шегата в дрешката на сериозността
баласт за стабилност
обезкървено до бяло
от внезапната проява на непоискана истина
мълчана под сто слоя
сърцето тупти здравия си ритъм
няколко празни тона
и после се пълни по инстинкт с живот
както падат иглички, растат скрежни клонки
по стъклото на езика
или както пада ръка
в средата на ненавременен жест
и се оказва заета в прелистване на страници
усмивката е тъга, която се разхожда с главата надолу

Петя Х. 

Онзи ден на четеното попаднах на това стихотворение, и го прочетох даже. Отдавна не бях отваряла „Лотос“ и, честно да си кажа – много ми харесва тази книга 🙂

От разстоянието на времето, това е най-шеговитата ми стихосбирка, която се държи подхлъзващо сериозно (и май така я четат повечето хора); в същото време си играе с кодове от древност, фрагменти, Сафо и Симон дьо Бовоар, през които се казват двете фундаментални неща: 1. Че в контекста на безкрайността всичко е възможно, и поезията при това условие винаги се сбъдва, дори и пошлата 🙂 и 2. Че ако животът беше безкраен, щеше да се обезсмисли любовта (поради липса на кулминация). „Лотос“ е и най-хипстърската ми книга, и вече звучи леко като стара снимка; освен това е с нарочно наложени рестрикции на обем и хартия – тя е точно една печатна кола от 32 стр. и прави тук и там смешни коментари под линия (например за една оставена празна по технически причини страница се твърди, че това е разхищение на хартия). „Лотос“ се стреми да е максимално кратка, в същото време е щедра, емоционална и се смее. „Лотос“ прокарва като основен цвят в текста и визулно на корицата пантоновия цвят 18-3224, цвят на 2014, Яна Левиева веднага го разчете и позна и без да сме говорили го реализира върху тази чудовищно прекрасна корица. В „Лотос“ има джаз, винил и Ерос.

А ето и едно от стихотворенията, което прочетох и което ме вълнува не по-малко от тогава

В скоби

а ти с коси от лапис лазули
върху ушите със слушалки от плът на цвете
каква е музиката която извива
тънкозелените мустачки на лозите
виещите сирени на полицейски коли
и онези другите на линейките
булевардите под разсипано мляко
кълвачите в хралупите и меда в килийките
сватбарите позиращи за снимка
пред рубиненочервения клен в парка
подритваните в прахта дребни монети
утрото е риба с отворена човка
бира и хляб и маково семе
неотброени часове щедро слънце
топъл гранит - хладни жилки
Ерос е там където ухае най-благо
муши се между тревите и клати росата
морето е измислица и щастието
не може да плува - о, аз мога
с един щрих да прогоря въжените мостове

остава неоправдано очакването
краят да предложи повече
от едно семе красота

ПХ

На каруцата
тракането проехтя
по градинските рози.
Buson (1715 – 1783)

Или за движението. Някой отива или се връща. Когато по шосето срещу дома ми премине тежък камион, къщата вибрира и чашите звънят една в друга… същото е. Винаги ме в удивявала тази свързаност между пътя и къщата. Градинските рози се камбанки. Те се хванати в земята, неподвижни. Но пеят движението. Каруцата е в движение, но песента ѝ я свързва с неподвижното.

Сред мрачната луна
в тясното поточе
патиците удрят с крила.
Shûôshi (1892 – 1981)

Шуоши е бил лекар и издател на списанието за хайку Аsebi.
Геометрията на картината – един потъмнен кръг горе (мрачната луна), една черта (тясното поточе) и ако визуализираме звука – широки нервни ивици, назъбени (пляскащите крила). Аз си представям как тези крила се удрят в двата бряга на това тясно поточе – мост от миг. Преставям си всъщност музика през тръбата на духов инструмент. Патицата на звука, която удря с крила вътре в тръбата на кларинет, обаче долу в ниските регистри 🙂
Ако луната бяше ярка, нямаше да чуем плясъка на криле. Щяхме да гледаме патици на лунна светлина, а това е рисунка за таблата на креват. Чрез потъмняваненето, скриването на едното, става видимо другото. Освен, че е така елегантно решение на създаване на един хайку момент.

Проблясъците на снега
осветяват цялото легло
и то изстива.
Sôchô (1760 – 1813)

Сочо е бил художник и поет.
Хладен блясък. Подобно е усещането на усмивка, която ти докарва ледени тръпки по гърба, уж е далеч, уж няма допир с теб, може дори да е мека и добра. Или съобщение, което не е лоша вест, но нещо в него е ледено. Изстиващото легло е образ за настъпваща скоро (или настъпила неотдавна) смърт; не само физическо унищожение – може да е просто край на близост, зависимости, отношения. Студът е толкова силен образ, че само проблясъкът му е достатъчен да доведе до промяна във вътрешния климат.
От друга страна, знам от хора, които обичат хладни завивки, че няма нищо по-приятно то това да се сгушиш в чисто и хладно легло, сънят идва веднага. Нека хладният блясък изчисти всичката гнилост на снощния сън.
Независимо какво оценка даваме на хлада (оценката си е нещо наше; не е на обекта, който определяме като добър или лош; той може да си всякакъв спрямо нас), сам по себе си хладният блясък е мощен и величествен.

