Поезия в края на годината: Висенте Алейксандре

Пак поезия, избрана на принципа на случайността и преведена за вас с кеф и малко мъки… Затова пък случайността е голяма работа! 🙂

Висенте Алейксандре (Vicente Aleixandre); 26.04.1898, Sevilla – 14.12.1984, Madrid; испански писател, Нобелова награда за литература (1977)

Творчеството му обхваща три периода. Ранните му стихотворения са в стила на сюрреализма. Характерни при него тогава са песимизмът, индивидуализмът и сложният изказ. Долното стихотворение е от този ранен период.
После започват да го вълнуват социални теми, изказът става по-прост и разбираем. А през последния, късния му период, го вълнуват темите за преходността и смъртта.

26168642_1363630303759345_6056920273048102578_n
Дървото

Дървото никога не спи.
Твърд дъбов крак, понякога толкова гол, че да обикне едно доста тъмно слънце.
Танцуващо бедро, което спира за миг,
докато хоризонтът в уплаха се отдръпва.

Дърво – това е някакво бедро, което се издига на земята подобно щръкнал живот.
Не иска да е нито бяло, нито пък червено,
зелено е, винаги зелено като твърди очи.

Огромно коляно, върху което целувките никога няма да имитират фалшиви мравки.
Където луната няма да се преструва на фина дантела.
Понеже пяната, която една нощ ще се осмели да го докосне,
на сутринта е скала, твърда скала без мъх.

Вени, по които понякога целуващите ги устни
усещат живеца на стоманата, която служи
да преведе онази топлина, която дава блясък на кръвта,
когато тя се проточва, притисната между мъдрите мускули.

Да. Понякога му се иска на цветето да бъде мощно рамо.
Но никога няма да видите дърво да иска да е нещо друго.
Човешкото сърце понякога кънти, когато бие.
Дървото обаче е мъдро – веднъж засадено, господства.

Цяло небе и една зора почиват върху клоните му.
Кълбета млади птици не се осмеляват да увиснат между напъпилите му вейки.
И земята – в пълен покой пред очите ви;
Но знам, че тя като море ще се надигне, за да го докосне.

В целостта си – великан, долавящ звездите, всичките надиплени в безветрието,
тайнствено звънтящ в пълното отсъствие на златен вятър,
едно дърво живее и успява, но никога не роптае,
нито пък някога хвърля върху смъртните своята сянка.

Висенте Алейксандре

Из Mundo a solas (1934-1936)
(Изоставен свят, или имате по-добро предложение за превод на заглавието?)

Превод личен и бърз, но внимателен, от испански с помощта на немски: ПХ

Oт онова томче на Уелбелк, стр. 291.

Това силно желание нищо повече да не правя, нищо да не чувствам,
тази внезапна потребност да мълча и да се откъсна
в Люксембургската градина, така тиха,
пенсиониран сенатор, стареещ под тежестта на наградите си.

И тогава нищо повече, нито децата, нито лодките им, още по-малко музиката,
нищо няма да смущава лишената от илюзии, почти непоклатима медитация.
Преди всичко любовта няма, и страховете също.
Ех, и никакъв спомен повече за прегръдки.

Мишел Уелбек
превод мой (ПХ) и бърз

Отношението на Мишел Уелбек към българското вино

Признайте си, че често сте се питали, какво е отношението на Мишел Уелбек към българското вино? 🙂 Днес разтворих на произволна страница събраните му стихотворения (така ги прехвърлям, нямам в момента воля и желание да се задълбочавам в томчето) и попаднах на това, което не мога да не го разглася спешно сред гъста бг публика. Превод – бърз и мой през немски.

Централното потъмняване на нощ без звезди
украсена от нищото
(Милостивата забрава е хвърлила воала си
върху предметите и хората).

Странната субстанция,
разтворена във вода,
буди спомени,
удря в главата
като българско вино.

25446439_1356446597811049_1309210513517356407_n

Аз как душата си да въздържа, че твоята да не докосва?

