луната
топчето на карфицата с която
сме забити за земята

пчела потъва в зюмбюла
минава вечност тя лети
навътре и не стига
края на цвета

зюмбюлът дипли синьото
и в гънките потъват
безвъзвратно
напудрени пчели

наоколо изобилие от гнезда
различни по размер
разпад и брой гърла
с това се изчерпва всичко

преди да се влее
в бързата река
потокът се отрече
от всичко на което
ме е учил

помня тежестта си
когато излязох от водата
за първи път
събирах се в ръка
тежах цял свят

толкова съм малка
че прашинките
в сноп светлина
са ябълки
но аз не знам какво е плод

оставила съм колата
през нощта отключена
вече трети път
произвеждам събитие от нищото

оставила съм колата
през нощта отключена
и нищо не се е случило
само липите са се разлистили

оставила съм колата
през нощта отключена
и нищо не се е случило
вътре мравка
вън на капака следа от лапа

вяра в едно малко чудо
дори на този лист да се побира
и да го оставя празен

само един кристал сол

отхвърлих родина и поезия
стоим с наследения език
в средата си и няма
с кого да говорим

пътеки няма в тази гора
но и не търся пътеки
отказвам се да вървя
дърветата стават и тръгват

желанията ми – див лес
нощ е и се губя
уплашена и с вярата
в една светулка

пуква цветната пъпка
ето вътре цяла градина
всеки човек е всичко

светът ми загуби контури
лявото око спори с дясното
това не са моите очила

влагата надигнала
сухи мехури боя
времето ври по старите врати

необитаван дом вгледан
навън с празно стъклено око
неспособен на тайна

и тази ситна радост
прилича на муха
синя лъскава бръмчи

и орачът спрял трактора
насред пролетната нива
е в instagram

юли е
нощта пулсира със светулките
и аз отвръщам

понеже няма какво да каже
демиургът прави цвете

късен тих автобус
на челото – светлина
вътре – 1 душа

не мечтае, не чака
минава – от джоба ѝ
пада маска

гарван клати
голи клони
в ясена – е, и?

врабчета се къпят
в релефната прах
от следата на автомобилна гума

нов език
между думите час и време
прелита ято папагали

слънчева поляна
двама ядем киселец
но ни няма

никога няма да я научи тази игра
хора – отношения – маргарити
аз: отстрани

мина тиха линейка
по отсрещната фасада
дълго пулсира синьото

вечерницата изгря
няма какво да си кажем
казвам: на Венера
слънцето изгрява от запад

един малък лъв
ходи напред-назад по перваза
спъва се в роза, не разбира себе си

камбанка прозвънтя
кристал, тъга, кристал, тъга

от дълбочината на парка
нещо гледа в тъмното –
преди очите, преди парка, преди тъмнината

от сърдечната камера
за дълбоко замразяване
последни една-две илюзии

щъркел прелетя
какво да правя
с толкова пролет

децата хвърлят
обръчи към облаците
и те се хващат

вятърът
който разлиства
книгата е книга

някой е преместил стол
в градината и всичко
си е същото