На каруцата
тракането проехтя
по градинските рози.
Buson (1715 – 1783)

Или за движението. Някой отива или се връща. Когато по шосето срещу дома ми премине тежък камион, къщата вибрира и чашите звънят една в друга… същото е. Винаги ме в удивявала тази свързаност между пътя и къщата. Градинските рози се камбанки. Те се хванати в земята, неподвижни. Но пеят движението. Каруцата е в движение, но песента ѝ я свързва с неподвижното.

Сред мрачната луна
в тясното поточе
патиците удрят с крила.
Shûôshi (1892 – 1981)

Шуоши е бил лекар и издател на списанието за хайку Аsebi.
Геометрията на картината – един потъмнен кръг горе (мрачната луна), една черта (тясното поточе) и ако визуализираме звука – широки нервни ивици, назъбени (пляскащите крила). Аз си представям как тези крила се удрят в двата бряга на това тясно поточе – мост от миг. Преставям си всъщност музика през тръбата на духов инструмент. Патицата на звука, която удря с крила вътре в тръбата на кларинет, обаче долу в ниските регистри 🙂
Ако луната бяше ярка, нямаше да чуем плясъка на криле. Щяхме да гледаме патици на лунна светлина, а това е рисунка за таблата на креват. Чрез потъмняваненето, скриването на едното, става видимо другото. Освен, че е така елегантно решение на създаване на един хайку момент.

Проблясъците на снега
осветяват цялото легло
и то изстива.
Sôchô (1760 – 1813)

Сочо е бил художник и поет.
Хладен блясък. Подобно е усещането на усмивка, която ти докарва ледени тръпки по гърба, уж е далеч, уж няма допир с теб, може дори да е мека и добра. Или съобщение, което не е лоша вест, но нещо в него е ледено. Изстиващото легло е образ за настъпваща скоро (или настъпила неотдавна) смърт; не само физическо унищожение – може да е просто край на близост, зависимости, отношения. Студът е толкова силен образ, че само проблясъкът му е достатъчен да доведе до промяна във вътрешния климат.
От друга страна, знам от хора, които обичат хладни завивки, че няма нищо по-приятно то това да се сгушиш в чисто и хладно легло, сънят идва веднага. Нека хладният блясък изчисти всичката гнилост на снощния сън.
Независимо какво оценка даваме на хлада (оценката си е нещо наше; не е на обекта, който определяме като добър или лош; той може да си всякакъв спрямо нас), сам по себе си хладният блясък е мощен и величествен.

Върху тънката ледена кора
сам и във ведро настроение
един качулат гмурец.
Hakyô
(1913–1969)

Обикновено тънкия лед свързваме с опасност и тревога – опасно е да вървиш по тънък лед… чак чувам пропукването, виждам катастрофата. Но не и тук. Не ако си гмурец. В картината на това хайку виждаме съвършеното равновесие на мига. Няма опасности сами за себе си, няма тревога сама за себе си, няма самота сама за себе си. Тревогата и опасността са там, където някой върши нещо, което поставя на изпитание природата му. И тук тънкият лед може да се пропука, но това ще е радостно разчупване – един гмурец във водите, преследващ плячката си. Върху тънкия лед между дълбините и небето се разкрива една медитативна картина на крехкото равновесие на мига. И една птица, на която самотата не е камък върху шията, а крила.

Въпреки всичкия дъжд
са нацъфтели по оградата
есенните клони.
Midori-jo (1886–1980)

Най-после ми се падна жена – майсторка на хайку. Пък и какво великолепно парче текст! То говори за това, че знанието, откритията, любовта… изобщо духът! могат да се и извънвременни. За извънсезонната радост от тях. Оградата стои като нещо, което разделя – територии, времена, затваря „аз“ из всичкото. И голямата победа е именно цъфтежът върху този обект на отделяне – по този начин се нарушава стабилността на установеното. Ние, с нашия европейски прочит, сигурно можем да видим и нещо злокобно – цъфнало по никое време. Обаче, поставено в климата на Япония, където през октомрви е топло, няма нищо злокобно. Това дърво може да си цъфти до пролетта, зимата е мека. Например в императорския парк видях крехко нацъфтели вишни през октомри. И как се тълпяха туристите да снимат тази най-японска гледка // А образът на дъжда е ясен, нали? Обсъждала съм го в предишно хайку – дъждът може да се асоциира със смърт, край, разруха.

Midori-jo, или също в англоезичните издания изписано името ѝ като Abe Midorijo, e не само хайку майсторка, ами и основателка на списание за поезия. Казва се Komakusa „Конска трева“ (колко хубаво име, нали!), излиза от 1932 и съществува и до днес (ако информацията ми е актуална). Вижте я Midori-jo прекрасна е, нали? Какво излъчване само!

Според съня, съществува течение в изкуствата, и особено в музиката, което се нарича „Зад хладилника“ (предполагам, че сънят ми си изобретява форма на гаражния рок, поне като название). И даже присъствам на такъв концерт, при който музикантите са натикани… зад хладилника. Идеята е, че така са отделени от публиката, сами с изкуството си. Също така задната страна на хладилника е нещо като обратната страна на луната – там не прониква светлина, не я виждаме. Гърбът на хладилника има индустриален вид, не е за пред очите, там всичко е тръби и бучене.

По аналогия, участвам в собствено четене на поезия, което е по правилата на артистичното движение „зад хладилника“. Поздравявам публиката, после ѝ обръщам гръб и чета с микрофон с лице към празна стая. Когато свършвам четенето, се обръщам и виждам – от многобройните слушатели е останал само един и той казва с неудобство и за оправдание на останалите „ами то не се издържа“ което всъщност е точно както трябва да бъде – поезията не е за да занимава публика, тя е общуване между текст и празна стая, тя е зад хладилника, публиката на поезията е самият език.

