Хайку със звук, движение и рози

Поезия, Стъклени топчета
На каруцата
тракането проехтя
по градинските рози.
Buson (1715 – 1783)

Или за движението. Някой отива или се връща. Когато по шосето срещу дома ми премине тежък камион, къщата вибрира и чашите звънят една в друга… същото е. Винаги ме в удивявала тази свързаност между пътя и къщата. Градинските рози се камбанки. Те се хванати в земята, неподвижни. Но пеят движението. Каруцата е в движение, но песента ѝ я свързва с неподвижното.

Хайку с мрачна луна

Поезия, Стъклени топчета
Сред мрачната луна
в тясното поточе
патиците удрят с крила.
Shûôshi (1892 – 1981)

Шуоши е бил лекар и издател на списанието за хайку Аsebi.
Геометрията на картината – един потъмнен кръг горе (мрачната луна), една черта (тясното поточе) и ако визуализираме звука – широки нервни ивици, назъбени (пляскащите крила). Аз си представям как тези крила се удрят в двата бряга на това тясно поточе – мост от миг. Преставям си всъщност музика през тръбата на духов инструмент. Патицата на звука, която удря с крила вътре в тръбата на кларинет, обаче долу в ниските регистри 🙂
Ако луната бяше ярка, нямаше да чуем плясъка на криле. Щяхме да гледаме патици на лунна светлина, а това е рисунка за таблата на креват. Чрез потъмняваненето, скриването на едното, става видимо другото. Освен, че е така елегантно решение на създаване на един хайку момент.

Хайку с хладен блясък

Поезия, Стъклени топчета
Проблясъците на снега
осветяват цялото легло
и то изстива.
Sôchô (1760 – 1813)

Сочо е бил художник и поет.
Хладен блясък. Подобно е усещането на усмивка, която ти докарва ледени тръпки по гърба, уж е далеч, уж няма допир с теб, може дори да е мека и добра. Или съобщение, което не е лоша вест, но нещо в него е ледено. Изстиващото легло е образ за настъпваща скоро (или настъпила неотдавна) смърт; не само физическо унищожение – може да е просто край на близост, зависимости, отношения. Студът е толкова силен образ, че само проблясъкът му е достатъчен да доведе до промяна във вътрешния климат.
От друга страна, знам от хора, които обичат хладни завивки, че няма нищо по-приятно то това да се сгушиш в чисто и хладно легло, сънят идва веднага. Нека хладният блясък изчисти всичката гнилост на снощния сън.
Независимо какво оценка даваме на хлада (оценката си е нещо наше; не е на обекта, който определяме като добър или лош; той може да си всякакъв спрямо нас), сам по себе си хладният блясък е мощен и величествен.

Хайку с качулат гмурец

Поезия, Стъклени топчета
Върху тънката ледена кора
сам и във ведро настроение
един качулат гмурец.
Hakyô
(1913–1969)

Обикновено тънкия лед свързваме с опасност и тревога – опасно е да вървиш по тънък лед… чак чувам пропукването, виждам катастрофата. Но не и тук. Не ако си гмурец. В картината на това хайку виждаме съвършеното равновесие на мига. Няма опасности сами за себе си, няма тревога сама за себе си, няма самота сама за себе си. Тревогата и опасността са там, където някой върши нещо, което поставя на изпитание природата му. И тук тънкият лед може да се пропука, но това ще е радостно разчупване – един гмурец във водите, преследващ плячката си. Върху тънкия лед между дълбините и небето се разкрива една медитативна картина на крехкото равновесие на мига. И една птица, на която самотата не е камък върху шията, а крила.

За извънсезонната радост

Дневник, Поезия, Стъклени топчета
Въпреки всичкия дъжд
са нацъфтели по оградата
есенните клони.
Midori-jo (1886–1980)

Най-после ми се падна жена – майсторка на хайку. Пък и какво великолепно парче текст! То говори за това, че знанието, откритията, любовта… изобщо духът! могат да се и извънвременни. За извънсезонната радост от тях. Оградата стои като нещо, което разделя – територии, времена, затваря „аз“ из всичкото. И голямата победа е именно цъфтежът върху този обект на отделяне – по този начин се нарушава стабилността на установеното. Ние, с нашия европейски прочит, сигурно можем да видим и нещо злокобно – цъфнало по никое време. Обаче, поставено в климата на Япония, където през октомрви е топло, няма нищо злокобно. Това дърво може да си цъфти до пролетта, зимата е мека. Например в императорския парк видях крехко нацъфтели вишни през октомри. И как се тълпяха туристите да снимат тази най-японска гледка 🙂// А образът на дъжда е ясен, нали? Обсъждала съм го в предишно хайку – дъждът може да се асоциира със смърт, край, разруха.

