Зен

Във Флингeрн не бях стъпвала от десетилетие. Джентрификацията е завършена, нов живот и блясък на квартала (хайде да не започваме спор зло или добро се е случило, все пак тези процеси спасяват цели петна в града от разруха и обезличаване) – централната улица вече е изпъстрена с магазини за странни неща като мармалади от босилек, извлек от мащерка, есенция от драконова сълза, златна лъжичка за бъркане в бурканче с желе от махагонова слива; магазини за пъстри дрехи, извън времето и модата – рокли, поли, феерични конусовидни  текстилни конструкции, бижута от ръчно ковано сребро или злато, пръстени с едри скъпоценни камъни; ресторанти за фюжън кухня. От осветените прозорци надничат високи кремави тавани с полилеи на безкрайно дълги халки. Картини, повечето семейни портрети, които се преструват, че не се взират в движението вън, долу и сега. Преструват се на взрени в себе се, обратно във времето и херметически затворени зад стъклата на прозорците. И влизаме в „Зен“, виетнамски ресторант. С лъскави, полирани в черно плотове, спортно елегантен амбиент, лава лампи, сякаш уморени, с вяла лава, скупчена под капака, саксии с буен бамбук, осветление в лилаво все едно си обграден от светещи патладжани. И в краката за спъване –с размерите на леген – една сакрална каменна градинка с Буда колкото напръстник. Или няколко Буда, по едно за всеки пръст на едната ръка? Храната е силно повлияна от онази умереност на вкусовете, която някои приписват на централно и северно европейската кухня – не знаех, че виетнамците според „Зен“ готвят с толкова много броколи. Заведението се изпълва с най-млада публика. Момичета, понесли в свивките на лактите скъпи чанти, втора употреба, с намачката кожа. И тези дълги лъскави коси, наследени от детството, които се отмятат с вълнист жест и се рапиляват по гърба. Онези изкуствени големи перли по ушите. Някой пристига със скейтборд под ръка. Прегледах в телефона новините от обсъждането на Берекзит между две пролетни рулца. Новините за гласуваната отмяна на местенето на стрелките на часовника с един час напред, после назад. Мен ако питат, аз съм за лятно часово време през цяла година. Вечерите са безкрайно дълги. Зимата е хванала града в хватка, бухнали якета минават по улицата пред витрините, кученца с пухени наметала, плахо цъфнали храсти. И изведнъж ме наляга горска тъга. Като отметнато топло одеяло студувам, но не в „Зен“, а вътре в ядрото на себе си, прехвърлям списъка с контакти в телефона, нямам причина да стрелям сигнални ракети за помощ, нямам и сили да спасяват ближния, аз просто ям и знам, че и това ще мине, ще се разлистя, животът освен белези не оставя особено много избори на едно дърво в началото на пролетта. Мисля си как ще напиша разказ, който размишлява над себе си, размишлява какво е разказ, как се пише… един разказ, който обсъжда формата и съдържанието, и се противи на композиционните правила. И няма да издавам, че съм решила да го пиша. Ще го мълча в публично споделеното. Във воайорското око ще мълча, ще сведа цялото до светкавица в зеницата, толкова бърза, че зрението не я регистрира. Както и тук – разказването съдържа светкавица от друго: сигурни сме, че под масата се намират долните части на седящите тела, макар и да не ги виждаме, повечето от седящите вероятно наистина разполагат с долни части. Дали да има диалог? В никакъв случай – кой с кого да говори? Диалогът прикрива безпомощността на мисълта не на говорещия, а на слушащия. Макар и да не съм сама на масата, между нас цари уважителна тишина, само обилният кориандър крещи от ръба на чинията монолога на дългите си стебла. Хлорофил, реч. Учени били установили, че дали обичаме кориандър или не, това е генетично обусловено. За някои хора той има вкус на сапунка. И в никакъв случай разказът няма да разказва историйка; вън, долу и сега.

Реклами

Citizen Kane

С огромна трудност Citizen Kane (film, 1941) до край. Новатор и експериментатор, Орсън Уелс заслужава повече внимание, от онова, което съм склонна да му отделя. Четох внимателно за всичко ново и прогресивно като техника и камера във филма – това действително ми беше интересно.

Първи спомен за среща с Орсън Улес – едно време в часовете по Радио във Факултета по журналистика. Учеха ни, че радиопиесата „Война на световете“ предизвикала при първото си излъчване през 1938 масова паника сред множество слушатели, които я взели за реален репортаж. Слушахме стария запис и не можехме да повярваме, че някой би да взел шумовете за нашествие на извънземни. Едва днес научих, че масова паника не е имало – било измислица на булевардната преса, дали във ФЖМК още държат на тази легенда?

За „Зелената книга“ с удоволствие

„Зелената книга“ (филм, 2018, Оскар) доста ми хареса. Отидох с предубеждение да го гледам – бях чела негативни отзиви от приятели, пък и културните рубрики изобилстват от възражения срещу филма. Например, че затвърждава расови клишета. Не знам какво да мисля за това, колебая се. От една страна съм съгласна, че ако не споменаваме клишетата, те могат да изчезнат от само себе си. От друга страна, не сме ли вече отдалечени достатъчно от расовите предразсъдъци, че да можем да говором за тях като за набор от исторически верни факти и ситуации? Да ги припомняме на най-младата публика, за която може да изглежда небивало, че някога (и то само едно поколение назад) е имало отделни тоалетни за бели и черни. Филмът има наистина педагогическа стойност, поне от западноевропейска позиция. Факт е, че такава „Зелена книга“, пътеводител с хотели и места, в които афроамериканци могат да отсядат, е съществувала до 60-те години на 20 век. В стилистиката на филма тези моменти, разказващи за расовата дискриминация, са засилени, акцентирани. В същото време филмът минава през един ведър филтър, със свеж и забавен диалог, с познат от приказките кич и хепи енд, така че темата за дискриминацията не е подадена като рана или трагедия, а като нарастваща и заздравяваща вяра във възможността за приятелство въпреки различията, вяра в свързащото човешко. И тази позитивна енергия на филма го прави интересен и вълнуващ.

