затворите преди да заслизате“. Качваме се, някъде по средата на пътя мирише на кокошарник, подът и дървените греди са обсипани с пера; цвърчене, топчета светлина и пух из въздуха. Горе отваряме прозорците в четирите посоки на света – към езерото, към опожарената ферма, към многолентовия път, към пристанищния кей с яхтите и крайбрежните кафенета. Лястовици кръжат над гланцовите керемиди на покривите, под камбанарията; един междинен свят – невисок, ненисък. Рояци летящи мравки се въздигат в пилигримството си. Долу ни чака Квазимодо с плитка рана от одраскано над веждата. „Какви птици живеят горе?“, питам го. „Две соколчета“, отвръща той, „а също и…“ На Квазимодо му е излетяла думата от ума. Гледа в земята, бърчи чело, потърква одрасканото над веждата. „Лястовици?“, опитвам се да му помогна. „Не“, отвръща той. „Гълъби?“, правя втори опит аз. „Не“, казва той. „Бързолети, кокошки, врани, чайки…“ „Не, не, не, не“, отрича Квазимодо, после очите му просветляват и казва: „Горе живеят 150 прилепа. Своенравно племе са те, своенравно“. Квазимодо завърта ключа в ключалка на вратата към църковната кула.
от „Лима“ (Small Stations Press, 2015)
Ако искате да вземете книга, моля отговорете грешно на въпроса:
Charles Reznikoff (1894 – 1976) е американски поет, роден в Бруклин. Юрист, но рано се отказва от този професионален път. Публикувал сам книгите си, но не се грижел за тяхното разпространение, по-късно открит и получил признание.
Автобиография: Ню Йорк, 2
Сам съм – и съм щастлив да бъда сам; не обичам хора, които се мотаят наоколо толкова късно; които след полунощ бавно вървят по нападалите по тротоара листа. Не обичам собственото си лице в малките огледала на банкоматите с процепи пред затворените магазини.
От „Автобиография: Ню Йорк“
Клошарката
Когато бях четиригодишен, майка ми ме заведе в парка. Пролетното слънце не топлеше чак толкова. Улицата бе почти безлюдна. Вещицата от книжката ми с приказки ни застигна. Наведе се, за да измъкне няколко прoгнили грозда от канавката.
Дезертьор
Новият им наемодател беше един хубав мъж. По време на обиколките за наема, тя стана дружелюбна. Най-накрая го покани да влезе на чаша чай. След това той често се отбиваше.
Веднъж устата му потрепна и когато се обрърна, тя видя мъжа си на вратата. Помисли си, сигурно някой от съседите ще да му е казал. Тя се усмихна и отвори уста да проговори, но не не успя да каже нищо.
Мъжът ѝ стоеше със сведен към земята поглед. Той се обърна и си тръгна. Лежи тя будна цяла нощ и го чака. На сутринта отиде в магазина му. Беше затворено.
Прати да повикат братята му и да им кажат, че не се е прибирал. Те отидоха в полицията. Търсиха в болници и морги. Седмици наред ги викаха да разпознават удавници.
Биснесът му вървеше; сметките в банките бяха всичките непокътнати. Тя и момиченцето й, още бебе, бяха осигурени. След няколко години пристигна вест за него. Беше мъртъв. Живеел бедно в далечен град. Един ден пресякъл улицата пред кола и бил убит.
Тя повторно се омъжи. Дъщеря й се омъжи и имаше деца. Никое не кръсти на баща си.
