Книга с чудноват асансьор, писатели в таксита, балкански студенти в Германия, плескавици и други чудесии – за сборника с разкази „Винилови души“ на Цветозар Цаков

Отстрани

„Винилови души“ (Жанет 45, 2020) е дебютният сборник с разкази от Цветозар Цаков.

Какво да очакваме – нещо като Йовков среща Сесар Айра; или Деян Енев среща Кърт Вонегът; или Чудомир среща Хемингуей.

Разказите са плътни, сладкодумни, смешни, малко фантастични, битови (малко на ръба на твърде битови), носталгични (малко на ръба на твърде носталгични), балканолюбиви, джазови. Цветозар Цаков е от писателите с лудешко избуяващ език, той е щедър на текст, личи му колко много обича да разказва. В тази книга има едно огромно желание да се каже много, да обхваща герои и теми, да е пъстра, да е мъдра с изпробваната поколенческа мъдрост. В нея има доброта, злото не е никога чак зло, пошлото никога не е чак толкова пошло, всичко минава през смеха, през някаква помирителна пастелност. Високо ценя ироничния поглед, той спасява всичко!

Достойнство на автора е ловкото владеене на формата, много по-ловко, отколкото е обичайно за дебютна книга. Това е едно добро, стабилно, традиционно писане, което не оставя никакво съмнение, че Цветозар Цаков има амбицията, езика и инструментариума да оре на литературната нива. Познавам го и като поет от публикациите в сп. НО ПОЕЗИЯ. Най-голямата му сила се разкрива в абсурдните ситуации и текстове. Извън книгата, но от неговите съкровища е това кратко стихотворение, едно от най-забележителните неща, писани досега от Цветозар Цаков:

Суперлуна.
Под нея супер Земя.
Между тях
баланса крепи
супермаркет. 

„Винилови души“ излиза в стабилна книжна форма, с приятна корица и добър вид, струва 16 лв., чете се лесно, не затормозява, четиво за един уикенд.

И всичките ни зверове между две красиви корици

Отстрани

За „Телогинариум“ на Ясен Григоров

„Телогинариум“  на Ясен Григоров съдържа 16 кратки истории и прилежащите им илюстрации. Или обратното. Не е ясно различимо кое е дало първоначалния импулс – разказът или визуалното. Текст и рисунки препращат в двойки една към друга, влизат в отношения, дописват се и се дорисуват. В същото време илюстрацията и съответният ѝ текст не стоят една до друга в книгата, разделени са, поместени в отделни блокове; по този начин четенето е придружено от едно чудно и нарочно объркване; кара читателя да се опитва да познае връзките, да се припознае, да си спомни, да очаква и да търси потвърждение или опровержение, да си доизмисля.  

„Телогинариум“  е албум за възрастни, който с осъзната имитативност се доближава до детската книжка – текстовете са лесни, образни, кратки, преструват се понякога на наивни. Тази игривост на книжката се проявява от една страна във фантастичното на текст и илюстрации, но също чрез форма̀та – изданието прилича на малък тефтер, ляга в ръка, обещава близост и иска да ти е съкровище (както детските книги), побира се в джоба. „Телогинариум“ препраща не само чрез заглавието си към средновековния Bestiarium (бълг.: Бестиарий) –  сборник с рисунки и текстове на реални и фантастични животни; сред лъвове и зайци се намира по някой дракон, еднорог или василиск. Там, където в средновековната книга е било необходимо приказно животно да запълни пукнатината в картината на света или реално животно да изрази алегорично човешката природа, аналогично тук и днес Ясен Григоров събира и показва „зверовете“ на съвременното тяло, реални и измислени; това тяло претърпява деформации, разтопява се, разпада се, сраства се с предмети. То е и пандемичното тяло, тялото на карантината. Говоренето за тяло се превръща и в борба за тялото, за неговото приемане, за живеенето с него, за обич.

(Извън 16-те двойки текст и илюстрации остана неспомената още една. Тя стои сама за себе си и носи заглавието „Човешки череп без отношение към текста“. Най-дълго се задържах на нея. Каквото и да говори това за книгата или за нейния читател.)

Изданието е първото от поредицата „Нов ред“ на издателство „Точица“, специализирано в литература за млади читатели. То заговаря порасналите деца със същото внимание и уважение, което е залегнало във философията на издателството от години. Книгите им са правени винаги със сърце, майсторски изработени. Тази безкомпромисност в качеството отличава и „Телогинариум“. Книгата е красива по умен начин. Книга за ценители. Честна цена от 15 лв. Подходящ коледен подарък, особено при тази грозяща ни Коледа на липсите. Едно тяло в годината на телесните отсъствия. Подаряваме си я, понеже стопля и натъжава радостно книга, която завършва с изречението на надеждата:  „Двамата се прегърнали“.

И после нищо друго не покрива с излишни думи този красив край. 

Ясен Григоров, Телогинариум, София: изд. Точица, 2020.

Петя Хайнрих

Дървета. И крави. Селски пейзаж

Отстрани, Преводи

Биографична скица в памет на Лес Мърей

Почина австралийският поет Лес Мърей, обявен приживе в родината си за „живо национално съкровище“ (по образец на японската традиция), а в литературния свят дълги години смятан за възможен кандидат за Нобеловата награда.

Лес Мърей си е отишъл осемдесетгодишен в последния понеделник на месеца, на 29-ти април, в старчески дом в Тари, Нов Южен Уелс. В същото градче е ходил на училище.

