Die Nibelungen

Die Nibelungen (1924, Fritz Lang) е тотален кино шедьовър. Естетиката, геометричните елементи, контрастите – ненадминат. Бих стигнала дотам да твърдя, че естетиката на този филм има лечебна сила – пречиства наситеното на цветен кич и шум око днес. А самият сценарий е вълшебен по най-вълнуващ начин – буди носталгии по времена, в които е имало дракони. А че ги е имало, в това няма никакво съмнение. 🙂 В този средновековен нибелунгов свят дракони, вълшебства, мрежи невидимки, несметни съкровища не се детски образи по начина, по който обикновено се разбират. Те са атрибути на едно детство на цивилизацията ни; същото важи и за безпределните чувства там: любовта, скръбта по убития герой, жаждата за мъст. Това са корените на емоциите ни днес. Те затова са така хиперболични.

10 от 10 за всички времена, особено във възстановената версия и с музиката на Gottfried Huppertz.

Нибелунгите от 1967 и 2004 не успяват да достигнат по ръст този филм.

Petite messe solennelle

Балетът (танцът) е изкуство, при което тялото и духът застават най-близо и непрестанно се издават. Иначе в ежедневието се преструват, че не се познават, или че не обръщат внимание едно на друго, заети със своите си дела – тялото се стреми да се движи най-икономично в пространството, а духът – да му дава необходимата опора отвътре. В танца тези принципи са отменени и най-после духът и тялото се стремят към крайности, които не са нито икономични, нито само опора. Такива си ги мислех снощи по време на представлението. Може би теологичното в мисълта ми идва от естеството на музиката – малката меса на Росини (чуй линка, прекрасна е! ). Инсценировката обаче ме озадачи, повече отколкото ме развълнува. Действието бе пренесено в Италия от 40-те и пращеше от партизански кич и клишета, вдъхновени сякаш донякъде от италианския неореализъм във фотографията. Би било може би даже сполучливо, ако не беше така зрелищно повърхностно – имаше радост за окото, но внушенията бяха плитки и бързи; тотално естеризиране, което стои кухо, ако няма мисъл, която да го носи. Особено нелеп ми се стори танцът със свински бутове шунка на фона на filius patris. Хореографът Мартин Шлепфър споделя, че е пламенен почитател на италианското (italianità) и на средиземноморското като жизнена настройка. Затова и Росини, затова шунка, затова дреби танцьори със замазани с много гел черни коси, затова подрънкването на чашчици еспресо, дървени столове… Цялата тази туристическа естетика, всички тези фльонги. Всъщност, да си истински почититател и да разбираш наистина Средиземноморието включва и известна доза горчивина. Няма ли я, има само размахване на розови шунки.

Амадеус

Снощи гледах за пореден път „Амадеус“ (1984, Милош Форман). За мен този филм никога не може да стои сам за себе си, защото е свързан с колективното ни бягство от час (какъв ти час – направо цял ден!) в подготвителен клас в Английската, за да го гледаме отсреща в кино Сердика. Класната ни, тогава незначително по-възрастна от нас, беше на другия ден само тихо обидена – защо не сме я били предупредили, поне да не се разкарва. Филмът е извън мерките от 1 до 10, всеки път откривам нещо, според възрастта и актуалните си прозрения. Все по-малко шантав ми изглежда Моцарт според Форман.

Наблюдения върху греха, страданието, надеждата и истинския път

Франц Кафка

Точно един век ни дели от написването на Цюрауските афоризми на Франц Кафка. 109-те фрагмента са създадени между септември 1917 и април 1918 г. в един отрязък от време, който Кафка по-късно определя като най-щастливия от живота му. В късното лято на 1917 г. той се разболява от туберкулоза, но вместо да се отправи към санаториум, решава да отиде на село при сестра си Отла в западнобохемското селце Цюрау (оттам и названието на колекцията), днешното Сирем. Там Кафка решава да не се отдава на литературни занимания, води единствено дневници и изписва няколко тетрадки. По-късно той изважда от тези тетрадки 109 фрагмента и ги номерира. Макс Брод събира афоризмите и им дава заглавието „Наблюдения върху греха, страданието, надеждата и истинския път“, под което през 1931 г. те излизат в изд. „Кипенхойер“, седем години след смъртта на Кафка.