Над магистралата прелита морски орел, понесъл в кривите си нокти риба. Към млечното синьо, през млечното синьо минавам. Напредвам, с пера се покривам, изострям, блъскам рибата на историите си в жарката скала и със стъклените ножки на разбитото ѝ тяло бръсна слънцето. / Florida, West Coast
–
Вечерта е прогизнала в лека тропическа буря, която кърши палмови листа и обръща бели чадъри. Колоездачите с лежерните си круизни колела са изчезнали от булеварда. От задръстването, което беше парализирало целия град в късния петъчен следобед, са останали последните закъснели автомобили, които надуват клаксони по кръстовищата. Докато си купуваме бутилка бакарди от магазина на ъгъла, чадърът изсъхва. Вятърът откъсна дръжката му – придържам го някак навън, дъждът присмехулник плющи, мокро ми е дясното рамо, в тъмното то е черно и невидимо като отсечено от бърза вода и паднало в горещата локва в краката ми. / Miami Beach, преди отпътуването обратно към дома
–
Той, с историческия квартал в стил ар деко, тъмните аромати на дърво, кристалните светлини… Седях в кафене „Пол“, звучеше музика, напълно в хармония с месинговите орнаменти, фигурите по приборите за хранене. През отворената врата на силно охладеното от климатиците помещение нахлуваше влажният горещ въздух, отсреща – залезът в розово, прелитащи ниско самолети, кацащи на летището в Маями. Просто само седях и слушах, въртях в ръка вилица, повтарях орнаментите с палец и ритмично клатех глава. Топлата светлина вътре в салона, тихият климатик. Непрестанно откриваме Америка. До преди миг тя беше непристъпна, или далечна, или крещящо развлекателна, или опакована в хартиени пликове за храна, кутии, пластмасови чаши и прибори, своенравна, между омлет и пилешко с ориз, от безглутенова извисеност до лепкаво пържено върху дръжката на вратата в закусвалня, чийто под е покрих с мокет, пропит с котешка пикня. Ниши и непропускливи общества… Маями махагонен, тук и само тук бих се завърнала. При аромата на лимони, тъмно дърво и някакъв уталожен горчив пушек, минал през карамел. Движението е бавно. Човек е достатъчно отдалечен от Европа такава, каквато я обича завинаги, но утехата на мястото е като дълбока, сърдечна прегръдка. Пиша от библиотеката на хотела. Разгърнала съм наръчник за продажба на недвижимо имущество, отпечатан през 1924-та и не съм сигурна дали това не е врата към миналото. Ако не се върна като магьосник или ако поне не ми порасне брада, значи нищо не съм научила тук и пътуването ми е било напразно. / FL, Miami Beach, първия ден
–
Купувам емпанади, а хлебарят се старае да ми продаде всичко, ама аз не искам повече от необходимото. Откъде сте, пита ме той, явно усетил странния ми акцент. От Германия, отвръщам. Хей, обичам Германия, добавя хлебарят с цялата възторженост и темперамент на афроамериканския си произход – никога не съм бил отвъд Океана, обаче обичам Германия, заради футбола. Искам да отида в Германия. Аз съм футболист… И уточнява, че не става дума за американския футбол. После провеждаме разговор за Световното, подхвърляме няколко имена на футболисти и жълто се забавляваме, разделени от стъклена витрина с изложени сладки и соленки във формите на триъгълници, кръгове, квадрати, със снежни глазури, цветни захарни пръчици, яйчни кремове и набъбнали боровинки; разказвам му за кварталния отбор в близост до летището в нашия град и за грохота от ниско прелитащите самолети. Докато ме слуша, хлебарят поставя безшумно покупките в хартиена кутия и я запечатва с етикет. По-късно си