МЕТАЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ

22

Усеих се като карфица
лесна за губене
опасна до смърт
но в повечето случаи
бляскава чертица метал
без особено значение

щеше ми се да предложа
изненадващ край
или началото на вълнуващо
антивоенно стихотворение
в колективния грохот на дните днес, но


просто да ти кажа лека нощ

Петя Х.
4.03.
“XXII“

МАЛКА НИХИЛИСТИЧНА ПЕСЕН

22

Кога загубих навика да държа раменете си изправени
под товара на дете ли
по дължината на една алея ли
по невнимание
нарочно

не, аз не съм

нито тези рамене са моите
представлявам само онова, което искам
и със силата на тази живяна
съзнателно свобода
мога да изправя всичко –
жълтурче в тревата, стрелка
нищо

Петя Х.
03.03.
“XXII“

СТАВИТЕ НА СВЕТЛИНАТА

22

В стаите блъсва аромат на ягоди
това е заради топлата светлина
която обича
както обича
без да се съобразява, сърцевидно, аграрно, сега
светлината би трябвало да чака в ъгъла по-добри времена
или да е политическа по волята на деня
да постъпва морално вместо естетически
(тази дилема е затрила не един смелчага
ще затрие и светлината
едва ли не)
дай ѝ пространство и я остави да строи
да пренася вестта на ягодата върху острите си рамене
фотосинтеза, антитеза, соларна клетка
ставите на светлината
ѝ позволяват да свива зад ъглите
и под таванските греди, да се протяга
да скача, да държи
да движи сръчните си пръсти във
формите на всички знаци, обича
тактилна ягода, от тук до теб
където и да си
и обратно

Петя Х.
1.03
“XXII“

ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ

22

Това е нашата мечта, 
че нещо толкова чудесно ще се случи, 
че трябва да се случи
У. Х. Хауге

Дълбока оран 
браздите – кервани камили
някои с още свежа трева върху гърбиците
полюшвана от вятър или поглед 
коя е
мечтата, която носим в коремите си
сити от зима, гладни за слънце? 
че нещо толкова чудесно ще се случи ли? 
че неизбежно ще се случи? 
че семе и грудка ще легнат в земята
камилите ще тръснат гръб, керванът ще отмине
отсреща ябълковото дърво ще цъфне
пак

така или иначе

Петя Х.
27.02
„XXII“

ОПТИКА

22

Приближаването е грешка
винаги е било, от първа глътка въздух
близост до храна, човек, потребност от защита

погледнеш насрещния в очите и вече си предаден

ела мой счупен език, моя мравчице поезия
допълзи, неприютена и мрачна
нека да полегна на твърдия ти гръб
само колкото да събера сила
да подредя кубчетата на малкото съмнение върху голямата вяра
безнадеждното в сърцето на надеждното
нека ме поболи от слабата отрова на ухапването ти както боли цвете
нека никога повече не ми е нужно друго
освен мълчание и път

може би все пак и нови очила

Петя Х.
27.02
“XXII“

СРЕЗ

22

Когато ножицата се разтвори
вече е срязано
въздухът, фолио, вярата
пъпната връв на съня, значи –
мечтаното, значи –
контролът на ставата
да не забравяме – ножицата
я движи ръка
пръстно движение около длан
която отхвърля

Петя Х.
26.02
“XXII“

КРЕДА–ТЕРЦИЕР

22

Масовото измиране на динозаврите
и другите
преди 66 милиона години
се е случило през пролетта

значи
любовни викове, яйца
опашки стройни в младото зелено
цветя с гигантски плодници и сигурно роса

и сигурно усещане за сигурност
защото небето е така красиво
когато в него светят огнени кълба

и после всичко се е свило
гигантски писък – в графит и диамант
под кора от лава и над нея – тишина

сега

жив малък гущер върху камъка —
така природата подписва
живота въпреки смъртта

Петя Х.
24.02
“XXII“

ЖЕТВАРСКО С МИШКА

22

В чашката на онова, което имам да кажа
е любопитна мишка, спира, тръгва
мие мустаци
знае както само сивото знае
наблюдава през лупата и преоразмерява
от една страна – каква теснота на движение
от друга – какъв простор
а отвън се е люшнало едното нищо
като житата, до които никога не се достига
но знанието стига

Петя Х.
23.02
“XXII“

НЕЩА, ЗА КОИТО ИСКАМ ДА НАПИША СТИХОТВОРЕНИЯ

22

Шлепове по реката, с контейнери, или с бели пирамиди от сол, или с черни пирамиди от чакъл

Придошла река, наводнени поляни, дърветата с вдигна и ръце, потопени до гърдите

Узряло сирене от нидерланските натюрморти на 17 век; също чаша за вино от зелено стъкло, чаша за общо пиене на бира, разграфена, бели дълги костни лулички с поизсипан тютюн на масата, празни тефтери, калъф на лютня, позебелен половин лимон със спусната спирала от кора, ножче с рогова дръжка, фазан, маймунка, бял пудел, рак

