Красотата влиза в теб
когато лежиш гол под слънцето
натежал от радост и тъга
с длани, готови да танцуват

бродира те игла
с жълт до бяло копринен конец
фиксира те върху пясъка и тревата

остани!

остани
прикован в слъчевата свобода
с лазур в думите
стани цвете и на цветето верния
приятел, бръмбар може би
или шипче

красотата не е хубост, не разкош
красотата е

безцелна храброст, извънгероична
усмивка без извивка на устните
смях в ресните на дърветата
твърди, че идва без причина
убожда, ранява, повтаря се

красотата остава

Петя Х.
26.09.22

Непрестанно някой се оплаква, че нещо му е отнето:
славата на поет в частност, общо – свободата
любовта, родината, месото

несправедливостта е майка, баща – автомобил Тесла

всеки ден отнема, така да се каже, младостта
некротка, вързана на каишка за водосточна тръба

запушена, преливаща водохранилница
от ръжда и сухи листа

напротив, дадено ми е всичко
понеже не очаквам нищо
състоя се от плюсове с кукички и техните гостоприемни минуси
полюси в мрежа и дълбинен кит, всъщност весел
който изпраща изящни ултразвукови сигнали
насред тъканта на стихотворение от филц и коприна

за забавление
и да множи празнотата

с библейска прецизност –
ако нямаш нищо, и него ще ти вземат
но никой не може да ти отнеме обицата

Петя Х.
25.09.22

С малката тъга, подхвърлена пред вратата ми
като дете, от което някой се е отказал
не без угризения, не без болка в гърдите
вървя под сводове от липа и дрян

кой изобщо е твоят любим
колко слоя отчуждение
колко кръстовища, докъде ръцете

катерици с по-рунтави опашки
заравят в градината новите орехи
водното конче краде съня на осите

крили сме били и ние насъщни съкровища
ако сега ги изровим – кухо и гнило

но не изравяме, вярваме, че
докато не търсим, нямаме причина
да поискаме сметката

с чужд вързоп
търся най-близкия интернат за тъгата

Петя Х.
22.09.22

В задния двор

Троянският кон, който никога не е влизал в действие

потънал в пръстта, пуснал корен, вързал дренки под ушите като обици
грива от зелени клонки
крив, сочен, жив
ако го одраскаш, ще кърви

чудо ли е станало или
чудото е самото търпение
отказ и бдение

да не влизаш битка
да не служиш
да порастеш от порязаното
ненужен

да попилееш труда на създателя
напразна хитрост, коремът ти празен
зарязан

ако си родéн дрян, дрян пак да станеш
безславен

без теб, без заплата
същия ход на войната

Петя Х.
21.09.22

Затварят се слънчевите порти
няма какво до отнесем
от огнената вътрешност на мечтата

въпреки че не се осланяме на мечти
когато видим хамак, завързан за
два невъзможни дряна
лягаме, люлеем се, падаме

звук по звук обелени илюзиите
на светло
на тъмно
на светло

топло, студено
сухо, мокро

грейнали дренки, недоразвити сърца
сведени до същественото –
захар и киселина

ципа, костилка
вътре в костилката –
вкус на ванилия
а под ванилията – битум

отвън безпощадното червено
багри белите платна
багри възглавничките на пръстите
имали смелостта –
обратно на просветената си отчужденoст –
смелост за пукната мечта

Петя Х.
19.09.22

Сама съм, други няма
върша дребни човешки дела
работя, мия домати, бръсна се под мишницата
нищо велико не ми е свое

ако се порежа, вадя си чревца
деца били питали дали и Господ е будител
отговорът е „да“, доколкото Бог е всичко
отговорът е „не“, доколкото Той не се занимава с национална кинкалерия

в дерето от грапаво яйце се излюпва змей
разгъва за първи път влажни крилца на цикада
залита като бебе с тези кокоши крака
млад дъх на терпетнин

пита се дали змеят е лошият или лошо е времето
от защитна позиция горе на ръба
Вси Светии Жоржове & Жоржети
му хвърлят копия, ножове и фуркети

метрото спира
и на всяка спирка тези, които отиват, слизат
тези, които отиват, влизат
влачат победите си с карфици под ризите