7.11.2019

Проблемът с „Папагалът на Флобер“ от Джулиан Барнс на български е в превода. Макар и изкусен, сам по себе си може би смешен, той не е съответсващ на тънката интелектиална ирония в оригиналния текст. Затова Папагалът на български звучи дразнещо, смешновато, но изобще не прилича на оригинала. Проблемът е, че иронията е предадена като смешност, а това е неразбиране на самата същност на ироничното.

Какво е ирония?

Всеки, който има комшия поет, ще бъде поет!

Книгата няма никаква литературна стойност, затова няма да я назова. Четох я внимателно заради фактологията, свързана със семейната ми история. И оцених ползата да се четат чат-пат наистина слаби романи. Така човек си сверява мерника, а освен това и в най-слабия роман има изблици на чиста светлина като таза забавна случка. Действието се развива малко след Освобождението 🙂 За какво са ти домати.

Цес Нотебом за това как двама любими писатели на един читател може да се окаже, че не се понасят. И дава примера с Борхес и Гомбрович, двама от най-любимите му. По стечение на обстоятелсвата и двамата се оказват по време на Втората световна война в Буенос Айрес. Двама, които няма как да са по-различни. Борхес е заможен, живее при майка си, ползва се с привилегии, у дома си е, средите са негови; Гомбрович е обедял европейски благородник, който няма как да се върне в окупираната му Полша, шляе се, гуляе, играе шах в гей кръчми, няма пукната пара, работи глупава работа в полска банка, за да вързва двата края.
И после Нотебом разказва за внезапно нахлул спомен за баща му, спомен на 70 години. Баща му умира по време на бомбардировките през 1945. Глад. Родителите са разведени, малкият Цес живее при баща си и новата му жена. Баща му слага четири дъски така, както се прави рамка за платно на картина. И опъва на тях едно одеяло. С това съоръжение се опитва да хваща чайки, като го мята върху тях. Нотебом не е сигурен в спомена си, дали наистина някога баща му е хванал чайка, плющенето на крила, и се пита дали чайките стават за ядене. Стават, ще ми се да му отвърна, даже на Фарьорите се смятат за е деликатес, но е много опасно, защото са преносители на болестотворни бактерии, затрили не един ловец на чайки на северния остров. Но че по време на Войната са яли луковици на лалета, в това е сигурен. Младата втора жена на баща му заминава след войната за Австралия, а Цес е пратен в провинцията при майка си. И после говори за поезията, и после за Хари Мулиш с прочутото с му изречение „Природата си умира от скука“… и тук влиза в спор с любимия си събеседник, с вече покойния Мулиш, пита го какво да правим в такъв случай с Шуман, Шуберт и цялата редица немски романтици, които приписват човешки емоции на гори, реки, треви. И му обръща внимание, че влиза в противоречие – скуката е човешка черта. От скуката се ражда изобщо литературата.
Ето така върви новата проза на Нотебом. Блажени празнични дни на време за излежаване с планини от книги. 🙏🏻

Момиченцето на съседите се упражнява от няколко години да свири на пиано. Отскоро е толкова виртуозна! Направила е голям скок. Ако ухото ми не познаваше историята в детайл, щях да си направя погрешните изводи – че човек постига нещо изведнъж, нали така изглежда на пръв поглед. Но не е – изведнъж се постига нещо, което е трупано. (13.03.2014)

Когато някой каже „колко ти завиждам“, според вас това положителна или отрицателна емоция изразява? Чувала съм го и винаги ми е било странно, че някой го казва ей така, а друг го приема също без протест. Как можеш да завиждаш някому за нещо – та нали всичко е постигнато с цената на друго? Все едно да завиждаш някому за пожертваното.

Вдъхновението е щастието на духа.

Wer alles liest, hat nichts begriffen. (Thomas Bernhard, „Alte Meister“)

Който чете всичко, нищо не е разбрал. (Томас Бернхард, „Старите майстори“)

Това е мото за книжни инфлуенсъри 😀

Жан Кокто бил казал: „Доброто възпитание се изразява в това да скриеш колко много цениш сам себе си и колко малко – другите.“

Jean Maurice Eugène Clément Cocteau

Was ist Wirklichkeit? Woher wissen wir, dass das, was wir träumen, unwirklich und das, was wir wachend erleben, wirklich ist? Ein chinesischer Dichter hat das treffend ausgedrückt: „Ich habe letzte Nacht geträumt, ich sei ein Schmetterling, und jetzt weiß ich nicht, ob ich ein Mensch bin, der träumt, er sei ein Schmetterling, oder ob ich vielleicht ein Schmetterling bin, der jetzt träumt, er sei ein Mensch.
Erich Fromm, Märchen, Mythen, Träume. Eine Einführung in das Verständnis einer vergessenen Sprache
(bg)
Какво е реалността? Откъде знаем, че това, което сънуваме, е нереално, а онова, което преживяваме в будно състояние – реално? Един китайски поет се е изразил много точно: „Миналaта нощ сънувах, че съм пеперуда и сега не знам дали съм човек, който сънува, че е пеперуда, или съм пеперуда, която в момента сънува, че е човек.“
Ерих Фром, из „Приказки, митове, сънища“

И в Средновековието не им е било лесно на странстващите поети. Освалд фон Волкенщайн, онзи минезингър с падналия клепач и кръглото коремче, пее:

Ach senliches leiden,
meiden, neiden, schaiden, das tuet we,
besser wer versunken in dem see.

http://www.therestisnoise.com/2009/08/imaginary-concerts.html