Цюрауските афоризми разкриват идейната близост на Кафка с Шопенхауер (конкретно с философския му труд „Светът като воля и представа“) и с Киркегор (и по-точно с интерпретациите му на грехопадението). Във фрагментите се разискват метафизични теми – за доброто и злото, живота и смъртта, грехопадението и прокуждането от Рая и други. Това са и единствените текстове на Кафка, които засягат теологически проблеми.

1
Истинският път минава по въже, което не е опънато нависоко, а минава ниско над земята. Изглежда, че предназначението му е по-скоро да спъва, отколкото да се върви по него.

2
Всички човешки грешки са от нетърпение, преждевременно прекратяване на методичната дейност, привидно ограждане на привидния обект.

3
Има два основни човешки гряха, от които могат да се изведат всички други – нетърпение и нехайство. Заради нетърпението им хората са прокудени от Рая, заради нехайството си не се завръщат. А може би е само един основният грях­ – нетърпение. Заради нетърпението хората са прокудени, заради нетърпението си не се завръщат.

4
Много от сенките на умрелите се занимават само с това да облизват разлелите се води на реката на смъртта, защото тя идва от нашите земи и още носи соления вкус на моретата ни. С погнуса реката се отдръпва, протича наобратно и изхвърля мъртвите отново в живота. А те пък са щастливи, пеят благодарствени песни и галят възмутената река.

5
От една определена точка няма вече връщане назад. Тази точка се достига.

6
Решаващият момент в човешкото развитие е перманентен. Затова революционните разбунвания на духа, които нарочват всичко минало за непотребно, са прави, понеже още нищо не се е случило.

7
Един от най-успешните методи на злото за съблазън е предизвикването на борба.

8
Той е като борбата с жените, която приключва в леглото.

9. 10
А. е много надут. Има се за доста напреднал в добродетелта, понеже в очевидното си качество на притегателен обект се усеща изложен на все повече изкушения, напиращи от непознати до този момент посоки. Правилното обяснение на случващото се обаче е, че у него се е настанил един голям дявол, а множеството дребни дяволчета пристигат, за да служат на големия.

11. 12
Различните погледи например към една ябълка: погледът на малкото момче, което трябва да протегне врат, че едва да зърне ябълката върху масата, и погледът на домакина, който взима ябълката и волно я подава на сътрапезника си.
13
Един от първите знаци за започващото прозрение е желанието да умреш. Този живот изглежда непоносим, един друг живот – непостижим. Не се срамуваш вече, че искаш да умреш. Молиш да те преместят от старата килия, която мразиш, в нова, която тепърва ще се учиш да мразиш. Храниш последната надежда, че по време на преместването случайно ще мине Господ по коридора, ще огледа затворниците и ще каже: „Този не го заключвайте отново. Той идва при мен“.

14
Ако ходеше през равнината със силна воля да вървиш, ала се окажеше, че правиш крачки назад, то това би било отчайваща работа; но тъй като катериш стръмен склон, толкова наклонен, колкото си ти самият, погледнат отдолу, може би стъпките ти назад са предизвикани от естеството на повърхността, и не трябва да се отчайваш.
15
Като есенна пътека: току-що пометена, а вече е покрита отново със сухи листа.

16
Тръгнал един кафез да дири птица.

17
На това място не съм бил никога – по друг начин се диша, по-ослепителна от слънцето блести до него една звезда.

18
Ако бе възможно да се построи Вавилонската кула, без тя да бъде изкачена, щеше да е разрешено.

19
Не се оставяй злото да те накара да повярваш, че можеш да имаш тайни от него.
20
Леопарди нахлуват в храма и изпиват до дъно жертвените стомни; това се повтаря отново и отново; най-накрая може да се пресметне с точност появата им и тя става част от церемонията.

21
Тъй здраво, както ръката стиска камъка. Държи го здраво, за да го захвърли още по-надалеч. Но и към тази далечна цел води един път.

22
Ти си задачата. Никакъв ученик надлъж и шир.

23
От истинския противник се влива безгранична смелост у теб.

24
Да осъзнаеш късмета, че парчето земя, на което стоиш, не може да е по-голямо от двете стъпала, които го покриват.

25
Как иначе да се зарадва човек на света, освен ако не потърси убежище при него.