Петя Х.
14.09.22

Стоях в средата на нещо
което можеше да бъде езеро, престрелка
или дъното на яма

няма ли веднъж и мен
някой да ме спаси

да дойде лодка, да настане мир
корен да се спусне до подземното царство

нищо повече

но не бях нито гладна, нито жадна
слънцето – благоразположено
перспективата — сложна
пък и от малка знаех, че неволята учи

затова счупих колелото насред пътя
легнах с лице към небето
и запях

Петя Х.
13.09.22

Колко много пропилени приятелства!
Онова лепило, което ни привързваше
когато бяхме деца
се е втвърдило в тубата
макар че и в калъпа си на дете
отхвърлях повечето хора
по стълбището надолу към училищния стол
или нагоре към залата със звънтящите триъгълници
малцина можеха да говорят с жълтурче и жираф
на един и същи език
на един и същи етаж
(ще ви издам тайната – езикът на фибата)

сапунените мехури се пукат на перваза
под формата на съвършени мокри кръгове
тревата – загрозен динозавър –
расте във фугите между плочките на тротоара, вероятно все още
разрушението снася междублокови пространства

и както стоя извън някоя колективна игра
запотено и с оросени до алено хълбоци
някое от децата победители
тичали в тесен кръг с часове
ще извика, избутвайки другите назад

оставете я, тя и без това не говори с никого
а аз никога няма да разбера от приятелство ли го каза или страх

но нека не бъдем подозрителни –
слънцето
на което възлагаме упоритите си надежди за витамин D и растеж
еднакво ни обича
всички деца

а именно – никак

Петя Х.

На всеки поет – по ракета
за старт към трънена планета

а който иска тук да си остане
да замени ракетата си за банани

така за някои поети
ще имаме по две ракети

за някои дори по три
при толкова ракети, иди че си реши

към коя планета първо да летиш
и как на три да се делиш

но и бананите да избереш
един ден ще ги изядеш

и си оставаш без ракета
поет, завързан за планета

Петя Х.
астронавт

Най-после дъжд
дълъг, средноевропейски, монотонен, сив със златни жилки
хладен, хладен, метален
най-после осите обърнаха гръб на изобилието вън и
се вмъкнаха в хартиените си домове
с пълните им складове с плячкосваното цял сезон месо и захар
най-после смисълът се утаи в съдините

във всяка слива – благ червей
но аз съм щастлива със знанието – никога не ги разполовявам

Петя Х.
7.09.22

Небето, както тялото, е неравно:
вдлъбнатини и възвишения, чакъл
грешки, белези на времето
неспокойни и спокойни рамене
трептене и угасване на светове
зъби, косми, жили, пот

небето е тялото на нещо, което
повтаря човешкото плюс своето
плюс друго
перла върху политура, гурещер в улей

по размерите на своята трагедия и обич
то вероятно
надвишава онова, за което може някога да се говори
с езика, комбиниращ до безкрайност
крайните си звуци и истории

обичам тялото, което в лятна нощ издиша
последната кокошка
готова да снесе

великото яйце

Петя Х.
6.09.22

Върху знака за началото на алеята
поделена между велосипедисти и майки, хванали децата си за ръка
е залепен стикер:

„Alles aus Liebe“ – всичко от любов
без конкретика, без глагол

денем под знака минават също
момчетата от училищния отбор по ръгби избягали кокошки
старци с ролатори
треньори по йога, учителят по латински
куче, което се разхожда самичко
момичета с букети от хмел, баракуди
жокеи върху силни коне, мрачни пеперуди

над знака преминават самолети
в последния завой преди пистата
листата на липите се навеждат
и прочитат важно липсата
често върху надписа соколче си кибичи като удивителна

нощем покрай знака преминава
с лека лапа и лисицата

зимата поставя шапка сняг
всичко от любов, все пак
някой някога дали постави под въпрос
безспорното
защо

Петя Х.
5.09.22

Вървях в градината на Вила Ефруси де Ротшилд
в Кап Фера, на Côte d’Azur
същинският макет на рая
(защо ли съществува?
защо земята
с изначалната си грубост не го опровергава?)