мисля, че ако го разкъсам, ако отворя бързо и безразсъдно тази кутия, може да изхвърчи историята ми неподготвена. Или запечатаното в кутията да не е било нито за мен, нито за теб, а да сме просто случайни приематели, сближени от поделена закуска. Или самите емпанади може да са с тайна тъмна плънка, забъркана по първи свободни петли в порутена кухня в бахамския квартал на Кий Уест. Или запечатаният въздух във футболната топка… Или вътрешното на зелените лимончета. Или всичкото, на което ние сме вътрешност, малки късове месо в една космическа емпанада, понесена от бял объркан ибис. / Key West, щанда за хлебни изделия в супермаркет от веригата Publix
–
Бели ибиси на паркинга на супермаркета, открехната врата на полуразрушена къща, натежала с мухлясали мебели. Lime – зелени лимончета от кораловите острови. Жарко и влажно, а от тъмното на сенчеста веранда проблясват чифт очи. В мангровите гори долу сини и жълти риби оплитат корените с невидимите нишки на движението си. Горе в клоните се плъзга змия с шарки на оса. Тропикът разпуква цветната пъпка на сърцето, обтяга говора и в безкрайно дългия залез как продължително и гъсто сълзиш с последните си сълзи. Тук няма младост. Чети за смокинята на Рилке. Само зрялост и залез. Подгонена сол по вътрешното на купола. Реге. Рок. Рагнарьок. Дим. Захар. Изпълзял скорпион в ниското на стената върху белия глезен на къщата, нейна мореска. Старият Бро става от люлеещия се стол на верандата и се шмугва в търбуха на къщата. Последно виждам провисналото дъно на панталона му отзад, обло и зряло като кокосов орех. / Key West, Bahama Village и други места
–
Добре е човек да носи в багажа си ножица и дълъг панталон, с който би искал да се раздели скоро. Така, както съм си вдигната краката върху климатика Фридрих (сериозно, пише го на капака му – Фридрих!), дали да не взема да напиша една круша? Вчера сутринта отрязах 2/3 от крачолите. Днес реших, че ми трябват внезапно къси панталонки и то с точно определена дължина и поотрязах още малко, навих разръфаните краища, идеално пасва. При това работя със закривена ножица за нокти по изгрев в стая, в която не разгадавам вече втори ден как се включва осветлението. А сега напред към кораловите острови в края на континента, да нагазим в мангровите гори, сбогом Фридрих! / Osprey
–
В тази стая не е Фридрих, а Амана. Тя е няколко поколения по-млада и технически подобрена, не вдига много шум. Ако разбирате какво казвам. Психаделично събуждане с кукуригане на улични петли. Тук е раят на свободно живеещите пилци. Някога били затворени в курници, но ленив стопанин изпуснал няколко чифта и оттогава кокошките превземат тротоарите. Подобна е историята с подивелите, свободно живеещи прасета на Корсика. Какво друго му трябва на човек – остров и двойка питомни животни, на които да го повери. Вчера видях една черна квачка да пресича улицата с пиленцата си. Свободните кокошки нямат улегналата пухкавост на животно, гледано в курник. Шмугват се бодро из храсталаците, крачат със стройните си жилести крака, понесли сухи стегнати тела, покрити с пепелява, скитническа перушина. Ако някой реши да заснеме „Клетниците“ с артисти пилци, тук да си събира трупата – на бензиностанцията до колонката за зареждане, пред бара, върху уличното платно, върху каменните парапети на пристанището, живинките, загледани във вечния залез, прищипали димящи пури в гланцовите си човки. / Key West
Ибиси на паркинга
–