Велосипед с ръжда, изкривени колела, спаднали гуми, избелели до антрацит на слънце, разпрани, отдолу се показва бяла свежа тъкан

Ротердам, огрян сутрин в архитектурния ексцес на Рем Колхас, асфалтът блести посипан с диамантен прах и по моста шляпа по джапанки най-красивият мъж на света, върху рамото му жив огромен гущер на златна верига

Калинка с пречупено крило зад ухото на каменния Буда в дзен-градината

Улица в края на града, водеща към гората, последните къщи, последна кофа за боклук, последна улична лампа, мъхнат хладен полумрак на входа на гората, знанието за непрогледен леден мрак навътре, знанието за отвъд ледения мрак, знанието

Копринени буби в гореща солена вода, нишки, объркани, хаотични, влажни, още с памет за кокона и черницата, как се изправят, подреждат, тръгват успоредни влакна, навиват се, сушат се, блестят, жилят, режат, монголски войници с леки, но груби копринени униформи, кости, слепени с коприна, съшити с коприна намерения

Музика, нахлуваща през отворения прозорец от друга кола на бензиностанцията, обръщаш се, искаш да знаеш повече, искаш да знаеш всичко точно за тази мелодия, искаш да скочиш, да отвориш рязко вратата, да изтичаш и да попиташ, извинете, какво е това, но автомобилът вече потегля и отнася музиката си, и свеждаш глава, потъваш в себе си, опитваш се да задържиш мелодията в кутията на ума, но при всяко повторение на фразата нещо се променя, нещо изтича, нещо се изсулва грозно, нещо друго се намества, докато безнадеждността не се настани като червенобузо доволно дете без глас, готово да те изяде до костица

За стържещия смях на кукабарата от стихотворение на Лес Мърей, чута една сутрин в невъзможна географска ширина, защото вярата в птица стига, но беше любовият вик на един жълт кълвач със склонност към екстравагантен тон и едно дърво, за да има причина

Машини, които пращат разбираеми съобщения и даже са забавни, кокетничат, пускат цифрови шеги, изградени върху по човешки глупава грешка в логиката на съждение

Гарван как пие вода

Усещането да си в самолет и да прелетиш ниско над къщата си, да видиш дърветата отгоре, да превъзхождаш най-после по нещо птиците, може би дори и ангелите

Как настъпва май и не си сам в духа, не вярваш, че е реално, но е, а това е смешно… една малка горска ягода под езика за доказателство

Как се залутвам в Дяволското тресавище, през пасбищата на бели крави и покрай свежи стръкове червен напръстник, а насреща ми Рене Рилке в лошо настроение, на път за Париж и несигурен във времето

Малка съм и ходя между тъкачните станове в цеха, тракащи чудовища, толкова е шумно, най-шумно на света, по-шумно от това не познаваш, толкова много конец, мирише на мокра вълна и жените сноват от стан на стан като кротки биволи

Живея в операта

За бързи автомобили, все по-бързи, все повече скорост, гладък асфалт, с люспици блясък, все по-далеч, бензиностанции с автомивки, пренощуване в градове, в които нямаш друга причина да бъдеш освен умората, откритието на радостта от топла проста храна в кръчмата късно и радостта на местните, породена от твоята радост от храната, взаимната благодарност, двупосочно, кръгово, толкова малко, толкова значимо малко

За после

За високи мостове над морета, Йoресундският мост и другите, морски орел с риба в човката, между острови, просто път, може и без цел, най-добре без цел, но винаги север

За Бременските музиканти

За теб

Петя Х.
19.02
“XXII“

ОНОВА, КОЕТО НИ Е (приспивна песен)

22

Малка синя сова
между веждите ти каца
носи сън и сън отнася
синьото яйце си снася
и в гнездото на ума
сини всичките деца
сини човки, синя песен
връз синчец в дома занесен
тръскаш сънени уши
перлите ще проглушиш
совата се полюлява
веждите ти овладява
синя клетва се явява
птичата уста я дава
но с глава и не помръдва
нокти сигурно забива
мига кръгло и не мига
бди, решава, трае
с мишка вечност си играе
зрението ти отмива
бяло в бялото око излива
с жълто ириса ти храни
черно от зеница пие
а в сърцето ѝ се крие
онова, което ни е