Роден е на 17 октомври 1938 г. в Набиак, син на дървосекач, предците му идват от Шотландия. Лес Мърей израства като единствено дете на родителите си, живее във ферма в Буниах. На училище тръгва деветгодишен. Когато е само 12 години, майка му умира след спонтанен аборт. През 1957 г. започва да изучава чужди езици в Сидни. По-късно превежда

Поезия от западноевропейски езици.

Завършва следването си едва през 1969 г. Преди това, от 1963 до 1967 г., работи като преводач на научна и техническа литература в университета в Канбера и в същото време публикува първите си стихотворения. От 1973 до 1980 г. издава списанието “Poetry Australia” в Сидни, от 1976 г. до 1991 е редактор на поетически текстове в издателство “Angus & Robertson”. От 1987 г. е редактор на списание “Quadrant”, там поддържа много остър и критичен тон. По това време се утвърждава като един от най-уважаваните поети на Австралия, критиците го поставят на едно стъпало с Дерек Уолкот, Йосиф Бродски и Шиймъс Хийни. Творчеството му включва повече от тридесет книги с поезия, антологии и няколко тома с есеистични текстове.

В края на 80-те години успява да купи от новите собственици старата ферма на родителите си и заживява със семейството си отново в родния дом. Лес Мърей, фермер по дух и произход, пише най-вече за селския бит, за живота с бог и природата на Австралия; в поезията му присъства една неподправена религиозност. Със съпругата си Валери Джина Морели, за която е женен от 1962 г., имат две дъщери и трима сина. Малко след като купува старата ферма, Лес Мърей изпада в тежка депресия, която трае цяло десетилетие. От нея се избавя чудотворно след като изпада в кома и се събужда без следа от каквото и да било психическо страдание.

Докато в родината си Лес Мърей получава награди и признание още с първите си стихосбирки, той дълго време остава непознат за световната публика. В немскоезичния свят добива популярност през 1995 г., след като му е присъдена наградата „Петрарка“. Година по-късно получава и наградата „Т. С. Елиът“ за творбата си „Subhuman Redneck Poems“, която е публикувана само в англоезичните страни.

Наричат го лирическия еквивалент на Джеймс Джойс.

Преди 20 години световно признание и широка популярност си спечелва с романовия епос в стихотворна форма „Фреди Нептун“.

Пет стихотворения на Лес Мърей се намират на български в бр. 20, 31.05–6.06.2017 на „Литературен вестник“.

В телевизионно интервю от 2014 г. за „Байришер Рундфунк“ Лес Мърей, който по това време е в Европа, за да представя свои стихотворения, на въпроса, какво вижда от прозореца у дома си, отвръща: „Дървета. И крави. Селски пейзаж.“ И после говори за сушата, тежкото слънце на Австралия, земята по това време на годината. Друга централна тема в поезията му е депресията – „неканен гост“, като я нарича. За да пишеш са нея, както и за селския бит, и за каквото и да било друго… за да пишеш изобщо поезия изкусно и мощно, не е достатъчен само личният опит. Поезията е занаят, който се учи стъпка по стъпка, казва Лес Мърей, цитирайки свободно Джефри Чосър. И допълва, че истинските висоти в поезията човек достига след като навърши 50 години. Всяко стихотворения е буден сън. То се получава от срещата на сън и мисъл, казва Лес Мърей. Стихотворенията си пише на ръка и после на пишеща машина, няма вяра в компютъра и техниката. Компютърът е устройство за шпионаж и тероризъм, заключва простичко и ясно. Запитан за любими поети, спонтанно посочва Хайнрих Хайне и античните поети, например Хезиод. Вярва ли в Бог?

 

„Защо не. Надявам се, че и той вярва в мен.“

И се смее с лекота и покоряваща доброта.

––

Мечтата завинаги да носиш шорти

Да си отидеш у дома и завинаги да носиш шорти
по огромните ливади, в горещия климат тук,
да добавиш пуловер, когато зимата напои тревата,

на палатка по криволичещия речен бряг
завинаги, по шорти, с джобно ножче,
корда за риболов и кибрит,

в подножието на хълмовете, долу се простряла равнината,
да седиш вечер по шорти
на дървената веранда –

Ако кардиналните точки на облеклото
са робата, плетивото, униформата и дрипите,
то къде са шортите в този компас?

Те никога не са били роба
като някои други дрехи, под които си с голи крака:
тогата, шотландската или полинезийската лава-лава поличка,
памучното дхоти на Махатма;

архиепископи и полеви маршали
по време на церемониите си никога не носят шорти.
Самата дума означава
долни гащи в Северна Америка.

Шортите може да са плетиво,
джипаджийско шубрако-дивашко плетиво,
социополитическо раздрано и с метални капси плетиво,
едно солидарно с Третия свят „Тат твам аси“,

също и лекоатлетическите шорти по партита
и нагоре влажните, стиснали тялото неглижета
от Царството на пищната показност,
тази неоспорима аристократичност.

Заради климата шортите са част от униформата
на фермера, втвърдени от сол и костно брашно,
също на матросите и служителите в банкови клонове,
изчистената форма в стил голфър,
най-новата мъжка народна носия.

Пораздърпаните шорти са дрипи,
прастари гащи тип балон или проядени от молците хот-пентс,
които се носят с някогашна риза,
пеша, плаж и пясък, коси
и пестеливо боравене със сигналите.