Може би. Може би Кий Уест e за САЩ това, което е за нас Созопол. И на двете места днес човек е закъснял с около две десетилетия. Снимката, която правя сега от срещуположната страна на кръстовището, преповтаря неизброими други подобни фотографии, запечатали все от този ъгъл прочутия салон, Sloppy Joe’s Bar, в който Хемингуей е убивал времето си. През Кий Уест протича литературната вена на Америка, но това e друга, дълга история, която може да ви разкаже всяка шестопръста котка от пансиона на Уайтхед стрийт, номер 907. Не мога да потисна разочарованието си, когато вървя по главната улица, отрупана с търговци и прекалено шарени магазинчета, туристически барове, в чиито вътрешни дворове се продават евтини бижута, по-надолу са дресираните папагали, които изкарват по някой долар на стопаните си, като кацат за снимка върху рамото на туристи, ресторантска музика, вяли завивачи на пури, цялата тази кинкалерия на света, която ни ляга на сърцето като шумолящо пликче. / Key West
–
Банян, дървото гора, в двора на зимната резиденция на Едисoн. Как ли е прекарвал изобретателят почивките си без климатик в този влажен и горещ климат, сред хищни дребни комари, които те връхлитат внезапно по всяко непокрито място на кожата? Третото око на челото ми е подутина от ужилване. Влагата се увива около тялото като мокри бинтове. Банянът е смокиново дърво, започва живота си като епифит – покълва от попаднала семка в пукнатината на растение гостоприемник. Растейки, от клоните на баняна се спускат филизи, които се вкореняват, завземат територия, засмукват земята, хранят, подпират и издигат клони. В бесния си жизнен стремеж банянът удушава дървото майка и живее вечно в наторената от тялото ѝ земя. В плода му се вмъква смокиновата оса и го храни с плътта си. Последния дъх на Едисон затварят в стъкленица, която подаряват на Хенри Форд – дългогодишен приятел и съсед във Форт Майерс. Под банян седял Буда седем дни и получил просветление. / Fort Mayers
–
В списанието с поезия от днес откривам този финален стих от непознатия ми поет Робърт Пархам: „Светът е нашата слива, а ние – нейната роса“. Лека нощ, сливке! / Osprey
С папагали и ананаси през квартал Бахама
–
В хотела се разхождат хора с широкополи шапки и къси панталони, издути от многобройни практични джобове. Това вероятно са някои от участниците в конгреса на тема „Старинен риболов“. Чешитска работа! Чак ми се прииска да зарежа всичко за деня, да се включа в сбирката им и да изслушам няколко доклада. Сигурно хората с това странно хоби цяла година се подготвят трескаво за срещата през октомври в този двуетажен крайпътен хотел с бар и басейн във вътрешния двор, където под рехавата сянка на мудно полюляващи се палмови клони все някога някой провален сценарист измисля поредния киноразказ с раздрънкан пикап, прашни ботуши и литър кръв във ваната. Реших, че и на мен може би ми е време да развия странно хоби, да изуча някое изкуство в дълбочина; да водя разговори със съмишленици и никой външен да не може да ни разбере. После се сетих, че вече имам подобно жизнено отдаване. / Osprey
–
Пясък като пудра захар. След два внезапни и кратки валежа – още мокър и тежък. Образувал се е от потрошени бели порцеланови чаши, планини от чаши… със сребърни нишки по ръба. / Siesta Beach, Sarasota
Старите ми сандали върху пясък като пудра захар
Преобладаващо възрастни хора и внучета се събират за концерт на плажа привечер в петък. Нарамили са сгъваеми столове. Самите те – попрегънати костеливци. Отдалеч не е ясно кой кого носи, кое е стол и кое – човек. Само внучетата приличат на внучета. / Venice Beach, Fl.