Освен всичко друго, научих за реалния джаз пианист Дон Шърли, за музиката му, която съчетава класика и джаз, потърсих негови записи и ги слушам с ярко удоволствие. Страхотен е! 🙂 Много се радвам, че гледах този филм, обогати ме.

Lawrence of Arabia

Във филма „Lawrence of Arabia“ (1962, седем Оскара) в повече от три часа епипчна история, сред масови сцени със стотици участници се появява само една единствена жена – медицинската сестра в лазарета към края, може би ролята ѝ е от околo 3 секунди. Не бях гледала по-мъжкарски филм 🙂

Папагалът

Проблемът с „Папагалът на Флобер“ от Джулиан Барнс на български е в превода. Макар и изкусен, сам по себе си може би смешен, той не е съответсващ на тънката интелектиална ирония в оригиналния текст. Затова Папагалът на български звучи дразнещо, смешновато, но изобще не прилича на оригинала. Проблемът е, че иронията е предадена като смешност, а това е неразбиране на самата същност на ироничното.

Какво е ирония?

Зрения

Гледам в нощта, а нощата гледа в мен. Зеницата – кръглата луна. Ирис от дим. Гледам в нощта през широко отворения прозорец. Симетрично подпряла брадичка, мечтая в нощта, зеницата съм на отворения прозорец. Ирис пт коса. Сенки от долния етаж, прожектирани върху стената на гаража. Две саксии и ръце. Игрището за ръгби мощно осветено от високи прожектори. Празно и зелено игрище, гланцова светлина. Един мотор пърпори по алеята. Зеницата. Ирис.

Два филма

Опитах се да гледам „Вездесъщият“ (2017, филм, Bg) и „Слава“ (2016, филм, Bg), има ги в YouTube. Отдавна не съм излизала от киносалон преди края на филма, но тези двата щяха да ме изгонят още преди средата дори и да бях дала пари да ги гледам. Може би не точно това е лицето на българското кино днес, но ако е, то положението е за спешна помощ. Двата филма, макар и различни, имат сходни проблеми – грозни като гледки, елементарни безинтересни герои, опит да се разказва история, която не е особено дълбока като мисъл, едно иманентно високомерие, което прикрива пълната безидейност, кухи диалози, грозни фрази, тъпота.

Кучето бърза повече

Бистра вечер – краищата на плитката локва замръзват. Някъде горят дърва. Само един човек води кучето си бавно по пътя, към табелката за края на града вървят. Кучето бърза повече.

Стъкло и кълбо органична маса

Тъй като винената реколта 2018 била силна и изобилна, в момента винопроизводителите изпитват затруднения да намерят достатъчно бутилки. Вино има, но стъклото не стига.

Вчера в далечния ъгъл на терасата, между двете саксии със здравец открих труп на мишка с откъсната глава. Въображението ми отказваше да се съгласи с гледката – дълго, шумно, панически се опитвах да се убедя, че това е само едно кълбо от мъх и корени, но голата опашчица, извита на „с“, настояваше да бъде част от тяло на гризач. Да кажем, това е подарък – жертва, принесена ми от съквартиранта от порови, обитаващ покривното пространство. Израз на добра воля, благодарност за топлата зимна квартира. Както човек постъпва с проблем, който не желае да разреши сам, така и аз оставих мишия труп на лобното му място между здравеца с надеждата, че някой друг ще си го прибере. Днес из обезобразената купчина освен опашката, се подаваше и крехък крайник със свива лапичка. Вместо трупът да самоизчезне, започва дори все по-отчетливо да придобива формата на живот. Някак ще трябва да го премахна, може би с четка и лопата, както се събира шума, все пак шумата не е нещо чак толкова различно от миши труп – органична маса, тръбички, по които вече не тече сок, хванати една за друга клетки със спрели часовници в ядрата, избълвали волята си, напълно зависими да бъдат вдигани, движени, късани от друг, външен, някой, който още е от другата страна на нещата.

И после и приятелствата… Едва ли има нещо, което по-малко да владея от приятелствата. Нося една осъзната наивност, бухнала като топло тесто с мая, сладка наивност. Вдъхновявам се от малки жестове, премълчавам ситната лъжливост, като с труп на мишка се държа. Наивността ми не е от незнание, тя е нарочна и идва от тъгата ми по онова удобно незнание преди. Наскоро изведнъж проумях, че едно приятелство свършва със запознанството. Приятелството е отношение, обърнато назад. Истинската свързаност е във всичкото онова време на паралелно отделно съществуване на двама, които някога ще се срещнат, за да открият след срещата, че свързващото ги е повърхностно и нищо, ранимо и лесно изтребимо, само голямата паралелна отделеност преди, заредена с несъзнаваното знание за бъдещо приятелство, носи сок, драматична дълбочина, първична красота. В момента, в който кажем „ние“, конструкцията започва да се рони.

Сокол в края на март

Докато закусвам с кроасан, на най-близкия клон каца сокол и ръфа малка пойна птичка. Подпира я с ноктестата си захватка, натиска я върху клона, тя бухва, разкъсва я – така и аз меката плът на кроасана.