16 | Стихосбирка: Чудната „Засечка“ на Валери Валериев

Коледният календар на Петя Х.

Преди броени дни излезе от печат. Третата му стихосбирка с чисто Валери Валериевото, чудесно заглавие „Засечка“ (след „Факти“ и „Кражбите зачестиха“). Заглавията му са винаги сякаш нарочно постни и непоетични, в същото време точни, посочващи; и много тънко иронични, на ръба между малко и съвсем не. 

Такава е и поезията на Валери Валериев, в нея няма езикови ефекти и сложни трикове, тя е построена от пестелив, но точен език; образна; вкоренена в бита, града и службата; духовна и психологическа в същото време. Поетът говори някак отстрани, с горчиво сладък поглед върху дните, хората и случките, но и с някакъв потиснат копнеж. По този начин се получава силният емоционален заряд на текстовете му – от една страна имаме неосъщественото, провала, засечката в системата; от друга страна – една тиха емоционалност, човечност, дух в стремеж да се себенадмогне и да премине високо над битийните разломи, и всичкото минава през тънката ирония и самоирония. 

„Засечка“ (изд. VS Publishing) е умело подредена книга, плътна и щедра. Валери Валериев също и в тази книга показва, че еднакво майсторски владее кратките и по-дългите форми. Макар да не е известен като хайку поет, при него винаги съм откривала великолепни кратки форми, вижте това, макар формално не съвсем хайку:

разпети петък

тежък трафик
регулировчикът отпуска 
отчаяно ръце

Или това:

отлични организационни способности

да научи правилата
да извади фигурите
да подреди дъската
да отстъпи място на играчите

Към средата на книгата се намира една по-дълга поема. И различна от онова, което иначе Валери Валериев пише. „Великите географски открития“ – великолепна е! (Браво, Валери!) Иронична, емоционална, приключенска. Това са от този тип текстове, които поетът пише, когато натрупа малко повече увереност в занаята си (аз все пак вярвам, че поезията е и занаят, да ме прощават чисто вдъхновените).

„Засечка“ е една от добрите стихосбирки на годината; понеже излиза в самия ѝ зъл край, дано книгата да получи полагащото ѝ се внимание през следващата 2021. Моята висока оценка я има вече. Валери Валериев притежава различим стил и огромен поетически потенциал. Или добрата новина е – имаме си стойностен поет. 

Струва ми се, че „Засечка“ би доставила удоволствие и на хора, които иначе не четат чак толкова често поезия. Книгата е приятно оформена, радва окото с минимално натоварената корица в цвят тюркоаз (корица: Иво Рафаилов), на гърба няма хвалебствия за автора (това за мен е критерий да оценя високо, чак най-високо една книга, дотолкова съм изморена от хвалебствен кич върху кориците).

Имайте книгите му, защото си струва. 

Петя Хайнрих

15 | казвам: различaвай

Коледният календар на Петя Х.

казвам
различавай

щурец от цикада
щурец от скакалец
богомолка от скакалец

молитва от желание

луна от фенер
светулка от свещ
нощен молец от черна дупка

роман от портокали
плетиво от поезия
компот от калмари

пчела от оса
оса от стършел
сирфидна муха от тигър 
сенонокосец от паяк
комар от дългоножка

копнеж от ситост

коза от овца
козирог от козел
елен от сърна
елен от лос
лос от сол
сол от сом

балет от самолет
различавай

сега от никога 
топлийка от кол

никога от преди
еделвайс от вундеркинд

сом от амур
скумрия от пъстърва 
лангуста от рак
рог от рок
рок от корк

романтизъм от романтика
аромат от арманяк

круша от ябълка
казвам
слива от джанка
череша от вишна
шипка от роза
роза от зора