Върху тънката ледена кора
сам и във ведро настроение
един качулат гмурец.
Hakyô
(1913–1969)

Обикновено тънкия лед свързваме с опасност и тревога – опасно е да вървиш по тънък лед… чак чувам пропукването, виждам катастрофата. Но не и тук. Не ако си гмурец. В картината на това хайку виждаме съвършеното равновесие на мига. Няма опасности сами за себе си, няма тревога сама за себе си, няма самота сама за себе си. Тревогата и опасността са там, където някой върши нещо, което поставя на изпитание природата му. И тук тънкият лед може да се пропука, но това ще е радостно разчупване – един гмурец във водите, преследващ плячката си. Върху тънкия лед между дълбините и небето се разкрива една медитативна картина на крехкото равновесие на мига. И една птица, на която самотата не е камък върху шията, а крила.

Въпреки всичкия дъжд
са нацъфтели по оградата
есенните клони.
Midori-jo (1886–1980)

Най-после ми се падна жена – майсторка на хайку. Пък и какво великолепно парче текст! То говори за това, че знанието, откритията, любовта… изобщо духът! могат да се и извънвременни. За извънсезонната радост от тях. Оградата стои като нещо, което разделя – територии, времена, затваря „аз“ из всичкото. И голямата победа е именно цъфтежът върху този обект на отделяне – по този начин се нарушава стабилността на установеното. Ние, с нашия европейски прочит, сигурно можем да видим и нещо злокобно – цъфнало по никое време. Обаче, поставено в климата на Япония, където през октомрви е топло, няма нищо злокобно. Това дърво може да си цъфти до пролетта, зимата е мека. Например в императорския парк видях крехко нацъфтели вишни през октомри. И как се тълпяха туристите да снимат тази най-японска гледка // А образът на дъжда е ясен, нали? Обсъждала съм го в предишно хайку – дъждът може да се асоциира със смърт, край, разруха.

Midori-jo, или също в англоезичните издания изписано името ѝ като Abe Midorijo, e не само хайку майсторка, ами и основателка на списание за поезия. Казва се Komakusa „Конска трева“ (колко хубаво име, нали!), излиза от 1932 и съществува и до днес (ако информацията ми е актуална). Вижте я Midori-jo прекрасна е, нали? Какво излъчване само!

внезапен полъх, отключил спомена
за мирис на тамян и свещи… или друго
хартиените бели рози по арката
на някаква далечна и по детски  
весела алея

дори и птиците не се завръщат
където е така кощунствено красиво
ще минем през портите на този храм
но храмът… дали e още там

Из „Портрети на предмети“

Ще си отмине лятото
с късите си сенки
и остротата на предметите
контраста – светлина и сянка
и тежките ухания в градините

все още несъбудено
детето в люлката
бълнува бъдеще
под силиконовата хлъзгавост на биберона

е медено желанието
да растеш
да се издигаш
над клоните, прекършили небето

засмукването на вселената
в собствената плът
присвояването
подредбата ѝ в ритми:
от круша – стотна
от муха – една милионна
изсвистяването на въздушния поток в трахеята
(въздишка) – грам небе
и още:
доза произволност –
спицата от колело
една гугутка, гъргореща от ясена
откъснатото копче…
ще се изтърколи лятото

и ще се свием на кълбо
да ни заплита Бабата
в жилетка.

(2007)

Цикълът „Затриването на Фарьорските острови“ е писан преди десетилетие и излезе в книгата ми „Литни, хвани ни“ (Жанет 45, 2012). През изминалите години Фарьорите бяха многократно откривани и преоткривани от литературата и туризма в България, но смея да твърдя, че никой не ги е затривал по подобен начин 🙂

Десет години по-късно виждам начинаещия поет в цялото, но в същото време съм достатъчно отстранена, за да мога да преценя и достойнствата на този текст. Затова го поставям отново на четене.

Понякога разговарям с хора, които търсят заглавия за прясно написаните си книги. И винаги казвам: какъвто и съвет да ви дава редакторът, в никакъв случай не го слушайте, и най-вече – изберете заглавие, което лично на вас ви харесва. Така се случи, че аз не послушах тогава себе си и нарекох книгата по друг начин, по съвет на редактор и приятели, а тя трябваше да носи името на този цикъл. Бях убедена тогава, убена съм и днес. Тогава мислех, че едно заглавие не ми е толкова важно.

Имам желанието някога да предложа за преиздаване този сюрреалситичен разказ-поема-колаж като самостоятелна книга. И тогава най-после кръгът ще се затвори и ще затрием окончателно Фарьорите. 🙂

Връзка за славалене на файла (pdf):
Затриването на Фарьорските остови