вървях и бях щастлива, щастлива с щастието на цветята – без време, без посока, без желание
с вода и тичинки, разбрала, че

ние повечето няма никога…

няма да постигнем никога
разкоша на езерото с рибите
интровертността на лилиите
мъха по гордите гранитни колене
на статуите, безцелната наслада на водоскоците, финеса
в бавното танцуване на корените
около каменните парапети
далечината морска с белотата
на падналите облаци и яхтите

неоренесансовата ненавременност
приятелството, любовта, дори и вярата
макар че вярата е лесна за постигане
както смъртта и чудесата

постоянството обаче се възнаграждава
целувката обратно построява
растителния храм:
обичай и се откажи

Петя Х.
4.09.22

Легнах в тревата на септември
сред гущерите, мравките и скакалците

какво небе!, което се забавлява
да разхожда погледа върху бели кълба

всяка осъществена нежност ни разрушава
но неосъществената нежност също
не ни щади

сред гущерите, мравките и скакалците

тревата, върху която е лежано
отново се изправя, без следи

Петя Х.
3.09.22

В пясъка между преплетените следи от хора и птици
в края на сезона – ухо

дали има нещо зарито дълбоко
тяло, структура, корен
или някой е бързал да приключи
тук и сега с изкуството
и е изхвърлил слуха

между криминалния сюжет и Ерос, унил от скука
избирам тихия жест на
свалянето на обица

Петя Х.
1.09.2022

на Тома Марков

Италианските летовници горе на балкона
за какво си говорят
за bellissima
за amorе, ясно
понякога плавно минават на френски за храната и le château
понякога казват нещо за gelato
и за някаква хърватка, ако правилно разбирам
някой вика баща си с уважение в гласа: papa, papa
и добавя нещо за familiа
и нещо на español
Намирам се в клише на Лазурния бряг
и говоря езиците както поповата лъжичка владее блатото си
Всички са влюбени и слушат стари хитове, смеят се
навлизайки в последния ден на август гръмогласно
колоротно, същи евровизион, шансон плюс естрадa
един подхваща бойна песен за батальон
Прехвърлям новините – Горбачов
умрял на 91
Зад къщата с обичайния трясък
по разписание през нощта преминава
бързият влак за Ница

Петя Х.
30.08.22

При най-слаб полъх
неулучена, мишената, закрепена
върху ствола на безплодна маслина
падна
сякаш тук никога не е минавал вятър

объркани, насекомите потъват в небето
отнесени от топла хала

в крилата на комарите
са впити раздробените части на стъклени обещания
изтеглени от кръвта ни, случайни

ти ме обиди, аз те обидих
безобидни стрелички, отклонени, без цел
после дълго се смяхме

понеже само радостта е причина
а причината за радостта е

онова на вятъра

Петя Х.
30.08.2022

Събуждайки се тази сутрин
след неспокоен сън в някогашна кошара, под нажажения покрив, по който цяла нощ
се боричкаха и пищяха дребни хищници, слезли
от стръмната маслинова горичка зад къщата,
установих, че съм загубила вярата си в поезията

за пореден път

през нощта виеха вълци и разлайваха изнервените селски кучета на Воклюз

не се бях преобразила в насекомо, а трябваше,
но над главата ми – чугунена фигура на молец,
закрепена на тавана, за да ми напомня с неподвижността и глухотата си, че

каквото казваме тук, остава тук

нека други…
нека аз замълча сред пустинята си от чугун и безсловесие

С 24.08.22, приятно незабележителна дата в личния ми календар,
подписвам последното си стихотворение, което, за отмъщение, умело ми се изплъзва – нали вече не вярвам

в поезията, в подводната сила
на останалото, най-ценното, извън стиха, денят напира да се извърви, продължавам да не вярвам

ваканцията е времето за промяна
искаш да си друг, а оставаш същия
стараеш се да прекаляваш, губиш приятели, призоваваш метаморфозата, търсиш сполучливата метафора с
летливи фигури на бездейните пръсти:
да се върнеш след време и дърветата на родната алея
да не те познаят

70 кръгчета в малкия басейн, на дъното му – мъртъв червей, на повърхността – крила на удавени, аз не вярвам в поезията, аз не вярвам
Петрарка написал в Прованса повечето си сонети, а аз, скъпа Лаура, плувам ли плувам

плувам, плувам…

казах си Господнята молитва в басейна и тя натежа като старинен ключ в ръката,
когато замених хляба с поезия,
но водата ме вдигна върху кожата си
и ме понесе към ръба, както прави с неверниците,
където в ниското пречиствателните помпи с ведър шум
засмукваха мъртвата идея

идея за място, идея на път, идея за роза

Петя Х.