Статията Любовна поезия без любов е интересен бърз поглед върху проблема за любовта, чието несбъдване окрилява любовната поезия… по принцип. Това, че Лиля Брик измъчвала Маяковски само за да пише той велики любовни стихотворения, звучи леко като страшна приказка. Дори и да е вярно, някак пак работите опират до премерен ход и по-скоро до липса на любов, нали? 🙂 Понеже любовта в чистия си вид не мери и не крои. Но моментът, в който прочетох прикрепената към статията версия на Петър Велчев на стихотворение на Рилке…

(Ето това:

О, КАК ДУШАТА СИ ДА СПРА ТАКА,
че твоята да не докосва? Как
над теб да я издигна, над нещата?
Аз бих желал сред някаква река,
изгубена, течаща в тъмнината,
да я положа върху мирен бряг —
докато в теб бушува глъбината…
Но всичко тук ни свързва — теб и мен,
тъй както цигуларят вдъхновен,
две струни слял в един акорд чудесен.
Чий инструмент тъй здраво ни държи?
Кой музикант тъй властен е, кажи?
О, сладка песен.

Райнер Мария Рилке
Превод: Петър Велчев)

Нека първо да кажем доброто – формата при Велчев е идеална, едно към едно съответстваща. И понеже явно му е било важно да покаже какъв изящен формотворец е Рилке, философията и чувството на цялото са отишли патки да пасат. Например в оригинала на Рилке не вдъхновеният цигулар слива струните в тон, а изтръгването на звука е дело на един лък. Има разлика, нали? Цигуларят се появява едва в предпоследния стих и никъде при Рилке той не е вдъхновен. Вдъхновен е само при Велчев, понеже трябва да се римува с мен. Ето това е пример за тотално насилие над съдържанието заради формата. По същия начин се появяват река и бряг, за да се римуват с така и как. За съжаление, не се появява крак, а можеше, понеже крак също се римува с как. Но при Рилке няма никаква река!? Нито бряг. Да вкараш цяка река в стихотворение само за да пасне формата? Всичките изкривявания заради формата тук са толкова брутални, че в българския вариант заради музиката, произлизаща изцяло и единствено от формата, напълно е заличена музиката в смислъла и философията на оригинала. Там, където Рилке е прецизен до съвършенство, имаме изведнъж груби срезове. „Кой музикант тъй властен е, кажи?“ има само далечна връзка с „Кой цигулар в ръката ни държи?“ – най-малкото, че първото набляга на властта и изисква отговор, а при второто властта е само една от възможните догадки и не е нужен никакъв отговор. При Рилке цигуларят е виртуоз, при него става дума и за власт, и за майсторство, но също и за закрила, съдба и любов.

Тук моят превод. При него съм запазила петостъпния ямб почти навсякъде и съм жертвала римите, за да дам свобода на мисълта. Твърдя, че тази версия е много по-близо до Рилке.

Аз как душата си да въздържа,
че твоята да не докосва? Как
над теб до друго да я извися?
Бих искал да я скрия при предмет,
загубен нейде в тиха тъмнина,
да не трепти, щом дълбините ти трептят.
Но всичко, дето теб и мен допре,
отнася двама ни, както лъкът,
две струни слял в ЕДИН изтръгнат тон.
Изпънати на чий ли инструмент…
Кой цигулар в ръката ни държи?
О, сладка песен.

Райнер Мария Рилке
от “Neue Gedichte“ (1907)
Превод от немски: ПХ

Сонети към Орфей: Сонет 1

Сонети към Орфей
Сонет 1

Дърво се извиси. И всенадмогна!
Орфей запя. В ухото вдигна се дърво.
Мълчим, но премълчаното спомогна
промяна, мах и ново естество.

Изскочиха от тишината твари,
от светнали шубраци и гнезда;
и стана ясно – не от хитрина
и не от страх стаени са мълчали,

а слушали, без вой и вик дори
в сърцето. Там, където ни простори,
и ни колиба имат да посрещат,

един заслон от тъмна страст насреща,
на входа му – разклатени подпори,
там храм в слуха за тях ти сътвори.

Райнер Мария Рилке
превод личен

Поезия в неделя: Там у дома съм между ден и сън

 

Там у дома съм между ден и сън,
където спят децата след игри горещи,
където вечер старите се срещат,
пещта гори в салона осветен.

Там у дома съм между ден и сън,
където ехват вечерни камбани,
с момичета на кладенци подпрени,
смутени от отекващия звън.