Midori-jo, или също в англоезичните издания изписано името ѝ като Abe Midorijo, e не само хайку майсторка, ами и основателка на списание за поезия. Казва се Komakusa „Конска трева“ (колко хубаво име, нали!), излиза от 1932 и съществува и до днес (ако информацията ми е актуална). Вижте я Midori-jo прекрасна е, нали? Какво излъчване само!

Зад хладилника

Дневник, Стъклени топчета

Според съня, съществува течение в изкуствата, и особено в музиката, което се нарича „Зад хладилника“ (предполагам, че сънят ми си изобретява форма на гаражния рок, поне като название). И даже присъствам на такъв концерт, при който музикантите са натикани… зад хладилника. Идеята е, че така са отделени от публиката, сами с изкуството си. Също така задната страна на хладилника е нещо като обратната страна на луната – там не прониква светлина, не я виждаме. Гърбът на хладилника има индустриален вид, не е за пред очите, там всичко е тръби и бучене.

По аналогия, участвам в собствено четене на поезия, което е по правилата на артистичното движение „зад хладилника“. Поздравявам публиката, после ѝ обръщам гръб и чета с микрофон с лице към празна стая. Когато свършвам четенето, се обръщам и виждам – от многобройните слушатели е останал само един и той казва с неудобство и за оправдание на останалите „ами то не се издържа“ 😄 което всъщност е точно както трябва да бъде – поезията не е за да занимава публика, тя е общуване между текст и празна стая, тя е зад хладилника, публиката на поезията е самият език.

7.11.2019

Хайку, Саймаро, цветът на вятъра

Стъклени топчета
В летния дъжд
хладните листа на сливата –
цветът на вятъра.
 
Saimaro (1656–1737)
 
Саймаро е бил приятел на Башо.
 
Озадачи ме и ме затрудни, защото нищо не ми се разкриваше, освен чистата естетика на мига, а не съм свикнала да чета така. При любимия ми хайкуписец Issa има винаги повече, зад насладата има философия. Тук имаме противопоставянето на топло и студено (летен дъжд и хладни листа), тоест едното срещу другото. После имаме пресичането на две движения – дъждът по вертикала пресича вятъра, видян през листата. Вятърът и дъждът се пресичат в листата. Дали да не го четем като естетическа картина на срещата, след която вятърът за мига на съзерцанието има тяло (форма и цвят), а дъждът, който пада върху листата, е гланц, подчертава ги и ги прави по-изразителни? Или да четем дъжда, както класическото хайку позволява, като образ на смъртта? Но защо летен? Една ранна смърт, охлаждаща младото разлистено тяло и оцветяваща духа (вятъра), подчертаваща го? И дали заради листата на точно слива, а не друго дърво, у мен се поражда образа на розовосин цвят и гланцов, като разредена във вода кръв.

Папагалът

Стъклени топчета

Проблемът с „Папагалът на Флобер“ от Джулиан Барнс на български е в превода. Макар и изкусен, сам по себе си може би смешен, той не е съответсващ на тънката интелектиална ирония в оригиналния текст. Затова Папагалът на български звучи дразнещо, смешновато, но изобще не прилича на оригинала. Проблемът е, че иронията е предадена като смешност, а това е неразбиране на самата същност на ироничното.

Какво е ирония?

Изведнъж се постига нещо, което е трупано

Стъклени топчета

Момиченцето на съседите се упражнява от няколко години да свири на пиано. Отскоро е толкова виртуозна! Направила е голям скок. Ако ухото ми не познаваше историята в детайл, щях да си направя погрешните изводи – че човек постига нещо изведнъж, нали така изглежда на пръв поглед. Но не е – изведнъж се постига нещо, което е трупано. (13.03.2014)