Отдалечаването
на вълк от лавандула

но в дъното на обичта
която е чаша или котловина
се утаява същото общо
слънце, бодливо
в юга на август, сигурно
в края си, безразлично
към изкуството, месото и целулозата

кипарисите, строени
от двете страни на алеята
по която само нажажената пепел
носи име на охра и оцелява
въртят стрелките на сенките
само около себе си

и те като вълк и лавандула
натежали от огън
центрове с несвързани корени

Петя Х.
23.08.22
Воклюз

Катерейки стръмнината
далеч от ниското и още по-далеч от висотата
насреща ми довява тържествен вятър
мирис на тамян и песен

средата на средата – катедралата
камбаните, камбанките, тревите
люшнатите във възхвала

везнесе се, възнесе се, възнесе се

на изходите ѝ, по стъпалата
насядалите с важни рани по рамене, по колена,
отхвърлените, гълъбите и сърцата

от хартия
с кухи кости
без подслон

на майките децата

Assomption

Петя Х.
15.08.22,
Шарлевил-Мезиер
Възнесение на Пресвета Богородица

Когато спреш да искаш, вече имаш
всеки ден е точно толкова значим
колкото първия
когато замени пъпната връв за аз
а един ден ще замениш аза за земя
и земята ще си и ти, и аз
и в теб ще снасят бръмбарите яйца

аз не искам справедливост, край на
войните и любов за пренебрегнатия, хляб
само тихо вървя, с ясен ход, вярвам
последователно

пера, шия и поправям

Петя Х.
12.08.22

Щастливи с чистото щастие на начинаещия
берачите на боровинки се завръщат в чифлика
за обяд има топла кремсупа с хляб
от кухнята дими, кутиите са пълни

двама се спират под офиката
отрупана с карминени топчета
в набъбналия плоден въздух

това, което си казваме в края на сезона
необратимо причинява климатичните промени
облагодетелстващи множенето
на болестоносни тропически комари
резистентни кърлежи с дебели кожи
и хора без молитва

какво е щастие, когато

съзнаваш времето като материя
тежаща, огъваща самонадейни прави, свеждаща
клоните на самодовското дърво, матрия с език
и топла мисъл извън езика като супа без лъжица

ръката на берача е тактилен вик
а офиката е лисица

Петя Х.
8.08.22

Толкова дълго живея
загледана в камъните
че съм свидетел на движението им
а те на моя покой (сбор от човешки
трептения – ход, колело, поезия)
общото ни мълчание изравнява
страните в уравнението

роза след роза отмята градината
и ни брои

нося в джоба си шепа живи
водни кончета – всяко по едно желание

струва си да измоля всичко или
най-ценното

но аз не желая – аз знам
пускам да лети, празно от молби

над забързаните камъни
един камерен балон
с крехки сърдечни стени

Петя Х.
6.08.22

шумът на улучните лампи нощем
но не и светлината

покоят след призната невъзможност и
протестът на сърцата

възелче, енигма, маловажен капиляр
на пустошта си господар

Петя Х.
03.08.22

лято е
във всички други сезони
но не и в своя

топлината, която помним
и нямаме
играта под чисто небе
в която друг път не
побеждаваме

от долината се надигат птици
с пъстри панделки
не били птици, а знамена
нечия победа, чужд провал

ябълките са събрани на сухо и скрито
с клечка стържа калта от дълбоките грайфери

мини наблизо, не минавай
аз няма да се извърна
лято е

Петя Х.
26.07.22

Излитащ под навеса
жеравът от пушек
свидетелства, че
там се готви

някой подновил е
керемидите, ламарината е
лъскава

гледано от разстояние
тялото до печката
може да е моето

мехури в
олио, набъбващо
тесто, до златно

обръщане
назад
обратно

жеравът отсреща
кацна в ожънатата нива
плашило, страх

когато тръгва
накуцва
пушекът

Петя Х.
21.07.22

мушица, по-дребна от семчица на глухарче
лази по бялата ми риза, запетая с крила
нека остане, нека бъда неин остров
как да съдя за важността на живота
според теглото или масата на плътта
може би в тази среща се решава
може би това е най-добрият ми приятел
най-после без лъжа и изгода
само топлината на едно тяло
трепет, едва уловим с човешко око
доверието в цялото, благодарност
внимание