Една липа ми е най-мила вън;
летата, в нея чакали, прииждат,
сред хилядите клони се раздвижват
и пак се будят между ден и сън.

1897
Райнер Мария Рилке
превод личен ПХ

Няколко стихотворения от Гюнтер Грас

Сепия

Отново и отново онзи сън, в който успявам да доя мастило от средно големи сепии. Под вода е много лесно, може да се сравни с това да правиш любов с русалка, която дръзко напуска рояка.
Трябва да доплуваш зад сепията, да се престориш на безобиден, да проявиш търпение и когато усетиш, че е наближил точният момент – да прикачиш вендузите така, че да обхващат целите мускулести изходи на жлезите. С натискане на копчето започва доенето и ето че тя, донякъде по собствена воля, донякъде по принуда, отдава онова, което обикновено изпуска като тъмен облак, за да заслепи всеки враг, дръзнал да се приближи.
Отначало често ми се случваше да попадна в този облак – винаги когато твърде рязко напредвах към пихтиестата маса. Времето минаваше без добив на мастило. Въздухът ми беше на привършване. Изплувах на повърхността, за да се спусна отново. Доенето на сепии трябва да се изучи, както се усвоява задоволяването на русалки.
Оттогава трупам в буркани с капачка на винт черно мляко като взета назаем метафора. Блудкав екстракт, туш за рисуване с четка или с грубо перо. Лъкатушещи ивици от мазки, лигава същност.
Дълго остават страниците свежи, после започват да миришат все по-остро; особено в дни с висока влажност на въздуха мастилото от сепия напомня за своя произход.

 

Безкраен щрих
потеглил в ниското отляво и нагоре,
измисля стъпала, ще се подвоуми
да се завърне ли, надолу се търкулва,
овладява се и лъкатуши, не прекъсва,
изписва свод, върти се,
на място е готов, засилва се
да полети почти навън,
да откачи,
навреме тъкмо след поредната засилка
прецизно изхода открива,
едно лице – лицето на жена,
хълмисти хоризонти мери,
разхвърля храсти върху тях,
и сухите им острови пропуска,
кръстосва и отбягва, в близост на слуха
в нечията ушна мида пропълзява,
и там стаен стои; той щрих един,
безцелно теглена черта,
дъхът й само себе си изрича,
неуморен,
докато мастилото тече.

 

Застраховани срещу загуби
Неотдавна имахме през нощта двама или повече крадци в къщата, по-точно – в мазето, в което може да се влезе и отвън. Незабелязано успяха да разбият вратата, докато ние седяхме пред телевизора и гледахме в късния час старомодно криминале, в което ставаше дума за кражба в бижутерия, естествено, в Париж, всичкото в черно-бяло.
В мазето не липсваше друго освен двата продълговати сандъка, които ние предвидливо бяхме поръчали да ни сковат – единият от бреза, другият от борови дъски.
Зачудихме се – за какво ли са им притрябвали на крадците? Понеже не беше валял сняг, не бяха оставили следи.
Оттогава зимните месеци си преминават, умерено студено е. Загубата ни натъжава. Освен това липсват двайсетина луковици на далии, които жена ми складираше в своя сандък. И те като нас очакваха пролетта. Всъщност имаме застраховка срещу кражба, но тя покрива само загубата на дървените сандъци.

 

Прекалено мека зима

Колко е рехава гората.
Със сключени клони очаква снега,
който другаде пада сега върху палми,
според прогнозата.

 

Погледът на совата
Не пробягналата мишка
и червея, свит на кръг,
а нас отразява погледът й.
Ние, които в неделя в зоопарка
обикаляме в търсене на отговор.

 

Няма го
Наскоро отворих един гардероб,
заключен от прастари времена.

Висяха в него закачалки,
а върху тях – нищичко от плат.

Тъй че натоварих закачалките по ред
с дрехи на починали приятели.

За да си ги имам дълго,
във всеки джоб поставих топче нафталин.

Една от закачалките остана празна,
моята навярно.