Петя Х.
18.02
“ХХII“

В ОЧАКВАНЕ НА УРАГАНА

22

В ОЧАКВАНЕ НА УРАГАНА
не предприемаме нищо
ще мине, ще преобърне каквото още не е обърнато
и толкова, готово с всичкото
и друг път е вяло със 120 км. ч., че и с повече
на сутринта лежат ясен и череша върху изрядната градина
като палени кибритени клечки върху масата в стаята
лалетата и вътре, и вън – без промяна
виждала съм отнесен като лист хартия покрив
подгизнали мазета, плъхове с краката нагоре по водата
жертви – винаги – милост за хората и животните, ако може, но не може
цяла нощ ще вият сирени в синьо и жълто
скършени гигантски клони от липите върху уличните лампи
с отпрани стъклени корпуси
скъсани електрически жици
оранж в небето, някакви побъркани дракони
самолети по пистите с трептящи крила
локви езера с брегове от брулена кора
ще свири тънко през отвора на пощенската кутия
и ще щрака клапата на отдушника в кухнята
тази година в кюнеца няма гнездо
някой остър повей ще повдига ред керемиди
и ще ги връща на мястото им
с изненадваща еластичност, и пак, и пак
в секвоята ще се вкопчат с малките си нокти
градинските птици на годината и ще оцелеят без звук
защото нямат друг избор
секвоята не пада, това го знаем
секвоята не е дърво, а събитие
една настоятелна другост в другото
понякога в топлите дни се опитвам с часове
да обходя с поглед дървесния ѝ свят
състоящ се от звук и боричкане
някой я е посадил тук, но изглежда сякаш предхожда къщите и дворовете
ако секвоята падне, от къщата няма да остане и една стена
реално къщата лежи върху някой от корените ѝ
всички къщи и дворове наоколо лежат върху корените ѝ
но от всички хора на тази земя съм ѝ пространствено най-близо
макар да не съм близка с никого
в секвоята има топки, кораби и ангели
смешно е някак, дори не съм оттук
но и тя не е
и не стои в моята градина
но и моята градина не е моя
със секвoята обсъждаме ненавременността
слънчевият чадър е мой
по време на ураган чадърите са най-опасното оръжие, мир обаче, от мен – мир
аз съм разоръжител
свит, завързан със здрави въжета
лежи жълтият му труп на терасата
ризата му трепти, обичам победоносните си тактически решения
по време на ураган чакаме да ни отмине
четем изкусна литература, вярваме
в щастливата развръзка, държим се спокойно


Петя Х.
16.02
“ХХII“

ZEFIRO TORNA

22

Дали имаме нещо против Зефир
който преобръща саксиите с тежките зюмбюли
безобразничи в кофите с пръст, в тях
презимувалите сиви треви, без втори живот
хвърля пръст и шишарки по стъклата
мъти съня
и се държи самоуверено като младостта всяка ранна година
с вярвата само в себе си и новоткритите си ланшни истини
под формата на напористи луковици и мустачки

какво можем да имаме против вятъра –
единствено вдигнати платна
и добър опит в навигацията

Петя Х.
15.02.
“XXII“

ГОРСКА ПРИКАЗКА

22

И тя го хвана за ръка
и го завлачи в гората
до бездъх и му се смееше
как се спъва в издути корени и пада
вдигаше го с устни
хвърляше му мъх по главата и изобщо
безобразно
танцуваше от различни посоки
и се криеше зад сребърната нишка на паяка

гризяха шишарки и пиеха от вдлъбнати кори
и небето спускаше елени, угаснали преди времето
и благодарни бяха елите
и пътеките се преструваха на ями и тунели
и в най-студеното светеше ничий лъч

когато се загубиха
го пусна да се лута
в кислорода и избухващите петънца живот

строй тази катедрала, каза
строй на вода и песни
защото свободата е любов
както и обратното

Петя Х.
14.02
„XXII“

КАТО ПО ВОДА

22

С едри щастливи букви
върху зида пишеше нещо, в което не вярвам
покрай него вървяха хора и го потвърждаваха
непрестанно всички са заети да се изразяват
(дай им писменост и ги остави)
да надписват битието с бързите си етикети
по реката мина шлепът MURO
името, отказвам да го разчета, значи
стена, ограждение
Platja de Muro, o. Maйорка
мрачен, морена, мавър
натоварен до небето с контейнери
тежък, незаинтересуван от времето
обратно на течението
повече метал отколкото чувство за принадлежност
оставяйки в паметта ми поредната следа
без никакво значение
като по вода

Петя Х.
13.02
“XXII“

ОВОЩНО / Soft Neon

22

Наш и насъщен разговор, онзи
с размяната на ябълки вместо фрази
нито знаем какво казваме
нито какво се чува
предполагаме винаги грешното
знаем какво иначе значи
всичко на кръглото и цялото се залага
там спорни ръбове няма
като при думите с лесната им делимост