не от но
ако от безусловно

съсел от катеричка
катеричка от плъх
рис от котка
котка от тигър
Nike от Adidas

трупай от хрупай
трупай
казвам
различавай

джел от мате
вино от оцет
ръж от пшеница
и другите

различавай

смелост от сме
сме от съм
сме от семе

вход от изход
мантия от манто
материя от майка

маруля от зеле
пипер от репей
минзухар от кърпикожух

тъкано от трикотаж
кимоно от сари
чаша от бокал

плава от плува

на камата
долното от горното острие
долната от горната устна
лявото от дясното око
ирис 
… 
ирис

среща от срещу
захар от харизма
захар от пепел
пепел от петел
от от до 

жу от
уж оцет и олио не се смесват
но в упорството да подрежда
някой непрестанно разклаща затворения буркан
различавай, казва
оцет от олио
буркан от накруб
Кан от Ница
А3 от А4

рулетка от еднорък бандит
драма от мелодрама
плюш от кадифе
праскова от кайсия
горчиво от люто

еднорог от пегас
бисер от стиропор
Пoсейдон от Нептун
и другите по аналогия

сянка от липса

стъкло от езеро 
хоризонт от конец
конус от пирамида
прах
прах
прах

различавай
звука от смисъла
текстурата от костенурката

всичкото от малкото
нищото от цялото
живото от вялото
мустак от мускат
мускули от скули

у от о
а от о
и другите

различавай 
машино
различавай

Петя Хайнрих

14 | Фридерике Майрьокер, oще

Коледният календар на Петя Х.

Език под пара

Хвърли се в собствения си
речеви поток
след като преди това с часове се навърташе около целта:

неподвижни гледахме от брега

(„хайде да се разбием в скалите…“)

Дъжд, през слънце, среща
странично зеления ми
прозорец, лицето. Следвам
без съпротива мамещия
рог, прозвучал из дълбините
на една гора. Лабиринтът
любов.
Сляпо, ранена от ехо, вървя в кръг,
удивена, загубена за света.
Желанието ми е неутолена
жажда – сякаш става по-дълбока
колкото по-дълбоко пия.
С две ръце вдигаш
островърхия покрив, 
под чието прикритие –

(действащата химия на 
помислите)

бързаме към колата.
На раздяла странично
уцелва твоята целувка.

(„royal mail“)

ти!
палмово сърце!
мълчаливо!
щом си
сърцевината
на онова омайно поклащащото се 
растение, колко ли дълбоко
живееш вътре
в себе си
колко недостижимо
за любовта ми


Земни движения

на едно непознато 
място. Гъвкавостта на орнаментите
картинки въздух от
перките под хрилете. Южният ти твой 
Север.
Когато отиде при Тьони, толкова
показателно, най-скорошният
изглед към гората, тихото
небе над нас, и когато аз
поклащайки се. Когато ме 
изостави, всичко така
заменимо. Ти
толкова силно ме притискаш към себе си
все едно посрещането и раздялата
искат да се съединят, плетена
ракита, гръдният ми кош,
и се задъхва
(вътре червеното
птиче вилнее сякаш иска
да изскочи).
В банята, върху кукичките на вратата,
висят, почти кръстосани,
тъмносинята ти хавлиена кърпа и
нощницата ми иска
с дългите си ръкави да те погълне –
по скърцащите
стъпала се изкачвам високо до
черупката ти, в търсене на
фетиши,
целувки с хвойна.
Искаш ли скоро
да отидем в Сиена, Местре, Неапол? В немското
тресавище?
Зимната зима казваш 42,
фетиши, вейки, фалангата
на флокса, папрати, червена мухоморка.
Стройните
алеи, Япония, езикът
на морето, младите
жени, рошавите
сливи край пътя,
дърво сред полето.
На горния етаж нощем
твоите стъпки, щракването
на лампата ти, лежа
будна, бледа гръд на актиния,
и проблясваща
от дълбините, спим
под един покрив, вратата ми
е открехната.
На другата сутрин
говориш за времето:
засяда ми в гърлото ще ми се от теб
не толкова общи неща.
Когато след раздялата
покривам завивката ти с моите
целувки и сълзи,
се е загнездила там
още дълго
топлината на твоите
пера.