Тогава затворих гардероба
и глътнах неговия ключ.
Суеверие

Открай време, макар да противоречи на здравия разум, ги броях. Как само се радвах, когато не спираха. Понякога се чуваха виковете на две едновременно, понякога се догонваха, друг път пееха в дует. Това трудно се броеше, или пък бяха послания за друг. По пътя към полето спирах, за да я послушам, щом викнеше, и затварях очи.
Просто една игра, която отброява останалите в запас години живот. Освен на картинка, никога не съм я виждал. Казват, че имала невзрачен вид. А че яйцата й лежат в чужди гнезда, е известно не само на птиците. Може би точно тя е онази, която някога е научила човека да брои. Веднъж, вече не помня кога, изброих до 27.
Но днес, когато прекрачих прага и в този момент слънцето проби облаците, многообещаващата тя ми постави срок. Радост и тръпки от уплаха. Сега пак се провикна. Но аз не й вярвам.

 

Повика три пъти
кукувицата, ами, кой друг.
Четвъртият й вик замлъкна по обяд,
задави се с хрущене и умря.
Нима остава вече толкоз малко –
три години и една наполовина?
Е, колкото си трябва, нека толкова да бъде…
То хем е твърде малко, хем е прекалено дълго.
Ала при повторната проверка пак,
едва прекрачил прага и навън,
с все суеверията си и своите си верия,
на три тя спря
и половинка за подарък.
И ето че си правя планове –
дръвче да засадя,
да кажем, бук, череша, джанка,
да попътувам да се престраша,
къде – не зная още,
подострям моливите, повече от три,
пера издухвам,
както още в младостта си съм научил.
Скъпи Шнуре
Някога, когато теб, фотографът на сенките, още те имаше, из своите изобилни истории ти ми разказа една, подари ми я да я използвам по-късно.
Разказваше се за бездетна двойка, която живеела в еднофамилна къща близо до италианската граница. Селото се казвало не знам си как. Един ден им изчезнала колата, открадната била. Бихме казали – една не чак толкова неочаквана случка.
Но след няколко дена фиатът им се появил паркиран в гаража, без драскотини и очуквания, даже прясно измит. На шофьорската седалка, до ключовете имало писмо, в което крадците благодарели за колата, взета по спешност, а благодарностите били придружени с два билета за Миланската Скала. Опера на Верди, не знам си коя, вероятно „Травиата“.
Зарадвани, двамата отишли на опера, но когато малко след полунощ, радостни и оживени от все още звучащата мощно в главите им музика, те си дошли у дома, открили еднофамилната къща опразнена до шушка.
Пиша ти, скъпи Шнуре, защото след едно отдавнашно обиране ни се случи нещо подобно, макар и придружено с друг подарък.

Откраднатото
Те пак са там,
сандъците, и двата,
по дължина поставени, така подканващи.
Откраднати през зимата, те пак се появиха
веднъж през лятото,
когато се прибрахме от пътуване до Полша,
здрави и без драскотина ни очакваха в мазето,
скрити под синьо покривало.
Само че ги нямаше луковиците на далиите,
дано да са цъфтели някъде.

Какво ли е подтикнало крадците
не без усилие да върнат почти забравеното,
кътано за други времена –
един сандък от иглолистна дървесина,
и другия – скован пък от бреза,
да ги оставят там, където двата ни очакваха?

Нямаше писмо или бележка с обяснения,
но лежаха в моя,
положени върху копринена хартия,
една до друга мишки, две, умрели в глад,
красиви в своята чупливост; фино изрисувани
хлътналия череп, крехките им кости.

Оттогава все гадаем.

Танци на мъртъвците
Какво ли ме кара всяко лято да събирам изсъхнали крастави жаби и жабчета, станали вече на твърд и набразден гьон?
След последния си екстаз са полегнали на песъчливата пътека към полята, сплескани и плоски, понеже са обезводнени.
Събирам ги в една кошница, която в подходящи дни пък се пълни с жертви с кафяви шапки – гъби.
По-късно, разстлани и подредени в редици, танцуват в кръг.
Бързо, преди да е свършила музиката, моливът ми ги обезсмъртява върху хартията.

Превод от немски: ПЕТЯ ХАЙНРИХ

Текстовете са от последната книга на Грас със стихотворения, проза, фрагменти, графики „Vonne Endlichkаit“ (Steidl, 2015).

ЛВ., бр. 32/2017