Дрипите, когато се носят като неглиже,
докато чистиш вкъщи по бански или стоиш цял ден по пижама,
са ваканция, свобода като израз на отсъстваща амбиция.
Дрипите те правят невидим
за света и за теб самия.

Поради ентропията на облеклото,
дрипите позволяват да те завладеят по-напористи култури
и да ти помогнат да не го забележиш.

Да бъдеш или да станеш нещо,
е важен въпрос, поставен от продавача на работни панталонки,
сгънати и подредени на купчини, бежови или сини,
зачетен в каталозите на Yakka и King Gee, свеж и ухаещ на магазин.

Осъществените амбиции, поражението, безразличието,
желанието и похвата на себеотрицанието –
всички те са в обсега на дрипите,
да носиш шорти за сърф или нещо подобно;
това е вид безтегловност.

За разлика от голотата на обществени места, която на Запад
силно зависи от обстоятелствата, разтоварваща като изпит,
непринудена и естествена като корсетите на хусарски полк,

шортите и подобните на тях
представляват ангелската голота,
духовност с джобове!
Двойният възходящ поток, когато някой цопне от клон в езерото.

Идеални да бъдеш обслужен последен
в заведенията из умерения пояс,
те са също така идеални да се завърнеш у дома, в пространството
и времето, да заореш сабинските полета на духа
за реколта или препитание.

Понеже днес всеки, копнял да носи дълги панталони,
общо взето е успял да сбъдне мечтата си,
а и дългите панталони някога са служили за долни гащи,
и то не веднъж, и не по-рядко са излизали в нелегалност,
може би е време да въздигнем културата на шортите,

да смекчим мощта на зловещата спретнатост
чрез изпъкналата капачка на голото коляно,
да разхладим босите си кокалести стъпала във вирче,
шляпайки мухи с книга за слънчевия вятър
или с търпелива гола ръка, седнали под клоните на каджепут,

да крачим вглъбено
между зелени дървета, из затревена гора,
запътени към тихото море
и погледът ни да достига до още от онези чудни острови
и до следващите тропици.

Превод от английски: Петя Хайнрих

Сабинските полета – земи, ниви на сабините, или сабиняните. Сабините са италиански племена, произхождащи от умбите; населявали са Сабинските планини (ит.: Monti Sabini) – планинска верига в Апенините.Изиграли са важна роля във възникването и развитието на Рим, представлявайки един от двата основни етнически елемента, участвали в образуването на римската община. Лес Мърей се позовава на текст от одите на Хораций (книга 2, ода 18), в която се тематизира суетата на богатите. Лирическият герой разкрива, че е беден на скъпи вещи, но богат на таланти и щастлив просто със сабинската си нива.

 

Слънчев вятър – поток от заредени частици, непрестанно струящ от горните слоеве на слънчевата атмосфера и във всички посоки. Когато източникът му е не слънцето, а друга звезда, се нарича звезден вятър.

 

Каджепут – понякога се среща на български и като кайепут, е общото име на тропически вечнозелени растения от рода на чайното дърво (лат.: Melaleuca), близки до миртата и евкалипта. Богати на етерични масла, ароматни.

За Архилох в „К“

Дневник, Отстрани, Поезия

Фрагментите на Архилох може да си ги четете или да драскате най-неприличните от тях върху валентинки 🤭, това ми е все тая. Обаче прочетете, моля, как се става поет – нищо друго не му трябва на човек, освен една крава и дълъг път.
Новият в-к „К“ като култура е продължител на традиционния в-к „Култура“. Марин Бодаков наскоро ни пита за „Архилох“ и му отговорихме.

13 (плюс 2) книги от 2018-та и малко по-назад, които да имате

Отстрани

 

„Втора Кожа“ от Катерина Стойковa; ICU, 2018; съвременна българска поезия.

„Кражбите зачестиха“ от Валери Валериев, Versus 2018; съвременна българска поезия.

„Наръчник за поетично митологизиране на града“ от Захари Захариев; Смол Стейшънс Прес, 2017; съвременна българска поезия. (Стихосбирката излезе в края на 2017-та година и не получи полагащото ѝ се внимание)

„Бразилски храст“ от Венелина Минкова; Колибри, 2018; разкази.

„Проповед за падането на Рим“ от Жером Ферари; Факел Екперес, 2018; превод от фр., философски роман.

„Морска книга“ от Мортен А. Стрьокснес, изд. Жанет 45, 2018; превод от норвежки: Мария Змийчарова; есеистична, приключенска проза.

„Чуждестранният легион“ от Кларис Лиспектор, превод от португалски: Даринка Кирчева; Жанет 45, 2017; разкази. Книгата излезе на български в края на 2017 и не беше подобаващо забелязана. Иначе, който се справя с четенето на англ., предпоръчвам да чете Клариси Лиспектор в превод на Benjamin Moser.

„Потос“ от Антоан Асенов; Сонм, 2018; културологични есета.

„Откриването на небето“ от Хари Мулиш, превод от нидерландски: Мария Нешкова-Равен; Летера, 2018; един от най-значимите романи на 20-ти век.

„Крузо“ от Луц Зайлер, превод от немски: Любомир Илиев; Атлантис-КЛ, 2018; роман. (Макар че винаги бих предпочела поезията на Луц Зайлер.)

„Кокс или Ходът на времето“ от Кристоф Рансмайер, превод от немски: Любомир Илиев; Атлантис-КЛ, 2018; един от най-увлекателните немски романи от последната година, при това и много дълбок и в никакъв случай не е губене на време.