–
Присмехулник ми е кацнал с гласа си над лявото ухо, докато на пейка под храсталака чета петата част от „Моята лична борба“ (Min Kamp) на Карл-Уве Кнаусгор. Започва като реминисценция на „Глад“ на Хамсун. В средата на 80-те години на миналия век младият норвежец пътува без пукната пара от Гърция обратно към къщи. Пуши, гладува… цялата неустоима вселена от Кнаусгорова скука, само на няколко крачки от увеселителния ад на Дисниленд и подобните му. Този присмехулник (Mimus polyglottos) дали подозира, че днес е първата ми среща в живота с представител на неговия вид? Песента на конкретния екземпляр се състои от нетърпеливото подканване „tell me, tell me, tell me“ и няколко други звукови фльонги накрая на фразата. Какво да ти кажа? Тук, насред вечната жега, помниш ли онази зимна нощна разходка из Копенхаген от „Глад“ на Хамсун? Тя е закрила лицето си под воал и през цялото време витае загадката коя ли е тази мистериозна дама в черно сред снежинките. А той е гладен до смърт, с изпопадали кичури коса, мръсен, трескав, с кървящ от глад пъп, без връхна дреха, с отрязани копчета на сакото, чиито предни половини е позакрепил на гърдите си с игла. С игла! Всяка любовна среща се крепи на една игла между две парчета плат срещу острия вятър. Копчетата е отрязал в отчаяния си опит да ги продаде, за да си купи нещо за ядене. В тази ледовита нощ той я изпраща до дома ѝ, но понеже нали не искат да се разделят толкова бързо, когато достигат до целта, решават сега пък тя да го поизпрати към неговия, а после се връщат пак обратно, удължават студа и глада, уважаеми полиглоте, tell me, tell me. / Orlando, из околностите на увеселителния ад
–
„As I Was Moving Ahead, Occasionally I Saw Brief Glimpses of Beauty“ e филмовият пик на авангардния кинорежисьор и поет Йонас Мекас. Роден в Литва, живее в Америка. От Литва идва и младият Дейвид, който днес свири на дървената сцена на този позападнал хотел пред ентусиазирано ръкопляскаща публика от петима. Този още малък бог с китарата, ще успее ли? Къде ли ще го изведе изкуството му? Гореспоменатият видеодневник на Мекас представлява есенцията от 30 години снимани мигове от живота – децата, разходките в парка, ежедневната скука. Къде, кога точно започва животът? В кадър се появява текст: „Излизаш навън, поглеждаш слънцето. После се завръщаш вкъщи и не можеш да работиш, пропит си с цялата тази светлина“. Фразата в оригинал: „you’re impregnated with all that light“. Импрегниран със светлина. Непропускащ вътре в себе си мрак. Или непропускащ вътрешния си мрак навън? / Osprey, Fl.
–
Sunshine Skyway Bridge e име, което отключва у мен врати на радост, врати към разказване. Три думи и всяка е хип! Хип, хип! Подреждам ги на пирамида:
… Bridge Sky…way Sun……..shine
Изкачвам се нагоре по sun, sky, bridge (слънце, простор, мост) Слизам по bridge, way, shine (мост, път, сияние)
После оставям bridge да пропадне в многоточията sky bridge way sun bridge shine
И после върху всяка лампа по продължение на магистралата е кацнал морски орел (osprey) като естествения висок завършек на погледа, небесна украса, последният елемент, без който стълбовете с лампите биха били само светещи прътове, а сега са пики, скиптъри, обелиски… друго. / Sunshine Skyway Bridge
–
A това очевидно е аnhinga, или американска змиешийка. Появява се на брега, когато завивам зад една бамбукова горичка с издрани по стеблата имена и прободени сърца. Разперила е да суши крилете си, покрити с черни и бели пера. Заради тях и подредбата им я наричат птица пиано. Дългата ѝ шия е извита във формата на буквата S и в тази поза изглежда все едно ме гледа с целия скепсис на света, наклонила глава, едновременно любопитна и безразлична. Онази детска игра, в която рисуваме куче с копита, крава с хобот, пингвин с конска опашка… Сънят е горе – въздухът над кожата на водата; реалността – реката. Анхинга ни се явява на две – змия с остро копие на главата и пуешки пернат корпус. Анхинга плува, като изцяло потапя тялото си под вода, а само змиевидната ѝ шийка, изправена и дълга, се подава над повърхността. В съня ни прониква само змията с острия клюн, върху чиято горна челюст е забита риба, уловена във водите на реалното. Анхинга клати шията си, размахва рибата, докато тя престане да мята опашка. Стъклената вътрешност на съня ни е опръскана от смъртния танц на рибата. Тогава анхинга подхвърля жертвата и я лапва във въздуха, преглъща я цяла и едрият залък се спуска надолу, раздувайки шията по пътя си. На предела, преди рибата да пропадне в корема на птицата, се разтваря завесата на съня и ослепителният лимон пръска сока си в очите ни. / Orlando
Анхинга
Октомври 2015 из „Лима“ (Small Stations Press, 2015)
–––––
Бележка под линия: В началото на шестата от цикъла „Дуински елегии“ Райнер Мария Рилке обръща внимание, че смокиновото дърво не цъфти, а внезапно се отрупва с плод. Това е една преждевременна зрялост, която дава на поета основание да говори за „рано придобил решителност плод“, прескочил стадия на примамливия и разточителен цъфтеж.