26
Скривалищата са неизброими, спасението – само едно, но пък възможностите за спасение са толкова много, колкото и скривалищата.

*
Цел има, но няма път. Онова, което наричаме път, е колебание.

27
Да вършим отрицателни дела ни е възложено все още. Положителните са ни вече дадени.

28
Приел ли си веднъж злото у себе си, то вече не настоява да вярваш в него.

29
Задните мисли, с които приемаш у себе си злото, не са твои, те са на злото.

*
Животното изтръгва камшика от ръката на господаря си и започва да се самобичува, за да стане господар, и не знае, че това е само една фантастична идея, предизвикана от нов възел върху ремъка на господарския камшик.

30
Доброто е в известен смисъл безутешно.

31
Към себеовладяване не се стремя. Себеовладяването означава да поискам да въздействам върху едно случайно място от безкрайните изблици на духовната ми същност. Наложи ли ми се обаче да чертая подобни кръгове около себе си, то най-добре е да се отдам на бездействие в чисто удивление от чудовищно сложната съвкупност и да отнеса със себе си у дома само укрепналата сила, която тази гледка ми дава „e contrario“.

32
Враните твърдят, че една-единствена врана стига, за да унищожи небето. Това несъмнено е вярно, но не доказва нищо срещу небето, защото небе означава именно това: невъзможност от врани.

33
Мъчениците не подценяват тялото. Оставят го да се извиси на кръста. По този въпрос са единодушни с противниците си.

34
Изтощението му е същото като на гладиатора след битката. Работата му бе да варосва кьошето в една канцелария.

35
Не притежаването, а само битието съществува. Само едно битие, жадуващо последното вдишване, задушаването.

36
Преди не разбирах защо не получавам отговор на въпроса си. Днес не разбирам как съм можел да вярвам, че мога да поставям въпроси. Ама аз хич и не вярвах, питах само.

37
Отговорът му на твърдението, че може би притежава, но не е, беше само треперене и сърцебиене.

38
Чудеха му се с каква лекота върви по пътя към вечността. А всъщност той препускаше надолу.

39
На злото не може да се плаща на разсрочени вноски – а човек непрестанно се опитва да го прави.

*
А можеше така да стане, че Александър Велики, въпреки военните си успехи на младини, въпреки отличната войска, която бе обучил, въпреки напиращата у него сила да променя света, той би спрял при Хелеспонт и никога не би го прекосил, и то не поради страх, не от нерешителност, не заради слаба воля, ами от налегналите го тегоби на земното битие.

39a

Пътят е безкраен, няма какво да се отнеме от него, нито да се добави. И въпреки това всеки по детински отмерва и своята педя разстояние по него. „Разбира се, само още една педя трябва да изминеш, няма да ти се размине.“

40
Само заради понятието ни за време Страшният съд се нарича също последен. А всъщност е един бърз военен съд.

41
За утеха, диспропорцията на света изглежда е само при числовото пресмятане.

42
Да отпуснеш изпълнената с погнуса и омраза глава върху гърдите.

43
Все още ловните кучета играят на двора, но дивечът така или иначе няма да им избяга, колкото и да препуска вече из горите.

44
За присмех си как теглиш хомота на този свят.

45
Колкото повече коне впрегнеш, толкова по-бързо се случва. Но не изтръгването на каменния блок из основите става по-скоро – то е невъзможно, – ами прокъсването на ремъците и лекият, празен ход след това.

46
Немската дума „sein“ означава и двете: да си и да му принадлежиш.

47
Бе им даден изборът да станат крале или вестоносци. Също като децата, всички пожелаха да са вестоносци. Затова е пълно с вестоносци. Те обикалят по света и понеже няма крале, подвикват един на друг обезсмислените си съобщения. С радост биха сложили край на жалкия си живот, но не посмяват – заради клетвата да служат.

48
Да вярваш в напредъка не означава да вярваш, че напредъкът вече е постигнат. Това не би било вяра.

49
А. е виртуоз, а небето – негов свидетел.

50
Човек не може да живее без постоянната увереност, че носи у себе си нещо неразрушимо. При това и неразрушимото, и увереността могат бъдат трайно скрити от него. Възможен израз на това скрито е вярата в един личен бог.

51
Змията бе нужна за посредник – злото може да прелъсти човека, но не може да стане човек.

