Риба балон с рога на лос

Като сме тръгнали с пророчествата, та цяла неделя. 😃 Подвигам да прибера чашата от кафе, а на дъното – тази експресивна рисунка на риба балон с рога на лос, в елегантна кръгла рамка, с колебания в плътността, като тон с трели. Преди това гледах устремените към небето млади клонки в гората, още безлистни, но напращели с живот и мислех за противоречието как нещо така живо в самото си начало прилича на оглозгана рибена кост, вече потъмняла. Множесто рибени кости, една зад друга. И после мислех за черното, което използвал Рембранд (и другите) – черното от изгорени кокали. А и цветът на засъхналото кафе в чашата е Рембрандов. Бъдещето е повече от сигурно в своята сферичност. Сезонът избухва от кълбета в кълбета, сечения, резени.

Реклами

Сив кон

Казвам си, я да си изтегля едно пророчество от антологията с исландска поезия. Отварям я на случайна страница и ми се пада тази странна история от Сигфус Дадасон. Накратко:

Един кон от севера бил продаден на стопанин от юга, oт Кяларнес (поселище на 10 км източно от Рейкявик). Макар конете да се сприятеляват дори по-лесно от хората, този бил дръпнат, ходел все сам и по своите си пътеки. Така минали десет години и един ден той изчезнал. В края на лятото го открили по родните му места. Върнали го обратно във фермата на юг и от този ден той се превърнал в общителен кон, ходел заедно с другите коне, не създавал проблеми, само понякога започвал да се тресе и да цвили без видима причина така, както понякога правят конете и хората.

Сигфус Дадасон (1928–1996), завършил латински и литература в Париж, редактор в литературно списание, преводач на поезия от френски, поет. Един от групата на Атомните поети, каквото и да значи това в Исландия.

Коментар на пророчеството: сега остава да взема да си помисля, че аз съм този кон – очевидно е и поради тази причина не става за смисъл на пророчество 🙂 Никъде в текста не се говори за това, че конят е сив, но аз от самото начало само такъв си го представям. Ето това е чудото! Освен това още две мисли ме връхлитат. Едната е за филма Of Horses and Men (Icelandic: Hross í oss, 2013). А другата е за парчето исландска лава, с което понякога подпирам вратата към терасата, за да не се затваря. Понякога си мисля – този камък ми е толкова ценен, сама съм си го носила оттам (май е време за Исландия отново), не може да му възлагам работа, да го превръщам в инструмент, да го брули вятър и да го валят дъждове. А после решавам, че само така той остава жив.

Мрачен диамант

Днес беше 16 градуса, слънчево, природата е избухнала в живот, птиците са се завърнали и любовните им песни надвишават дори самолетния рев от близкото летище. Минзухари, кокичета по зелените ивици между тротоара и пътното платно. Плочките обсипани със захвърлена зимна перушина, някой би си помислил, че ангели са се боричкали. Мухи, мушици, оси, дори вече първата мъртва земна пчела, вероятно жертва на прибързаната си пролет. И в далечината трака щъркелов клюн. Винтилът на предната гума на колелото ми изпуска, през ден се налага да я помпам. Хората са подивели от тази прибързана смяна на сезоните, държат се напълно непредвидимо, блъскат се, падат пред колелото ми, някои са по къси ръкави, други в тъмни и зимни якета и балтони, хвърлят се пред колелто ми, пресичат на червено с бяг през оживеното платно, хвърлят се пред потеглящия у-бан. Бутат колички с невидими бебета, колички със столетници и ръцете им като букови клони, колички със смачкани кашони, колички с ряпа. Бензин. Дизел. Керосин. Някъде много отдалеч вятърът довява мазен мирис на цъфнал зюмбюл, толкова далеч, че е като проба на обонянието. Човек носи в сърцето си мрачен диамант, който само понякога просветва отвътре. Сърцето иска да отхвърли диаманта, но целият свят отвън е против сърцето.

Колкото порутена плевня

От бюрото за недвижими имоти изскочи червената шапчица с кошница дългостеблени брандирани рози и ми подари една. Усещам се ухажвана поне колкото за покупката на порутена плевня от отдалечен регион в подножието на затворен рудник.

Две снимки, спрял часовник

Две снимки от Абсурдисткото парти на НОП от 12 март 2016. Ако погледнем стенния часовник, бихме си помислили, че е минало полунощ, а не че часовникът е бил спрял. На масичката до микрофона, изтупан и с театрална важност – маестро Бальозов, стискащ шапка и бастун, представляващ своя далечен роднина Найден Коев. 🍷 Добре поне, че по едно време забелязах, че няма нищо за пиене и му донесох чаша вино. Накичен с дървен медал, следящ с интерес абсурдистката церемония по награждаването. //Снимки: Моника Михайлова, зашеметяващата дама с червената рокля 🙂 Другите действащи лица: Весела Кучева и аз.

Събрано Найден Коев

Снимка: Цочо Бояджиев

Ще събера текстовете, езиковите експерименти, визуалната поезия и фрагментите от Найден Коев в една обща цялост. Под този псевдоним пишеше за списание НО ПОЕЗИЯ маестро Румен Бальозов. Ако някой притежава и други негови литературни текстове и би искал да ги предостави, моля да се свърже с мен:

petja.heinrich@googlemail.com