„Пиши ми, чудна моя, скоро“ от Х. К. Артман, превод от немски: Ана Димова; МД Елиас Канети, 2018; поетичен хербарий на копнежа.

„Джин в окото на славея“ от А. С. Байът; превод от английски: знам ли кой; Агата-А, 2018; Четири приказки и една фантастична новела.

–още две––

„НО ПОЕЗИЯ“, бр. 8, 2018, с тема Море, броят е под редакцията на Георги Гочев и Петя Хайнрих; списание само за поезия.

„Архилох. Фрагменти“, превод от старогръцки Георги Гочев и Петя Хайнрих; НБУ, 2018; антична поезия.

Петя Хайнрих,
декември 2018

„Животът е кратък, трябва да се обичате“

Отстрани

За сборника с разкази „Бразилски храст“ на Велина Минкова

Лятото едва ли е сезонът на носталгиите, но единадесетте разказа на Велина Минкова имат потенциала да внесат една приятна и елегантна синя нота в това безвремие от слънце и нищо. Написани образцово по правилата на добрия разказ, в стабилна и изпробвана форма и отработен стил, в голямата си част текстовете от сборника „Бразилски храст“ (изд. „Колибри“, 2018) са обърнати назад. Със светла тъга те събуждат за нов живот дните на детството и юношеството в края миналия век в София. Тук например е първата любов, разпалена в завинаги култовия Созопол, лумнала после страстно в София от времената на пуберитетски съдбовното разграничаване между „Левски“ и „ЦСКА“ и изтляла накрая за един следобед със сълзи върху килима… докато се върнат родителите от работа. Това е от разказа „Джудаса“.
Пълнокръвен и жив е този Джудас. Дали ни се струва той такъв, защото, почти съм сигурна, всички познаваме този вечен софийско-созополски образ, или пък усещането за близост се дължи на майсторството, с което Велина Минкова скицира героите си. Незабравими остават образите на магнетичната Одил (от „Бразилски храст“), оправната чистачка леля Мария от едноименния разказ, потъналата в старост и лудост Бисерка Бонева от крайните квартали в разказа „Херкуслес ЕООД“… И Фиш! Фиш от едноименния разказ, с който започва сборника, е риба по формата си, но сякаш в нея е скрит дух на човек с културен бекграунд и свръхинтелект. Към края на разказа рибата се носи из въздуха така кинематографично. Едва ли е случайна тук не експлицитно зададената в текста, но асоциативна препратка към филма на Костурица „Аризонска мечта“ и саундтрака на Горан Брегович „This Is a Film“ с фразата „The fish doesn’t think because the fish knows everything“ (рибата не мисли, понеже тя знае всичко). Което пък, още по-назад по литературната веригата, е заимствано от романа „Чевенгур“ на Платонов, признава Костурица.
Дом на разказите е светът. „Фиш“ и „Черква“ ни отвеждат в Калифорния, „Бразилски храст“ и „Плъх“ са с парижки сюжети, „Гласове“ е от Лондон, останалите разкази ни връщат в България от близкото минало. Тази разказна България от миналия ден е често пастелна и красива като стара картичка и точно както постъпваме с картичките, с лека ръка бихме могли да я пратим върху купчината със сантиментален кич, в по-голямата си част тук – соцкич от сергията. А ако соцкич се окаже несправедливо определение в конкретния случай, то един по-добронамерен коментар за този тип литературно писане, какъвто представляват разказите, би могъл да им отреди мястото на художествено пресъздадени артефакти от един неслучил се музей на социалистическото минало. Велина Минкова засвидетелства интереса си към близкото ни минало още с предишния си роман „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (изд. „Колибри“, 2015). Подобен музей представлява и жилището на старата жена от разказа „Херкулес ЕООД“ – малък панелен апартамент в крайните квартали, в който дълго е събирано всичко и никога нищо не е изхвърляно. Разхвърляното жилище с мъртвите хлебарки, навитите стари килими, купчините вестници, пълната поредица на библиотека „Световна класика“, старите телефони и телевизори е микрообраз на родината. Там, в един стар албум, е запечатана младостта, бригадирският плам и някогашната красота на старата жена. Авторката ни повежда из тази неподреденост на родното ни минало, сред артефакти от всякакво естество – стойностни или боклук, опазени или в разпад, едновременно забравени и отхвърлени от обществото, но жизненоважни на личностно ниво, в случая – предмети на живот и смърт за тяхната притежателка, възрастна жена, самата тя вече сливаща се с вехтите си вещи, забравена и останала в едно друго време.
Интересът на авторката към предметите и историите, които тези предмети разказват, е забележимо отразен в текстовете ѝ. Тя не просто отбелязва предметите, тя ги вади из фотографската си памет, осветява ги сценично, поставя ги в центъра на историите си, изрежда ги по име, сякаш се страхува, че ако не бъдат назовани точно, миналото ще се разтроши и ще изчезне. Ето защо в много от разказите (особено ярко в „Леля Мария“) действието отстъпва на заден план и влиза в служба на вещите и фактите. Сюжетът, колкото и увлекателен да е той, като че ли заплита в мрежата си предметите, за да ги държи на местата им и да ги показва в тяхната автентичност. Ето ги – не каквито и да било дъвки от детството, а дъвките „Идеал“; ето го и течния шоколад в кофички от сладкарницата „Ну, погоди“, определени детски плочи от магазина на „Балкан“. Разказът „Леля Мария“ предава една смешна история, или дори по-точно – фрагменти от смешни делнични историйки, но голямата сладост на текста е не само в хумористичния план, а в словесно изтупаните от прахта на забравата предмети и прецизното им аранжиране в среда, в която те тежат на местата си. Понякога обаче това залисване по предмети и факти прави действието сякаш насилствено пригодено към тях. В „Херкулес ЕООД“ например старицата запява, което предизвиква поучителното подхвърляне от страна на единия герой към другия: „Това е песента от „Утро над родината“, много е стара“. Очевидно тук героят проговаря, за да вкара информация в текста. Такива тромави включвания обаче изхвърлят читателя от текста, освен че звучат като писано слово, а не като разговорна реч, каквато по формата си са. За радост, подобни катапулти са редки, а и самите истории са силно увлекателни и достатъчно динамични, че неусетно да връщат читателя отново в сърцевината на разказваното.
Любовните цени са чест капан дори за опитните писатели. Безспорно е умението на Велина Минкова да пише за секс красиво, културно и с точните думи – нито неловко мълчи любовните сцени, нито ги нахвърля безвкусно или грубовато. Към тези описания тя подхожда открито, честно към текста и езика, дори сякаш с наслада. Любовните сцени, интимните детайли, телесността с пълната ѝ откровеност са неин специалитет и доставят читателско удоволствие.
Сборникът събира разкази с нееднородна структура и с различно качество. Обединяващото ги са България и българите навсякъде. Това „навсякъде“ е един бълбукащ топос, в който култури и националности се срещат, сблъскват се, смесват се в естествената динамика на глобалния свят. Велина Минкова познава този пъстър свят от първа ръка – родена в България, завършила творческо писане в САЩ, живее понастоящем в Париж. Този личен опит обяснява и лекотата, с която тя се движи между световете, за да ги пресъздаде наситено и ловко. Париж от разказите „Бразилски храст“ и „Плъх“ е описан отвътре, истински и живян, а не през туристически поглед. В същото време нейната България е сякаш по-скоро албумна. Вероятно в опита си да подчертае (съзнателно или не) връзката си с родината, авторката вкарва в разказите си за чужди места тук и там по някой образ на българин. Тези българи стоят като кръпки, както например не стоят другите нейни чужди герои, попаднали на чужди места. И то не защото българи няма по света и то понякога такива, които са се сраснали с мястото си извън родината (самата авторка е пример за такава личност), а защото фокусирането върху националността на героите звучи фалшиво. Такъв образ-кръпка е фризьорката Дани от иначе великолепния разказ „Бразилски храст“. Трябваше ли да е българка непременно? Обяснявам си тези избори като един реверанс към българската публика. Като опит за оправдание пред родния читател, като презастраховане срещу евентуално обвинение, че разни парижки истории с интелектуалци и артисти не биха представлявали интерес в българския контекст. В разказва „Черква“, засягащ темата за емигрантството, героинята отбелязва, че в Лос Анджелис има само българи. В този разказ обаче героите не стоят външно като допълнително прибавени, там те са си на място (макар и хич да не са си на място) и не са само за флирт с читателя. Може би затова „Плъх“, в който откровено няма никаква България, сякаш е най-силният текст в сборника.
И все пак…
„Животът е кратък, трябва да се обичате“ е фраза на Джудаса, софийския гамен за всички времена. Върл левскар. Пък и от ЦСКА да беше, все си е гамен. Банална, но мила. Можем и така да четем разказите, отвъд албумния пастел. Тогава сборникът с разкази „Бразилски храст“ ни помирява с онази любов, която в едно лято ни се е струвала незаменима и вечна. И която сме попилели някъде във времето и по местата, през които сме минали. Идват разказите – да ни я върнат.