52
В своя дуел със света бъди негов секундант.

53
Не е позволено никого да мамиш, дори и света за неговата победа.

54
Няма друг, освен духовния свят. Онова, което наричаме сетивен свят, представлява злото в духовния. А онова, което наричаме зло, е необходимостта от един миг из вечното ни развитие.

*
Можем да стопим света при силна светлина. Пред слабите очи той се втвърдява. Пред още по-слабите свива бойни юмруци. Пред още по-слабите започва да се срамува и премазва онзи, който дръзне да го наблюдава.

55
Всичко е измама – да търсиш минимума на заблудите, да останеш в границите на приетото, да търсиш максимума. В първия случай мамиш хем доброто, като се опитваш да го постигнеш твърде лесно, хем злото, като поставяш прекалено неизгодни условия в битката. Във втория случай мамиш доброто, като нито веднъж по земния си път не се стремиш към него. В третия случай мамиш пак и доброто, като се оттегляш възможно най-далеч от него, и злото, като се надяваш, че въздигайки го, ще го обезсилиш. От всичко това следва, че втората възможност е за предпочитане, понеже доброто мамиш винаги, а лошото в този случай, поне така изглежда, не го мамиш.

56
Има въпроси, с които не бихме могли да се примирим, ако не бяхме по природа освободени от тях.

57
Всичко, което е извън сетивния свят, езикът може само да загатва, но никога не може да изрази нещо дори само близко до сравнението, понеже в съответствие със сетивния свят той урежда единствено притежанието и неговите отношения.

58
Човек лъже възможно най-рядко само когато възможно най-рядко лъже, а не когато има възможно най-малко поводи за това.

59
Едно стъпало, което не е издълбано от стъпки, погледнато със собствените си очи, е само един скучновато скован дървен предмет.

60
Този, който отхвърля света, трябва да обича всички хора, защото той отхвърля и техния свят. С това той започва да предусеща истинската човешка същност, а тя може да бъде само обичана и нищо друго. Това предусещане е възможно само при условие, че той е на висотата с човешката същност.
61
Този, който в света обича ближния си, не постъпва нито повече, нито по-малко справедливо от другия, който в света обича себе си. Остава само въпросът дали първото е възможно.

62
Фактът, че няма друг, освен духовния свят, ни отнема надеждата и ни дарява с увереност.

63
Изкуството ни е битие, заслепено от истината. Светлината, която пада върху извръщащото се, изкривено от нея лице, само тя е истинна, нищо друго не е.

64. 65
В основната си част прогонването от Рая е вечно. Прогонването от Рая по същество е окончателно, а да се живее в света – неизбежно, но вечната продължителност на действието (или с оглед на времето – вечното повторение на действието) ни позволява не само постоянно да оставаме в Рая, но и означава, че ние действително постоянно сме там, независимо дали това го знаем тук, или не.

66
Той е свободен и защитен жител на планетата – сложена му е верига, достатъчно дълга, че той свободно да достига до всеки земен кът, но само толкова дълга, че нищо да не може да го изтегли извън пределите на земята. Едновременно с това той е също свободен и защитен жител на небето, понеже му е сложена и небесна верига, чиято дължина е премерена по подобен начин. Поиска ли да стъпи на земята, души го небесният нашийник; поиска ли в небето – земният. В въпреки това той има всички възможности и усеща веригите, и даже направо отказва да сведе всичко до допусната грешка при първоначалното оковаване.

67
Преследва фактите като начинаещ кънкьор по леда, който при това се упражнява на забранен терен.

68
Какво по-ведро от вярата в едно домашно божество!

69
На теория съществува една абсолютна възможност за щастие – да вярваш в неразрушимото у теб и да не се стремиш към него.

70. 71
Неразрушимото е единно. Всеки отделен човек е неразрушимото и едновременно с това то е във всички заедно. Ето я причината за неповторимата сплотена връзка между хората.

72
У един и същи човек се намират разбирания, които дори да са изцяло различни, все пак принадлежат на един обект, от което може да се заключи за наличието на различни субекти у един и същи човек.
73
Облиза трохите под масата, паднали от собствената му трапеза. Така за известно време е по-сит от другите, обаче загубва навика да се храни на масата. Така обаче спира да има трохи.
74
Ако онова, което е разрушено в Рая, е било рушимо, тогава то не е било от значение. Ако пък е било нерушимо, значи живеем в една лъжлива вяра.