Петя Х.
16.07.22

„В една любов
повечето хора търсят
вечна родина. Други,
но те са малцинство – вечното пътешествие.“

размяната на цитати устройва нежни засади
играта навлезе в задънена улица
с кръгово движение в края ѝ

но кой не е изкушен да кара в кръг няколко пъти
или дори вечно
с усещането, че печели време
и удължава, за какво ли, пътя
крепи движението като огънче

да се върнеш по собствената си следа
да се клатушкаш в чуждата
родина за баласт, бедра на слънцето
за радост

но да го погледнем от веселата му страна:
„Моята гичка попадна в килватера на бригантината… “

Петя Х.
15.07.22

• Използваните цитати са от „Еднопосочна улица“ (Валтер Бенямин, 1928) и „Господарят Джим“ (Джоузеф Конрад, 1900).

отминаваха риби, кораби и събития
от ляво надясно
като в книга

не съм говорила с никого от дни
и започвам се съмнявам в гласа си
затова понякога се прокашлям
звукът от гърлото, все така ясен
лъснато до блясък пиринчено копче

откъснато, паднало върху плочите

глас, носил мълчание, е гранит

повторението на еднакви елементи
прави, с нарове в коремите
негативите от въздух, които изрязват
всеки два помежду си

ако прокарам ръка отвъд балюстрадата
дали някой ще я отхапе

Петя Х.
13.07.22

Моето владение е поезията
там съм господар и роб
общирни земите, небето високо
самотата – сух клон в ясена

но самотата не е част от пейзажа
тя е част от самата себе си
външност във вътрешността
обградена от живи листа

защото в самодостатъчната градина
на масата има плодове и сирене
и никакви хора около нея

защото от рожедние до край
между мен и прозореца
съществува само въздух и език
значи – тайнство

и който пресече границата на погледа ми
увисва върху електрическата ограда
с искряща козина
понякога жертвата съм самата аз

разкаяние е твърде силна дума
в следмодерното време
където наказанието предшества грешката

така върва из своите владения
овчар на езика, майка на глината
благодарна за всяка крачка
и мъртвите предци ме утешават с мъдрата си обич
бъдешите деца ме отричат

богатството ми наедрява и зрее
поезията ми не се нуждае от публика
само от електричество

Петя Х.
11.07.22

„Да си щастлив в един лош свят“
изписано върху корицата на летния брой на
списание за философия на витрината

по температурната скала ли се разполага отговорът
или върху една от страните на монета
или едновременно върху двете

едно момче скача
в топлите прегръдки на водем
с огрян в мека светлина гръб
във всички времена, неизвестно къде

естетиката на корицата отвръща с ДА
но това не е моята позиция

изисква ли се изобщо да дам отговор
та аз само минавам
задължава ли ме екзистенцията да избера, какво дължа на живота
или иначе казано:
кой, ако не аз, ще го изяде този скакалец

в същия лош свят, сега
това е моето лято, мой жълт кръг

Петя Х.
7.07.22

В опасна близост до магистралата
нощес застреляли
избягало от клетката си
бяло кенгуру, не било ангел

разсъмвало се, трафикът зачестявал
светлините обърквали нощните насекоми и те снасяли направо върху фаровете
в движение

кенгуруто скачало през фосфоресциращата непрекъсната линия
върху асфалта и обратно в тревата
между стреснати мишки и хладнокръвни сови горе, които
не гледат наникъде
готово на всякаква глупост в името на свободата
където и да била, каквато и да била тя

стопанката му, по златиста нощница и кецове, с изподрани прасци
го зовяла по име и с увещания, както се говори на питомно
да се върне, да поспре, да иде да яде от
паничката, да пийне бъз и вода

цял отряд недоспали ловци, на раменете с пушкала
клечали в близките шубраци
с термоси дъхаво кафе и сандвичи с пастет, с радари и шапки с пера

не мога да разбера – каква в разликата между кенгуру и сърна?
и двете се блъскат в колите с еднаква готовност на кръвта

защо не го оставиха на евразийския вълк
завърнал се по тези места след няколко пропуснати поколения
като скитник, като чужденец, като глобалист без изразено чувство за родина
и без готовност за саможертва в нейно име

Петя Х.
6.07.22

Захладня в юли, природата няма тема за мечта
нито за съгласие, нито за мир
в коремите на лястовиците – комари и мухи
с ограбено бъдеще

