Поезия
шегата в дрешката на сериозността
баласт за стабилност
обезкървено до бяло
от внезапната проява на непоискана истина
мълчана под сто слоя
сърцето тупти здравия си ритъм
няколко празни тона
и после се пълни по инстинкт с живот
както падат иглички, растат скрежни клонки
по стъклото на езика
или както пада ръка
в средата на ненавременен жест
и се оказва заета в прелистване на страници
усмивката е тъга, която се разхожда с главата надолу

Петя Х. 

В скоби

Дневник, Поезия

Онзи ден на четеното попаднах на това стихотворение, и го прочетох даже. Отдавна не бях отваряла „Лотос“ и, честно да си кажа – много ми харесва тази книга 🙂

От разстоянието на времето, това е най-шеговитата ми стихосбирка, която се държи подхлъзващо сериозно (и май така я четат повечето хора); в същото време си играе с кодове от древност, фрагменти, Сафо и Симон дьо Бовоар, през които се казват двете фундаментални неща: 1. Че в контекста на безкрайността всичко е възможно, и поезията при това условие винаги се сбъдва, дори и пошлата 🙂 и 2. Че ако животът беше безкраен, щеше да се обезсмисли любовта (поради липса на кулминация). „Лотос“ е и най-хипстърската ми книга, и вече звучи леко като стара снимка; освен това е с нарочно наложени рестрикции на обем и хартия – тя е точно една печатна кола от 32 стр. и прави тук и там смешни коментари под линия (например за една оставена празна по технически причини страница се твърди, че това е разхищение на хартия). „Лотос“ се стреми да е максимално кратка, в същото време е щедра, емоционална и се смее. „Лотос“ прокарва като основен цвят в текста и визулно на корицата пантоновия цвят 18-3224, цвят на 2014, Яна Левиева веднага го разчете и позна и без да сме говорили го реализира върху тази чудовищно прекрасна корица. В „Лотос“ има джаз, винил и Ерос.

А ето и едно от стихотворенията, което прочетох и което ме вълнува не по-малко от тогава

В скоби
а ти с коси от лапис лазули
върху ушите със слушалки от плът на цвете
каква е музиката която извива
тънкозелените мустачки на лозите
виещите сирени на полицейски коли
и онези другите на линейките
булевардите под разсипано мляко
кълвачите в хралупите и меда в килийките
сватбарите позиращи за снимка
пред рубиненочервения клен в парка
подритваните в прахта дребни монети
утрото е риба с отворена човка
бира и хляб и маково семе
неотброени часове щедро слънце
топъл гранит - хладни жилки
Ерос е там където ухае най-благо
муши се между тревите и клати росата
морето е измислица и щастието
не може да плува - о, аз мога
с един щрих да прогоря въжените мостове

остава неоправдано очакването
краят да предложи повече
от едно семе красота

ПХ

ЛИ: началото

ли

„ли“ са изключително кратички авторски текстове, хайку (не строго погледнато) и други, като поетически светулки, като драсната клечка кибрит в тъмното

поетически щрихи, които стоят сами за себе си в пределната си изчистеност, клонящи към нулата

поетически мигове с висока концентрация

жестове, ритуали, погледи

просто „ли“

© ЛИ, Петя Х.

24 | Tежката артилерия на романтиката

Коледният календар на Петя Х.

не знам от какво тесто съм замесена
но сигурно ми е капната в него капка абсент
дълго се опитвах да пиша сухо
да се отстраня и да наблюдавам
да изследвам трезво материята
да изчислявам теглата на думите
да измервам съотношенията
между казано и покрито

но дори и научният експеримент се нуждае
от емоционалната зависимост на изследователя
от страстта, с която интерпретира данните

и вселената, за която не съм оторизирана
да се изказвам, мисля си, се нуждае
от най-незначителната лична истина

толкова съкрушително елементарно
е скроен светът, за който сме пришити:

за да се движим
достатъчно е просто да обичаме

(2010)
от „Разправа с поезията“
Петя Хайнрих