75
Изпитай себе си върху човечеството. Усъмняващите се ще са принудени да се съмняват, вярващите – ще вярват.

76
Това чувство: „тук няма да хвърля котва“. И се усещаш заобиколен от вода, която те носи и люлее.

*
Обрат. Дебнещ, страхлив и изпълнен с надежда, отговорът се усуква около въпроса, отчаяно се опитва да проникне в недостъпното изражение на лицето му, следва го по най-безсмислените пътища, тоест – по онези, които водят възможно най-далеч от отговора.

77
Общуването с хората мами към самонаблюдение.

78
Духът ще стане едва тогава свободен, когато престане да бъде опора.
79
Сетивната любов прикрива от нас небесната любов. Сама не би успяла, но понеже несъзнателно носи у себе си частица от небесната любов, тя умее това.

80
Истината е неделима. Значи – не може да опознае сама себе си. Който иска да я опознае, трябва да е лъжа.

81
Никой не може да копнее за нещо, което в края на краищата му вреди. Ако изглежда, че за един човек това все пак е възможно (а май то така изглежда винаги), то това се обяснява с факта, че някой вътре в човека копнее за нещо, което му е от полза, но на един друг обаче, привикан да вземе частично участие в оценката на случая, то силно вреди. Ако човек още в самото начало беше застанал на страната на втория, а не едва след отсъждането, то тогава първият щеше да бъде изличен, а с него – и копнежът.

82
Защо се жалваме заради грехопадението? Не заради него сме прокудени от Рая, а заради Дървото на живота – за да не ядем от него.

83
В грях сме не само защото сме яли от Дървото на познанието, но и защото от Дървото на живота още не сме. Грях е състоянието, в което се намираме, независимо от вината.

84
Създадени сме да живеем в Рая. А Раят е бил създаден да ни служи. Предназначението ни е било променено. А дали се е променило и предназначението на Рая, това не се казва.

85
Злото е излъчване на човешко съзнание в определени междинни форми. Не самият сетивен свят е куха обвивка, а неговото зло, което в нашите очи обаче представлява самият сетивен свят.

86
От грехопадението насам сме почти равни в умението си да различаваме доброто от злото. Въпреки това точно тук търсим изключителните си способности. Ала едва отвъд това познание започват истинските различия. Че изглежда да е обратното, се дължи на следното: никой не може да се задоволи само с познанието, а трябва също да се стреми към съответстващи на него действия. Но силата за това не му е дадена. По тази причина той трябва да се саморазруши, дори с риска именно така да не получи необходимата сила. Ала няма друг избор, освен този последен опит. (Това е смисълът на заплахата със смърт при ядене от Дървото на познанието, а може би и изначалният смисъл на естествената смърт.) Човек се страхува да опита; би предпочел да се върне обратно в момента преди знанието за добро и зло (понятието „грехопадение“ произхожда от този страх). Но случилото се не може да бъде отменено, а може само да се позамъгли. С тази цел възникват подбудите. Целият свят е препълнен с тях, нещо повече – целият видим свят може би не е нищо друго, освен една подбуда на човека, пожелал миг покой. Един опит да се подмени фактът на познанието; познанието да бъде превърнато първо в цел.

87
Вяра като гилотина – тъй тежка, тъй лека.

88
Смъртта е пред нас подобно на окачена в училищната стая картина, изобразяваща битката на Александър Македонски при Иса. Целта е още в този живот чрез делата си да потъмним картината или дори да я изличим.

89
Човекът има свободна воля, и то тройна. Първо, бе свободен, когато пожела този живот. Сега обаче не може да го върне обратно, защото вече не е онзи човек, който едно време желаеше, освен дотолкова, доколкото изпълнява предишното си желание живеейки.

Второ, той е свободен, тъй като може да избира хода на живота и жизнения път.

Трето, той е свободен, понеже в качеството си на онзи, който той отново някога ще бъде, проявява волята при всякакви условия да се остави да го преведат през живота и така да пристигне в себе си, и то по един път, който, макар и избран из други, при всички случаи е толкова заплетен, като лабиринт е – минава отвсякъде и никое кътче от този живот не остава недокоснато.