изливам остатъка от виното
в който се дави мушица с голямо рубинено око
в сухата пръст на саксия, нека пръстта реши
в нея няма да поникнат отново лютичета

тъгата ми е тази на мравката
която може да носи 100 пъти повече от теглото си
или 200, или нагоре
скоростта на тъгата позволява отлепване от пистата
височина, маневри с крила
бас на мотор, копринен трепет на шалчето по вената на врата
сигурност и точност

сигурност и точност
и пълен корем с насекоми

Петя Х.
5.07.22

Единственото, което може да направим
за поезията тук и сега
е да страним
от разговора, от амбицията, от
публикациите в литературен вестник
от добрите погледи и приятелства

лято е, както никога
както винаги, бързолетите – толкова високо
колкото няма да стигнем
нито аз, нито ти
още по-малко някои със сборни усилия

и това е добре – най-после свободно небе

в празното от шум и пръст пространство, в блуса на топла вечер
тя расте от невъзможността на две срички
въпреки всичко
само за себе си и
наобратно

радост, любов, дракон

защото когато я наречем роза
скача със става на скакалец
и отричайки, отминава

Петя Х.
2.07.22

Посегнах да откъсна
слънце от слънцата
пораснало между уличните плочи
до ограда
но ръката ми се спря над топлината
в уважителен отказ
както се гали огън

по-скоро не

защо не се поколебавам да набера жълтурче?
живяното, сценарият са лични, значи – ничии
потъват в пясъка
прегръдката, на вятъра
една целувка, жълт полярен мак

Петя Х.
22.06.22

Колата навлиза в дългия тунел
под земята звукът е глътнат
светлината – бързи чертици
аварийните изходи в червено
през няколкостотин метра
може би неизползвани, с чисти сиви
стълби, санитарно осветени
флейти в каменната плът
мотивът се повтаря
всеки път повтаря пътя
изгубен, гласът от навигационното
с уверена искреност съобщава
прекъсната си връзка с космоса:
„неясно местоположение,
търся сателита“

изгубени сме, колко смешно, в движението
когато излезем отново на светло
с такава нежност белите облаци
се бутат във върховете
че неизменно си мисля
че мислиш

Петя Х.
20.06.22

В тихата вода до кея
карминовият планктон
е ритмично повдигащи се гърди, спадащи
цяла неделя някой е дълбал дървени лодки и
върху гърдите са паднали мирни слънчеви трески
и той, морска трева, ги носи
дали с радост, дали защото

Петя Х.
12.06.22

Преминал дъжд по лавандулата
и лавандулата не знае
но тя е, тя е
заявката на вечността
в случайна капчица сега
тя е обема на алеята
теб, славей и артерия
и се изпълва бавно сферата
с уханно виолетово желе
небето – стъклено въже
да го катери всеки смел език
такава тежка лекота!
и за човек, и за оса
земята – майка на смъртта
обърнала е гръб и се преструва
че щом не гледа, тя не съществува

Петя Х.
9.06.22

Толкова малко неща вече имат значение
край реката
по залез
всичко значеше нещо преди –
дали водите ще довлекат мъртъв плъх
и ще ми го хвърлят в краката като трофей
корабите, имената
нивата
кой минава покрай мен и какво казва

делникът на другите е показно щастлив
поезията изтича, кръгли камъни

на двата бряга – домове и каравани
розите им – безобидни рани

корабите отнасят баласта на непотребното
чуждо знание

смеем се с непосилната лекота
на една шеговита случайност
малко късно, неудобно рано:
двама, които знаят да мълчат
всички имена

Петя Х.
4.06.22

Закъснял съм, казва възрастният господин в хлебарницата, останало е само едно сърце, а винаги купувам две. Усмихвам му се, невинна съм, не съм аз, аз купих само хляб и ягоди, отвръщам преди да успее да ме обвини.

Невинна, ама само едно сърце. И какво да взема тогава в замяна, кажете, пита той и погледът му шари неуверено по витрината.

Какво да му кажа. Ясно е, че нищо не може да замени липсата на едно сърце, но ситуацията изисква решение. Изисква ясен отговор, в който може да се вярва. Изисква увереност в гласа, категоричност. И аз отвръщам, липсата на сърце се заменя единствено с марципанова масленка, с ягодово желе в средата. Посочих я с пръст и пожелах приятен ден на излизане.