Докато се ровя в ботанически сайтове, научавам прекрасната дума лигула (езиче) – намира се на мястото, на което листът се допира до стеблото. И изведнъж ми се струва, че около този образ може да се изгради цял поетически цикъл. Понеже лигула е език, а поезията може да е мястото, където езикът се среща със стеблото на реалното. Всъщност това място е толкова незначително дребно, че лесно можем да го подминем, както подминаваме поезията. А хората без специлаизирани познания едва ли знаят, че има дума за точно този растителен допир и разлика. Човек може прекрасно да си живее и без познанието за лигула. По формата на лигулата може да се отличи ръж от ечемик… а това си е чиста поезия!
Все още неизползвани в лимне заглавия и идеи
И тук идва звездният час на коледните подаръци. Купчината за подаряване съдържа бройки от почти всички мои книги. Там се намира например „01“ – дебютната ми стихосбирка. Ако искате да получите книга, достатъчно е да отговорите грешно на следния въпрос:
Какво е лимне?
Дори и да не искате книга, ще се радвам да прочета вашите грешни отговори. Най-грешните ще бъдат увенчани с вечна виртуална коледна слава. Какво е лимне?
Годината е тръгнала да чезне, но сламената шапка, сламените чехли си нося както винаги. Bashô (1644 – 1694)
И аз така.
Или за промяната. За несинхронните промени. Обикновено края на годината определяме за точка, спрямо която изследваме промените (равносметка) или правим планове. В действителност обаче нещата се случват по всяко време. Горното хайку казва също: светът се променя, а аз съм си видимо същият. Друг път човек се сдобива с нови чехли и шапка и очаква, че личната промяна ще е предизвикала промени в средата – ябълките изведнъж ще са вързали или зимата ще е нахлула внезапно в средата на лятото. И дори с изненада установява колко независима, несинхронизирана с живота му е природата. Това е егоистичното очакване. По същия начин, когато се завръщаме от дълъг път, пълни със свят, очакваме да видим дома и квартала промени, все пак сме преживели толкова много, не може да е същото. И се оказва, че липите имат точно толкова шума, колкото преди тръгване, вкъщи недопитата чаша вода си стои, където е поставена, а накрая си обуваш чехлите, които не са променили формата нито косъм. Обаче горното хайку е за другия вид промяна – промяната наоколо и непромяната у теб. Утехата е, че сламената шапка и чехли, които си пренасяме в новата година са и опит, натрупано познание, все активи.
Всъщност, тук има и друг прочит, който пропуснах, а имено – упрека към себе си, че времето тече, а ти проспиваш промяната. Хвърли чехлите и сламената шапка, още има има време до края на годината. По принцеп, но не и тази година, може би.
Мацуо Башьо е е сред най-известните в целия свят хайку поети. А най-известното от неговите хайку е онова с жабата и езерото. Покрай Башьо – тази година на български излезе многонаграждаваният роман на Марион Пошман „Боровите острови“, който, освен всичко друго, е и пътешествие в литературността история на Япония и по места, свързани с Башьо. А местата и миговете са по принцип сърцевината на хайку.
Марион Пошман е едно от големите имена на най-новата немскоезична литература, преди всичко е поетеса. Не съм чела романа на български, надявам се да е преведен сполучливо, препоръчвам го на сляпо, чете се обаче трудно и е доста жилав. Корицата малко подвежда, както и разните обещания за убийства върху нея.