Това е тройната природа на свободната воля, но тъй като тази тройственост се проявява едновременно, тя е и единство, всъщност е толкова силно единство, че не оставя място за никаква воля – нито за свободна, нито за несвободна.

90
Две възможности: да се превърнеш в безкрайно малък, или да бъдеш такъв. Второто е съвършенство, значи – бездействие. Първото – начало, значи – дело.

91
За да се избегне една словесна заблуда: онова, което следва да се разруши, трябва преди това да бъде държано здраво; а което се разтрошава, то се разтрошава, но не може да бъде разрушено.

92
Първото преклонение пред божества със сигурност е било срах от нещата, но с него е свързан и страхът от нуждата от нещата, а с него – страхът от отговорността за нещата. Толкова чудовищна е изглеждала тази отговорност, че човек не се осмелявал да я възложи на единична, дори извънчовешка същност, защото посредничеството на едно същество нямаше да успее достатъчно да облекчи теглото на човешката отговорност, общуването само с едно същество щеше да е твърде опетнено от отговорността. Затова човекът даде на всяко нещо отговорността за самото него. И не само – даде на тези неща и една добре премерена отговорност за човека.

93
Никога отново психология!

94
Две задачи в началото на живота: да затягаш все повече обръча около себе си и все да проверяваш дали не си се скрил някъде извън личния си кръг.

95
Злото лежи понякога в ръката като инструмент. Има ли човек волята, може да го остави настрана; разпознато или пък не, то няма да се противи.

96
Радостите в този живот не са неговите, те са страхът ни от възкачването в един по-висш живот; мъките на този живот не са неговите, те са самоизмъчванията ни заради този страх.

97
Единствено тук страданието е страдание. И то не че страдащите следва да бъдат въздигнати другаде заради тукашното си страдание, а защото това, което в този свят се нарича страдание, в един друг свят, непроменено и само освободено от своята противоположност, то е блаженство.

98
Представата за безкрайната ширина и пълнота на космоса е резултат от изведеното до крайност смесване на усърдно съзидание със свободно себеосъзнаване.

99
Колко по-потискаща от най-непоклатимата увереност в сегашното ни греховно състояние е дори най-крехката увереност в някогашното ни вечно оправдаване заради преходността ни. Само силата, вложена в понасянето на тази втора увереност, включваща в чистата си форма изцяло и първата, е мерило за вярата.

*
Някои предполагат, че наред с голямата първична измама при всички случаи им се предлага и една по-малка, специална измама само за тях, тоест, че когато на сцената се играе любовна сцена, актрисата, освен лъжливата усмивка към възлюбения си, отправя и една особено коварна усмивка към точно определен зрител от последната ложа. Ето това означава да прекаляваш.

100
Може да има познание на дяволското, но не може да има вяра в него, защото повече дяволско от наличното тук – няма.

101
Грехът идва винаги открито и бързо се улавя със сетивата. На корените си върви и не е нужно да бъде изтръгнат.

102
Трябва да изстрадаме и всички страдания около нас. Нямаме единно тяло, но единен растеж и това ни води през всички болки, в една или друга форма. Както детето се развива през всички жизнени етапи до старостта и смъртта (и в основата си всеки етап изглежда на предхождащия го недостижим по степента на копнеж и ужас), по същия начин ние се развиваме (не по-малко дълбоко свързани с човечеството, отколкото със себе си) през всички страдания на този свят. Няма място за справедливост в тази взаимовръзка, но няма място и за страх от страданията, нито за разглеждане на страданията като нечия лична заслуга.

103
Можеш да се въздържиш от страданията на света, свободен си в избора и то е в съответствие с природата ти, но може би точно това въздържание е единственото страдание, което би могъл да избегнеш.

105
Средството, с което този свят ни приласкава, както и клетвеният знак, който гарантира, че този свят е само един преход към друг, са едно и също. И правилно, защото само така този свят може да ни изкуши и това съответства на истината. Лошото обаче е, че след успешното изкушение забравяме за клетвата, и ето че доброто ни е приласкало в злото, погледът на жената – в нейното легло.