Петя Хайнрих
„Литературен вестник“, бр. 28, 2018

Книгата ремонтира живота

Отстрани

За стихосбирката на Катерина Стойкова, „Втора кожа“, поезия, ICU, София, 2018.

„Добре дошъл, Ужас“ – заглавието на първото стихотворение. Рядко се появяват толкова безпощадни стихосбирки. Тази е безпощадна на три нива: един път, тя е радикална в социалното си послание като изобличителен документ на насилието над жени, на домашното насилие и изобщо на малтретиращата жестокост, също е и вопъл за осъзнаване и за спешна политическа промяна; второ, тя е безпощадна с поетическата мощ на езика и ярките метафори; и трето, с внимателно премисленото, дълго зряло и концептуално подредено текстово тяло, при което смело са смесени форми на поезия в проза, конвенционални стихотворения, фрагменти. Границите между поетично-фикционалното и автобиографичното са изличени. „Втора кожа“ е поетическо свидетелство за израстването на детето в свят от насилие, в жестоката семейна хватка между отровителните омраза и любов, преливащи като в скачени съдове едно в друго, взаимно неутрализиращи се, докато накрая остават само раните и белезите. Срещаме образа на бащата, който бие; образа на майката, която е жертва, но в качеството си на жертва тя се превръща и в проводник на причиненото зло право към детето. Върху 80 страници се разпростира семейната драма на трима, описана с хирургическа прецизност. Хладно, но и с овладяно чувство, тя е предадена на един лишен от орнаменти език; едновременно лична, че да държи читателя болезнено близо, вътре в кухнята; но и обща, щрихирана от разстоянието на времето и поетическия опит, така че да бъде всечовешка.