Фридерике Майрьокер, това голямо изумление на езика и поезията, е едно достойно начало за коледния календар. Вече почти столетна, наскоро излезе от печат последната ѝ книга, последна във всички смисли, твърди самата тя, и след нея нямало да напише нищо друго. На 20 декември има рожден ден – да я четем още от днес!
Фридерике Майрьокер (Friederike Mayröcker, 1924, Виена). Свързвана е със сюрреализма, конкретната поезия и автоматичното писане. Пише взривно и прави от материала на езика… какво… поезия? Вижда в картини и като че описва гледката на натрошените и паднали на пода парчета от спомени и сънища.
Животът ѝ е преплетен с този на Ернст Яндъл и в текстовете си след смъртта му често преработва загубата на любим и на поезията като цяло.
Долните парчета поезия в проза са от книгата ѝ „études“ (Suhrkamp Verlag, 2012) – от най-зрялото ѝ творчество.
За езика тя казва, че е орган, който зрее и старее с човека – с това съм напълно съгласна.
„пропилях почти целия ден с БУБИ в градината и да ни се струват тържествено цветето и смокът, из храсталак или трънак от магарешки бодил …“
и всички питат какво четеш в момента и т. н., докато черепче = човчица, върху изтривалката. Разнообразни нощни таблетки, и т. н., освен увехналите тъмносини зюмбюли в чашата …….. 1 време през 54-та в Залцбург когато тръгвах за Лондон, 1 бурна пролет, намерихме хотелска стая в която да се разделим : избледняват ми спомените, и т. н., не помня какво се случи там …….. знаеш ли, хич не исках, хич не исках да заминавам, не исках да се разделяме, но не поради това плачех, кога ще стана на лястовица. Навито на топка мръсното пране върху пианото, ах лутах се по време на прорасналите в зеленина коридори : тази погубеност на очите ми, всичко само просто бриколаж
11.1.11
–
Устните на Кики от Ман Рей
филизите, ружеещите, 1 прелъстително червено в чашата, 1 прелъстително червено в чашата на поляната върху шкафа, разлистващи се първо в косата после по пояса после по черната плетена като кошница кесия която нося увита около врата си
Март 2013
–
поясите на ПРИМАВЕРА стълбчетата на кокичетата, вървите около вратовете на скупчените на туфи кокичета дали да не ги
разхлабим
тоест цветята в чашата = GLAS (нем.) в тази искряща утрин поклащащи в съгласие глави като погребални камбани = GLAS (фр.) като да са заплетени във въжета до удушаване, тези искрящи и проблясващи предвестници на пролетта, и т. н., там дето тревици пасат сред потоци от сълзи, изгревът е розово наметало върху склона/скалата от ……..
Март 2013
в средата на един стих замирам и знам че съм на грешен път както пиша един стих изведнъж замирам и знам че не води наникъде 1 стихотворение пишейки изведнъж замирам и знам че в храсталака птиченцето ми вече не пее пермутации на едно чувство имам предвид изведнъж нещо е онемяло розовите рюшове на едно стихотворение розов слез и анемония, в една градина в Д., 4 и 1/2 часа сутринта ах розовият слез на едно стихотворение обвито в коприна от цветец изведнъж в средата на писането на едно стихотворение замирам и знам: тук е забранена зона
От първия ден на декември до Коледа ще разкривам парченца от моя свят – литература, важни за мен книги, литературни пътешествия, преводи, щрихи на образи, лимне. Както може би очаквате, ще ви хвърля в един контролиран хаос от цветове, асоциативни вериги, спонтанни поетически прозрения.
Понеже това е коледен календар, вниманието ви и безобразните коментари ще бъдат възнаградени. Мои книги ще отидат при пожелалите ги читатели.
Книги за подарък от „Коледният календар на Петя Х.“
Как? Кои? Ама защо? Не искам книга – и така може – въпреки това коментирай безобразно, нека да отворим едно пространство за разговор, глупости и близост в края на тази далечна 2020, да ѝ се не види! И да ѝ бием шута!
Petja Heinrich 