106
Смирението носи на всеки, дори на самотния отчаян човек, най-силното отношение към ближния, и то веднага, но само пълното и постоянно смирение. То има тази способност, защото е истинският език на молитвата – едновременно е и измолване, и най-здрава връзка. Отношението към ближния е отношение на молитвата, отношението към себе си – отношение на стремежа. От молитвата се черпи силата за стремеж.

*
Нима можеш да знаеш друго, освен измамата? Ако някога се разруши измамата, не се обръщай да погледнеш, иначе ще станеш на стълб от сол.

107
Всички се държат много мило с А. По подобен начин човек се опитва да опази един отличен билярд дори от добрите играчи, докато не дойде най-големият играч, който внимателно оглежда билярдната маса, не търпи прибързани грешки, но когато започне да играе, той се развихря по най-безскрупулния начин.

108
„И тогава той се върна към работата си, сякаш нищо не се бе случило.” Това е едно изказване, познато ни от множество истории, неизвестно колко, въпреки че може би не се намира в нито една.

109
„Не може да се каже, че ни липсва вяра. Дори само простият факт, че живеем, не успява да изчерпи докрай стойностните залежи на вяра.” „Стойностни залежи на вяра ли имало? Нали човек никак не може да не живее.”
„Имено в това „никак не може” се съдържа умопомрачителната сила на вярата. В това отрицание тя получава форма.”

*
Не е нужно да излизаш от къщи. Остани на масата и слушай. Даже и не слушай, само чакай. Даже и не чакай, бъди сам и в пълен покой. Светът ще ти се предложи да свалиш маската му и да го оголиш. Той друго не може ­– в екстаз ще се заизвива пред теб.

Превод от немски: ПЕТЯ ХАЙНРИХ
бр.9/2018

Цветна деконструкция

Тази сутрин под душа ме връхлита затънтен спомен от детството, явно горещите бодливи струи активират по смешен начин случайно затулени участъци от мозъка. Беше на посещение в училище Миряна Башева, а след разговора аз бях натоварена с огромен букет, който трябваше да пренеса през безкрайно дългата стая и да го поднеса на гостенката. Тръгнах аз, вървя, а пред очите ми само пищни цветя и целофани се люшкат и шумолят. И по едно време се плеснах по очи на пода, премазвайки и букета, който ми беше равен по големина, значи почти беше като четвъртокласничка от цветя. Знам, че за миг привлякох цялото внимание върху себе си, станах, изтупах букета и все пак го поднесох в нещо като върховно прашно смущение.

Не е достаъчно да си добър ученик с литературни интереси, за да тласкаш гигантски букети напред. Дори е грешка в системата. Големите букети трябва да ги носят онези другите, с добрата телесна координация, които могат да се изкатерят на кълбо, дърво, антена или планета. А може би е точно обратното. Може и да е било добър избор да поверят букета на дребно момиченце с очила – все пак така добре гледах през целофана, че този опит оплоди не един текст, макар Миряна Башева да е получила по-скоро цветна деконструкция.

Слънчево петно

Тялото ми толкова е зажадняло за светло след тази дълга и безслънчева зима, че като види слънчево петно, автоматични спира в него, изключва всякаква мисъл и стои като включено в контакт.

Изведнъж се постига нещо, което е трупано

Момиченцето на съседите се упражнява от няколко години да свири на пиано. Отскоро е толкова виртуозна! Направила е голям скок. Ако ухото ми не познаваше историята в детайл, щях да си направя погрешните изводи – че човек постига нещо изведнъж, нали така изглежда на пръв поглед. Но не е – изведнъж се постига нещо, което е трупано. (13.03.2014)

Im Westen nichts Neues

Гледах „На Западния фронт нищо ново“ – Оскар за най-добър филм през 1930. Разтърсващо антивоенно послание.

На мен романът не ми е любим. И филмът не ми стана любим също. Но и двете ме зашлевяват по крайно жесток начин. Сякаш изпитвам вина, а не мога да поема вина за войните – това би било нелепо. В същото време оценявам значимостта на посланието. Има такива теми.

Литературни отрови

За ваксина. Лекарят ми задава стандартните въпроси относно здравето и жизнените ми навици и накрая ме пита дали работя с отрови. Аз се замислям кратко и отвръщам: „Да, с литературни отрови, но не знам дали се броят в случая.“

Поразвеселих го, беше доста посърнал сред върволица от понеделнишки грип и чума.