Михаил Тодоров за стихосбирката „Лотос“

Михаил Тодоров ме изненада преди време с този симпатичен и задълбочен прочит на ЛОТОС. Читателското ревю е публикувано в googdreads.

Пътувам със Сингапурските авиолинии в компанията на Петя Хайнрих, слушаме Боб Дилън точно тази песен: Wtatever colors you have in your mind, дъжд, дъжд, джъд… джъд-джъд джъд-джъд джъд джъд джъъъд – така е превела Ms Heinrich в бележка под линия стихове от песента на Боб Дилън на български… Държа нейния бледо лилав „Лотос“ в ръка и пътувам в езика чрез него. Води ме в едно ожънато поле, през него се гонят два заека, в края на стиха напрягам сетивата си – „не вярвам на очите си /мисля, че едното е лисица“ – завършва това стихотворение Ms Heinrich, после все така заедно след един „Ураган“, „когато всичко поутихна/ открихме в разрушенията/ кухина с гнездо/ на оси“ и въпреки че „никоя не ужили никого“, аз си спомних за онова гнездо на оси от The Shining на Стивън Кинг и се смутих от това стихотворение, което ми стана любимо в цялата книга. Ще цитирам финала му преди сега да продължа.

от кухото се носеше жълтото жужене
усилено и изкривено по
неведомите пътища на звука

да поговорим за акустиката и изкуството
щом няма за какво да се захванем тука

звукът е въздушна скулптура
понякога езикът с боязливо опипване повтаря
извивките на нейното нетрайно трайно тяло
езикът не знае – доволен език

Определено изненадващ „Лотос“, който се открива с мото от Джон Ленън – My mind can feel, преведено на български „Разумът ми чувства“, а долу – бележка със звездичка „вероятно ще сложа друго мото“. (Не, скачам аз в началото – не съм съгласен да се сменя!) Да вървим през Египет към Сафо, розовопръстата Сафо разтваря своя лотос (това си го измислям защото Петя Хайнрих по Омировски ни подвежда, но аз не й оставам длъжен), напевите на всички птици и Алкман, а после чуваме неистовия смях на Сафо (чак пък „жив неистов смях“?), отиваме на среща със Сафо, която тук започва, но продължава в други книги (той и Катул ни води на среща със Сафо, помните, нали?) Тук срещаме лотоса на Сафо, гривната на Сафо, Сафо е гнездо на оси… (Гледай ти!), „Лотосът е гнездо на оси“, (вероятно, мога да си го представя). Накрая виждаме гърба на Симон дьо Бовоар и накрая ще кажа („В скоби“), че коси от лапис лазули може и да звучи добре, но става дума за лазурит.

Михаил Тодоров

Източник: goodreads

Гергина Кръстева в „Диаскоп“ стихосбирката „Лотос“

Човек би останал с впечатление, че за стихосбирките ми много се пише. Още по-ценен е екстравагантният прочит на Гергина Кръстева, защото изпъква на фона на нищото.

ГЕРГИНА КРЪСТЕВА: „ЛОТОС“ – КНИГА НА ЗАТВОРЕНОТО СЪРЦЕ

22.12.2014

(думи по повод новата лирическа книга на Петя Хайнрих)

Поезията на Петя Хайнрих не е точно моята поезия. Отгоре на това се съпротивлявам на констатацията, че тя те „кара да се замислиш като над математическо уравнение”. Над математическо уравнение ще се замислиш, ако си математик или поне изкушен от тази наука човек. Във всеки друг случай, а подозирам, че читателите на лирически книги попадат именно в графата „всеки друг случай”, просто ще го подминеш. Уравнението. А покрай него, вероятно и книгата на Хайнрих – „Лотос”, в красивите бледовиолетови корици на Small Station Press – оформление, дело на Яна Левиева.

Какви са обаче личните ми причини да не подмина тази книга, така, както (вече) бих подминала всяко математическо уравнение: Ще остане усещането за нещо премълчано, ако не се напомни фактът, че „Лотос” получи номинация за наградата „Николай Кънчев”, връчвана от три години на Никулден от съпругата на поета Федя Филкова. Филкова е творец с фин усет към добрата поезия, вярвам й и знам, че ако една лирическа книга влезе в нейните номинации, то значи тя си струва да бъде отбелязана.

Преди време, имайки предвид издадените от Хайнрих стихосбирки и най-вече „Литни, хвани ни” („Жанет 45”), считах, че смисълът догонва все по-трудно експерименталната енергия на тази поезия и бях твърде любопитна как това своеобразно „състезание” ще продължи и ще има ли победител. „Лотос” е книга, която някак отлага състезанието (ако си позволя да остана по-дълго в не особено адекватната спортна образност). Защото е концентрирана премного върху себе си, върху направата си, самовдълбава се и то така, че можеш много очарователно да се заблудиш и да не повярваш в откровеността на дистанциите, които създава. Най-мощно това е постигнато в „Мастило”, но и цялата хладина на световете в книгата потвърждава това. И за да не бъда разбрана погрешно, ще уточня, че хладината в случая не е синоним на непоезия. Чрез нея се проиграва поредният вариант на онова, което, поне според собственото ми мнение, е едно от качествата в писането на Хайнрих, а именно – естествената енергия на ироничния контекст в текстовете й, която енергия я държи на интригуващо отстояние от непрекъснато размножаващия се в тези текстове свят. Които обаче, заедно с това, съхраняват и възможността на своето съсредоточаване към някакъв невидим център. Така например „гнездото на оси”, появило се в „Ураган” и превърнато в повод, за да се изконструира опасната невинност на модерния Апокалипсис, е звуковата обсесия в „Гривната на Сафо” и „Евентуално допълнение”, където провокацията към прагматичността на четенето отново завръщат образа като в ново раждане. Според символиката на лотоса, това с новото раждане едва ли ще да е случайно и в тази книга. Всъщност, символиката на лотоса е толкова дълга и многолика (любопитно е как се размножава тя във „В скоби”, например), че само разпадането и отелесяването на думите би могло да й отсъди някаква привършеност и категоричност.

За мен „Лотос” на Петя Хайнрих е книга на затвореното сърце. Което вероятно би могло да означава и – книга на надеждата.

Източник: Дисакоп