Кожата е предпазната обвивка на тялото и границата, която го отделя от външния свят. В същото време тя е пропусклива като мембрана и представлява мястото за контакт и взаимообмен на индивида със заобикалящата го среда. Кожата е мястото на допира, а в книгата – мястото на болката и синините, замазани с пудра и крем с автентичното, така нелепо в случая име „Здраве“. Този благодатен образ на кожата се превръща в обща метафора. Така, както влечугите и някои насекоми изхвърлят в процеса на растеж или метаморфоза кожата си, така и лирическото дете е оставило в детството си отеснялата си обвивка. Тази кожа в книгата носи име – нарича се страх от бащата. Стихосбирката е една очистителна конфронтация с този страх, тя е поетически опит да се извади от тъмното кьоше демоничната обвивка на детството и да се нахлузи върху изранената, наедряла плът на порасналото дете, днес жена: „Добре дошъл, Страх от баща ми. // Време е да те извадим / и разпънем на простора. / Виждам те, втора кожа“. Втора кожа в света на модата е названието за дрехи. Мотивът на дрехите и облеклото присъства също в книгата и е свързан с женското начало – с майката, която обича да се гласи и носи на дъното в чантата си таен плик с пари за някое модерно палто или рокля, за някоя дрънкулка. Детето споделя: „И аз носех нейните дрехи. / Приличах на нея. Радвах се. / И я обичах“. Като втора кожа детето понася дрехата на болката, става обект на опосредстваното насилие, при това именно през радостта си и обичта към майката. На друго място пък героинята е застигната от спомена как майката е болна на легло и белият ѝ панталон е разкъсан на парчета. Втора кожа са и всички обвивки, черупки, помещения, които спират, дърпат назад, приковават: „Където и да съм, нося своя собствен затвор“. Самотата е наречена „дете, зазидано / в кладенец, / до гърдите във вода“. И така се проточва през книгата тази втора кожа с многобройните си превъплъщения, докато достигне до гроба на майката. Там, в един безкрайно кратък фрагмент от само два реда, цялото внимание се съсредоточава върху един единствен предмет – черупката от охлюв. Ето я отхвърлената външна обвивка, която е едновременно дом, защита и смазваща теснина. Едновременно обнадеждаващ и безнадежден образ, празната черупка тежи и тегли, защото е обратно свързана с всичките опити за бягство от кожата.

Опитите за изход ни отвеждат към другия ярък образ в книгата – терасата. В теснината на блоковото жилище центърът на живеенето е изместен от вътрешното навън. От сърцевината на онова, което би трябвало да бъде дом, той е изтласкан в едно периферно пространство. Тясната тераса трябва да побере цялото живеене; там е мястото и на вялата радост, но и страшната жестокост. „Терасата на осмия етаж“ е стихотворението, в което с трудно поносима емоционална плътност е начертана централната роля на това периферно пространство в живота на героите. Стихотворението звучи като манифест, обхващащ семейния макрокосмос от битовото до духа – към терасата мъжът влачи жената в неовладения си гняв, на терасата изнасят печката, за да се освободи място вътре в стаите, на терасата младата жена признава на мъжа си престорените си оргазми, терасата е мястото на срещите и разделите, тя е тотална: „няма нито рай, нито ад. / Има я само терасата“. Терасата се появява и в други стихотворения. В „Последно кино“ бащата и дъщерята гледат от терасата към тежко болната жена, която се връща от кино, последното. Тя е вече долу, вече е извън пространството на живота. Образите на втората кожа и на терасата са свързани и изграждат единно цяло ­– втората кожа е животът, а терасата – неговият изход.

„Не казвай на никого, / че баща ти ни бие, / защото ще помислят, / че заслужаваме.“ Не, никой не го заслужава! Но точно такава е динамиката на мълчанието. Катерина Стойкова я прекъсва с радикалния жест на написването на тази книга, върху която е работено дълго, пресявана е болката с години. Първите версии на ръкописа са от лятото на 2011 г., тогава още под заглавието „Черното палто“. Залежи от тези ранни текстове откриваме в настоящата книгата: „Заради теб се ожених за баща ти. Защото нямаше палто. А той ти купи палто.“ По лесно разбираем за всекиго начин са изложени механизмите, по които се банализира и оправдава насилието.

Нима е възможно всичко това? Заради едно черно палто? Чисто по човешки бихме си пожелали нищо от тази книга да не е истина. Но е. Книгата ремонтира живота.

Петя Хайнрих

Резенцията с незначителни съкращения излезе на 27.04.2018 в „Култура“.

Откога вярваш, че хората са способни да строят вечни неща?

Отстрани

Жером Ферари. „Проповед за падането на Рим“. Превод от френски Александра Велева. Изд. „Факел Експрес“, 2018.

Кратък, но плътен, суров и динамичен е романът „Проповед за падането на Рим“ – първият преведен на български литературен текст на Жерар Ферари. Появява се на книжния ни пазар с малко закъснение, след като още през 2012 година романът бе отличен с наградата „Гонкур“ и бързо донесе на автора си световно признание.