щом видя стрелки, ги обръщам
да сочат в други посоки
светофарът – очи на слепока
високо – мълчанието, ниско — богът
откакто вървя на език
отвръщам в израз на съгласие
винаги с не
върху нихилистичнато ми дърво зрее
увереността и се смее
виж върху най-високия звънък клон
не е ли не е

Петя Х.
12.02
„ХХII“

ГОРСКИ ПОКОЙ

22

Или другия път, когато
из рододендроните се лутат светулки
винаги по това време
минавам с колелото си
по алеята покрай храстите
бутам го бавно и вървя до него
приятел до най-добрия приятел
да не разбудя нещо, което не спи
със страха на платнените обувки тихо стъпвам
и нищо не значи нищо
и аз не очаквам отговор
и отговорът идва в ясна форма
като цифри в числа, букви в думи
променливи, колони, логически операции
и е толкова природно ясно, че не мога да не го разчета
но аз отказвам
и рододендроните отказват да са рози
и светулките отказват
и гората отказва
само колелото се върти
оправдана е изначалната ми вяра в кръга
и моята здрава ръка върху кормилото
и добре, че така стана

Петя Х.
11.02
„ХХII“

Отмити части реч

22

Беше в тъмната отсечка на часовете
когато заваля с топли едри капки
обичам непредвидимостта под листата
под навеса беше твърде широко за звука
и изтичахме навън
опитни в речта на природата тела
затова мълчаливи
в непосилната теснота между струйките и струните
и понеже дори фразите
нямаха място да се разгърнат в широтата на своите значения и двусмислените си посоки
останаха единствено някакво звучно ми
или базисно до
или сме от началото на смеха
и другото отнесоха зрелите капките в земята
където безгрижни попови прасета
да го гризат в корена, за плът и сладост
насъщно
и добре, че така стана

Петя Х.
10.02.22
от „ХХII“

ЧИСТА НОЩ

22

Чиста нощ – отгоре
виси недостъпното
жълто грозде на космоса
изобилно, заради щедростта
узряло преди мисълта за лозница

и за какво тази земна тъга
нали свети, нали пада
нали се разпада
на кристал и вода

аз земна лисичка с бърза лапа
аз оса
конструираща ракети и възли
настоятелен
изключително кратък въпрос

въпрос на чиста нощ

Петя Х.
8.02.22

ЗА РЪЦЕТЕ

22

Нищо не пасва с другото
в това се състои гордото разнообразие
криви със собствен ритъм
лалета в различен вятър
срещу думата застава същата
и двете не си приличат по нищо друго
освен по буквите, но и това не е сигурно

така, както използвам езика
безполезен и своеволен мой
способен да не разбира
несъгласен по правило
прилича на навес до спирка
на която междуградският автобус
спира от дъжд на вятър

и аз чакам
в съпротивление със собствената си убеденост
че да се върви нататък
е естественият стремеж на телата
удрям с острието на чадъра по плочките
дрънчащи сигнали


нищо не пасва с другото
времето – с разписанието
посоката – с желанието
съобщението – с мрака
ръцете така или иначе не пасват

Петя Х.
7.02.22

КОСМИЧЕСКАТА ПЕСЕН НА ЕКАТЕРИНА ГРИГОРОВА, марсианска колонизаторка

22

По естесвената логика на китолова
би трябвало с теб да делим къща на Марс
заради общата ни възхвала на вечната подстрижка киче
и огледалната симетрия на сребърните мъже

както знаеш, имало едно време, когато в южното полукълбо
плодовит метеорит издълбал Аргировата долина
там се издига нашата къща на два етажа
и поетична тераса, да се чуди човек за какво служи

предлагам ти да вземеш долния етаж с градината,
граничеща със сребърните полета, до диамантената скала
и бронзовия ветропоказател с фигурата на скакалец с цигулка
и неговата любима – скакалец с виолончело
до тях общият им враг: безветрието

аз ще се настаня в помещенията под покрива,
оттам е по-лесен ловът на сьомга, lat. Salmonidae
и стрелянето с лък към високите планети

но добре

ако искаш, моля, вземи ти горния етаж
и без това винаги съм искала да разхождам овца

според марсианския кодекс на мирното съвместно съжителство
позволява се каненето на поети от 2 до 4 часа и от 18 до 77, но само в ролята на музи
от мен да мине – прави каквото искаш, само не позволявай да ти пишат лоши любовни стихотворения 😄
но ако носят шампанско 🥂 от земята, може и лоши поети да каним
и да им запушваме устата с дантелени похвали
но нека поне да са красиви, а по-добре – забавни

хубаво е на Марс, хладно и синьо като в пръстен
вечер в космоса скачат тежки китове
и само ярко издигнатите им опашки
миг преди да потънат в небето
ни напомнят за всичко, което никога
не сме изгубили на Земята

и отвсякъде звучат братя Аргирови

Петя Х.
06.02.22