Дали и как социалните мрежи променят естеството на съвременната поезия

Естеството на поезията е това, което Тя е. То остава непроменимо, променят се формите, под които Тя се проявява, появяват се нови жанрове според каналите. В една минималистична дефиниция като тази на Гелферт поезията е израз на съзнание чрез формализиран език. Социалните мрежи, като един от компонентите на web 2.0, тласкат развитието на дигиталната поезия, която най-общо може да бъде разглеждана в три основни вида. Първата, поезия в мрежата, обхваща всички стихотворения в Интернет, които се различават само несъществено от традиционните. Това е най-разпространената форма на дигитална поезия в България днес. Тя включва текстови архиви, блогове, сайтове, форуми, поетически статуси във фейсбук, туитър. Това е форма на поезия, избуяваща и бълбукаща, преодоляваща ограниченията на бавния печат и издателските политики. Тя е лесно достъпна, появява се масово и от всякакво качество. Другите две форми на дигитална поезия са тясно свързани и преминават една в друга – това са компютърната поезия (offline) и поезията на мрежата. Те са зависими от устройството (компютъра) и канала (мрежата) и нямат друго тяло, за разлика от поезията в мрежата, която може да бъде отпечатана и да заживее втори живот под формата на традиционен печат. Компютърната и поезията на мрежата се захранват от естетическите идеи на авангарда – тук са стохастичните стихотворения и поетиката на компютърния код, автоматите за поезия, туитър генераторът на метафори, поетиките на ролевите игри, анимираната поезия (например в youtube), която съществува като форма на сливането на образи, звук и текст и се явява форма на визуалната поезия; тук са интерактивната и браузер поезията (например google poetics); QR кодираната и хиперпоезията, в която хиперлинковете са едновременно стилистични средства и имат функционално значение. Не, естеството на поезията не се променя.
Петя Хайнрих
Въпросът бе зададен от в-к „Култура“ към 10 поети. 
Реклами

Аз как душата си да въздържа, че твоята да не докосва?

Статията Любовна поезия без любов е интересен бърз поглед върху проблема за любовта, чието несбъдване окрилява любовната поезия… по принцип. Това, че Лиля Брик измъчвала Маяковски само за да пише той велики любовни стихотворения, звучи леко като страшна приказка. Дори и да е вярно, някак пак работите опират до премерен ход и по-скоро до липса на любов, нали? 🙂 Понеже любовта в чистия си вид не мери и не крои. Но моментът, в който прочетох прикрепената към статията версия на Петър Велчев на стихотворение на Рилке…

(Ето това:

О, КАК ДУШАТА СИ ДА СПРА ТАКА,
че твоята да не докосва? Как
над теб да я издигна, над нещата?
Аз бих желал сред някаква река,
изгубена, течаща в тъмнината,
да я положа върху мирен бряг —
докато в теб бушува глъбината…
Но всичко тук ни свързва — теб и мен,
тъй както цигуларят вдъхновен,
две струни слял в един акорд чудесен.
Чий инструмент тъй здраво ни държи?
Кой музикант тъй властен е, кажи?
О, сладка песен.

Райнер Мария Рилке
Превод: Петър Велчев)

Нека първо да кажем доброто – формата при Велчев е идеална, едно към едно съответстваща. И понеже явно му е било важно да покаже какъв изящен формотворец е Рилке, философията и чувството на цялото са отишли патки да пасат. Например в оригинала на Рилке не вдъхновеният цигулар слива струните в тон, а изтръгването на звука е дело на един лък. Има разлика, нали? Цигуларят се появява едва в предпоследния стих и никъде при Рилке той не е вдъхновен. Вдъхновен е само при Велчев, понеже трябва да се римува с мен. Ето това е пример за тотално насилие над съдържанието заради формата. По същия начин се появяват река и бряг, за да се римуват с така и как. За съжаление, не се появява крак, а можеше, понеже крак също се римува с как. Но при Рилке няма никаква река!? Нито бряг. Да вкараш цяка река в стихотворение само за да пасне формата? Всичките изкривявания заради формата тук са толкова брутални, че в българския вариант заради музиката, произлизаща изцяло и единствено от формата, напълно е заличена музиката в смислъла и философията на оригинала. Там, където Рилке е прецизен до съвършенство, имаме изведнъж груби срезове. „Кой музикант тъй властен е, кажи?“ има само далечна връзка с „Кой цигулар в ръката ни държи?“ – най-малкото, че първото набляга на властта и изисква отговор, а при второто властта е само една от възможните догадки и не е нужен никакъв отговор. При Рилке цигуларят е виртуоз, при него става дума и за власт, и за майсторство, но също и за закрила, съдба и любов.

Тук моят превод. При него съм запазила петостъпния ямб почти навсякъде и съм жертвала римите, за да дам свобода на мисълта. Твърдя, че тази версия е много по-близо до Рилке.

Аз как душата си да въздържа,
че твоята да не докосва? Как
над теб до друго да я извися?
Бих искал да я скрия при предмет,
загубен нейде в тиха тъмнина,
да не трепти, щом дълбините ти трептят.
Но всичко, дето теб и мен допре,
отнася двама ни, както лъкът,
две струни слял в ЕДИН изтръгнат тон.
Изпънати на чий ли инструмент…
Кой цигулар в ръката ни държи?
О, сладка песен.

Райнер Мария Рилке
от “Neue Gedichte“ (1907)
Превод от немски: ПХ

Едно госпълово парче: текст вместо коледна история

Трябва да ви призная нещо разочароващо. Но по-добре сега, отколкото преди да си загубите времето да четете цялата история – аз не знам какво да ви кажа за светлия празник на Рождеството, което вие да не знаете. Работата е тази, че когато получих поръчката да пиша за Коледа, първо потрих доволно ръце. Ще пиша, казвам си, за ежегодната лудница около набавянето на подходящи подаръци. И за приготвянето на онзи магически брой постни ястия на Бъдни вечер. Вие житото как го правите? За загорелите ястия, за нервите и суетенето около празника, за посещенията на далечни роднини, за завръщането по родните места и случайните срещи на улицата с отдавна забравени приятели. Охо, Иване, отпуснал си коремче виждам? Как я караш? Тази съученичка Мария колко се е сбръчкала, казва си после Иван с коледно злорадство под празнично осветените улици.

Прочети цялото в сайта на „Жената Днес“