Първото, с което читателят се сблъсква в анонсите за книгата, е набързо скицираната и поради това леко подвеждаща история – двама млади приятели захвърлят следването на философия в Париж и се отправят към Корсика, острова на родствените си корени, за да поемат управлението на един злополучен бар в планинско село. Следват възход и падение на заведението на фона на разгръщащата се около бара и героите му семейна история на няколко поколения корсиканци, рамкирана времево от една избеляла снимка – от щракването на блендата в един летен ден на 1918 година до друг близък до днешния ден миг. Тази рамка обаче е дифузна – нишки отвеждат и назад във времето, преди фотографския момент, а други стигат отвъд фактологията на запечатаните образи и насочват вниманието ни към заснетата липса (както правят всъщност всички снимки). Незаченатият още човек, който наблюдава семейната фотография, открива заявената си поява в погледа на своята майка; той сякаш гледа от дъното на майчиното око из една метафизична утроба към света, в който ще се появи и от който ще се изниже с последния си дъх в края на романа. А световете ще рухват един след друг, ще остават хората с постоянството на жилавото си оцеляване.

В първата част на романа се появява пистолет, който закономерно накрая на текста гръмва – остават мозък и кръв по асфалта, конвулсиите на умиращата плът. Но това не са сцени и образи от тривиален роман с бар, сервитьорки, похот, спирт и неизбежна смърт, а може да се чете и само като такъв. Нито е четиво, което се изчерпва с нахвърляната динамика на една семейна хроника, която прорязва ключови моменти от европейската и френската история – двете Световни войни, разпадът на Френската колониална империя. Нито ще е справедливо да го сведем опростенчески до мъжкото начало, буквално до ниското телесно – до тестисите, като посочим още една романова рамка от две пластично описани кастрации – в началото ставаме свидетели на сцена, в която се кастрират свине, в края на романа ножът опира и до слабините на един от героите. И още – сцената с яденето на свински тестиси на скара. И по-нататък – тайното оръжие на сервитьорката да привлича и задържа мъжките посетители на бара, като за добре дошли ги погалва по чаталите. Но Рим ще падне.

И така, както пада Рим, така се срутва и малкият човешки свят на този бар. Философският пласт, от чийто плодороден хумус избуява повествованието, в основата си се състои от (поне) две мисловни съставки, ясно различими и заявени от автора. Едната от тях и централната е 81-вата проповед на Августин Блажени от 8 декември 410 година. Тя дава и заглавието на романа, до голяма степен тя предопределя и приповдигнатия тон във философските пасажи, просмуква се в лексиката и в синтактичната сложност на текста, изобщо изгражда скелета на произведението, като цитати от нея стават заглавия на шест от седемте глави, а в последната прозвучава патетичното слово от самата Августинова проповед и увенчава романа с полагаемия му се тържествен край. Защото това е и книга за края. Как свършва един свят? Не в тътена на боя и не с грохота на срутващия се градеж, а с краткото щракване на блендата на фотоапарат в тих летен ден, според Ферари. И какво идва на мястото на изчезналия свят? В какво живеят хората, оказали се между два свята, колко дълго трае това безвремие? В проповедта си пред изплашените и изумени хора при новината за разграбването на Рим през 410 г. Августин утешава с думите, че нищо неочаквано или непредвидено не се случва, когато един свят рухва, и пита: „Откога вярваш, че хората са способни да строят вечни неща? Човек строи върху пясък. Ако искаш да прегърнеш онова, което той е построил, ще прегърнеш само вятъра.“ Така и двамата герои, демиурзите на малкия корсикански свят в образа на един бар, отдалечен от центровете на световните катаклизми, стават свидетели как творението им се изплъзва от ръцете, как малкото рухва по силата на същите тези принципи, по силата на които рухва голямото.

А коя е втората съставка от философския пласт на романа? Лайбниц. В дните на разцвет на бара героите изповядват Лайбницов оптимизъм и живеят с убеждението, че са създали и населяват не просто един добър свят, а най-добрия от всички възможни светове. Че той няма как да просъществува вечно, ни показва падането на Рим, тогава и винаги. Остава отворен въпросът дали в случая имаме основания да разчетем „най-добрия от всички възможни светове“ при Ферари през саркастичното око на Волтеровия Кандид, или все пак насред разрухата оптимизмът на Лайбниц надделява.

Петя Хайнрих

Пълният и неокастрен текст. Редкатирана версия с редуциран тестостерон излезе във в-к „Култура“, бр.11, 2018

Petite messe solennelle

Отстрани

Балетът (танцът) е изкуство, при което тялото и духът застават най-близо и непрестанно се издават. Иначе в ежедневието се преструват, че не се познават, или че не обръщат внимание едно на друго, заети със своите си дела – тялото се стреми да се движи най-икономично в пространството, а духът – да му дава необходимата опора отвътре. В танца тези принципи са отменени и най-после духът и тялото се стремят към крайности, които не са нито икономични, нито само опора. Такива си ги мислех снощи по време на представлението. Може би теологичното в мисълта ми идва от естеството на музиката – малката меса на Росини (чуй линка, прекрасна е! ). Инсценировката обаче ме озадачи, повече отколкото ме развълнува. Действието бе пренесено в Италия от 40-те и пращеше от партизански кич и клишета, вдъхновени сякаш донякъде от италианския неореализъм във фотографията. Би било може би даже сполучливо, ако не беше така зрелищно повърхностно – имаше радост за окото, но внушенията бяха плитки и бързи; тотално естеризиране, което стои кухо, ако няма мисъл, която да го носи. Особено нелеп ми се стори танцът със свински бутове шунка на фона на filius patris. Хореографът Мартин Шлепфър споделя, че е пламенен почитател на италианското (italianità) и на средиземноморското като жизнена настройка. Затова и Росини, затова шунка, затова дреби танцьори със замазани с много гел черни коси, затова подрънкването на чашчици еспресо, дървени столове… Цялата тази туристическа естетика, всички тези фльонги. Всъщност, да си истински почититател и да разбираш наистина Средиземноморието включва и известна доза горчивина. Няма ли я, има само размахване на розови шунки.

Ти и една пишеща машина

Отстрани

„Остенде 1936. Лятото на едно приятелство“ от Фолкер Вайдерман е малък плажен роман за онези сериозни читатели, бягащи от непоносимата сезонна лекота

„Отново е юли, едно ново лято в Остенде“. Града като от 1936 няма да откриете днес, ако тръгнете да обхождате крайбрежния булевард на белгийския курорт. Не е останало пощадено от бомбардировките през Втората световна война нито едно от романовите места и панорами, нито едно от кафенетата, в които са се срещали, творили и пили през онова легендарно лято Стефан Цвайг и Йозеф Рот, покрай тях и други приятели – немскоезични писатели в изгнание. Там са Херман Кестен, Егон Ервин Киш, магнетичната Ирмгард Койн и други.

Романът „Остенде 1936. Лятото на едно приятелство“ от Фолкер Вайдерман (в превод на Даря Хараланова, изд. „Пранорама“, 2016) връща загубения блясък на изчезналия град, разказва една истинска история с писатели, припомня частици от голямата литература на ранния 20. век, осветява няколко безметежни курортни седмици насред настръхналата пред предстоящата опустошителна война Европа. Сякаш е отворена пролука в средата на ужасните години, едно лято на милост, в което героите живеят в допир с нещо като щастие и обичат отново. В центъра на историята са двамата така различни характери и типове – човеколюбивият, тих и изискан Стефан Цвайг и експлозивният луд гений и пияница Йозеф Рот. Цвайг, който се радва на световна писателска слава и охолство, не за първи път подкрепя финансово по-младия си колега, с когото го свързва дистанцирано (говорят си на „вие“), но сърдечно приятелство, обмен на идеи и взаимна работа от години.

И двамата са австрийски писатели, и то от най-прочутите, разпознаваеми фигури на световния литературен хоризонт. Стефан Цвайг е в процес на развод с Фридерике Цвайг, в Остенде е придружаван от младата си секретарка и вече явна негова любима, тихата и кротка Лоте Алтман. В писмо от 22 юни същата година той я кани да дойде в Остенде, като допълва, че не е нужно да носи голям куфар – да дойдела само тя с пишещата машина. Това е всичко. Просто ще живеят, допълва той. С нея Цвайг остава до края на живота си и двамата умират прегърнати през 1942 в къщата си в бразилския Петрополис. Друга обаче пламнала любовна история създава едно плътно настроение в романа – авантюрата между младата и артистична писателка с огнена натура Ирмгард Койн и мрачния беззъб и рухнал Йозеф Рот. Нереална двойка по крайбрежния булевард в Остенде и в кафене „Флор“ – най-красивата жена наоколо с игривите къси руси къдри и отчаяния срутен мъж с подутите крайници и болния черен дроб. Ставаме свидетели на тяхното запознанство в крайбрежното кафене. Ирмгард Койн казва, че усетила Рот с кожата си. И как той приличал на човек, който можело да умре от тъга само след броени часове. Двамата ги свързва любовта към литературата и алкохола, а също и изгнаничеството. Започват да пишат настървено – той вътре в кафенето, далеч от непоносимото за него слънце, а тя навън. Фолкер Вайдерман разказва така, сякаш е бил там, в Остенде тогава. Непрестанно лавира между репортажното и фикционалното. В основата си текстът е плътен и богат на факти, грижливо изучавани документи, спомени на съвременници и роднини на героите. Там, където се наблюдава оттласкване от фактическото, писането е фино фикционално. Внимателно и ненатрапливо е романизирано, само колкото да се придаде чар и да бъдат запълнени липсващите парченца в спомените, без да се люшнат историите в измислица, без да се правят пикантерии от тях. Любовта, срещите, писателските клюки в кафене „Флор“, писмата, надвисналата война, горенето на книги и забраната да бъдат издавани – всичко е разказано с дискретността на приятел, който сякаш е седял на една маса с другите и е въвлечен в животите им. Този внимателен стил разкрива симпатиите на Вайдерман към описаните характери; издава го не само като литературен изследовател на творчеството им, но и като почитател. Подобна авторова позиция е така заразителна, че и у читателя назрява желанието след романа да потърси и прочете книги на писателите емигранти от лятото в Остенде. От всички тях неотдавна Стефан Цвайг беше преоткрит от американския кинорежисьор Уес Андерсън в грандиозния му филм „Гранд хотел „Будапеща“ (2014), чийто сюжет е създаден като сплав от литературни текстове на Цвайг. Но у читателя се събужда любопитство също към трагичната фигура и творчеството на Йозеф Рот, а и към непознатата или позабравената, толкова фантастична Ирмгард Койн. Коя е тя наистина? Явни са и симпатиите на самия Вайдерман към нейния образ.

Една! Една сграда е останала днес от онзи Остенде на писателите от 1936. Къщата с мидите и маските по прозорците – домът на Джеймс Енсор. В романа е описана странна, призрачна среща между художника и Цвайг. Ако сте тръгнали на лятно приключение в търсене на следи от Стефан Цвайг в Остенде – там, по стълбите в къщата на Енсор той се изкачвал. И е побягнал надолу ужасен.

ПЕТЯ ХАЙНРИХ

Рецензията е публикувана в „Литературен вестник, бр. 26, 2017.“