звездното небе през август

светкавиците наоколо
ме отпращат в къщата.
Виждам те да идеш през дъжда.

Замаяна, към гърдите ти
сведена, усещам нежните 
целувки на езика ти и 
как ръцете ти ме обгръщат
и държат.

Анархия е избухнала измежду сетивата ми.
Всяко от тях иска да владее преди другото. 
Окото преди ухото, а то преди
окото, око и ухо преди
нос, уста преди ръката:

берейки бледите цветя
по възглавничките на пръстите ти
обитавайки
вдлъбнатото на бялата ти стъпка.

Новите звезди настъпват.

==

Стихотворенията са от края на 60-те, началото на 70-те години на миналия век.

Превод от немски: Петя Хайнрих

Още от Фридерике Майрьокер

13 | За мрака. Даже ми се ще да я премълча

Коледният календар на Петя Х.

Това е едно съкровища. Още по-ценно става то поради факта, че е останало досега незабелязано на родната литературна сцена. Даже ми се ще да я премълча тази книга, толкова ми е скъпа.

Йосефине Клоугарт (Josefine Klougart) е чудото на съвременната датска литература. Нещо като Вирджиния Улф, казват. Склонна съм да се съглася отчасти. И като Ан Карсън. Още по-точно сравнение. Клоуграт е поетична стихия. „За мрака“ (2019 на български, изд. Персей, пр. от датски: Росица Цветанова) формално е наречен роман. Трикът е следният и тя ни го издава в интервю за швейцарско издание – в жанра роман просто може да се побере всичко. „За мрака“ е преминаване през всякакви жанрови граници – чиста поезия, поезия в проза, сафически фрагменти, драматични диалози.  А иначе това е любовна история, разказана през мрака и смъртта, чиста красота! Висока поезия. И понеже не е фиксирана в конкретни фигури и сюжет, читателят я съотнася със собствения си опит и живот; удря право в сърцето.

И друго, заради което обичаме завинаги Йосефине Клоугарт – тя отказва да разказва истории, нищо не е по-отегчителни от един сюжет, споделя тя. Сюжетите избягва. Историята израства от поетическите натрупвания от мигове и състояния, съновидения.         

За онези, които не четат на датски, препоръчвам английското издание. Преведено на великолепен поетически език. Ритмично, изискано, със стил. А оформлението и корицата носят допълнителна радост. Външният вид на българското издание… озадачава; но пак е нещо.

12 | лимне 3,33

Коледният календар на Петя Х.

снегорини, корабни сирени, бял стар фризер със снежна шапка, изхвърлен върху заледения тротоар

Рояци комарчета над царевицата с окаяния вид. Дрипава, със златни бучки в сухо лико; събират я в края на всички сезони, малко преди смъртта ѝ, с все стеблата и кочаните, за производството на биологични горива. От гледна точка на царицата, това е то щастлив и дълъг живот – да те оставят на полето, докато си паднеш сама от последен вятър. Натрупаното количество познание на царевицата се измерва с поколенията комарчета, висели над пръчките ѝ като ореоли; бръмбарите, пробиващи тунели в сърцевина и зърно; провървените маршрути на лисици из ниското на царевичната джунгла; шекспировите светулки, родени от безплоден импулс на природата; и магарето, което минава вечер през полето – едно магаре от 21 век насред свръхцивилизационното поле; гледано само заради това, че само по себе си е магаре, което разказва с поклащатата си походка и мятането на клепналите уши библейски истории. Ето така живее царевицата столетник и си бърбори с радарите от близкото летище, спори за опашките на самолетите и лисиците – рязък оранж. Отгоре трепка мишелов и кодира, а долу се въргалят употребявани медицински маски. И се задава в здрача трактор, лъснал в светлините си, заорал с влачените отзад валяци с остри сатъри и копия. 2020.

Под стрехата на горската колиба – гнездо на стършели. Не закачат човек, подминават храната: нито медът ги влече, нито лимоновият крем, нито шунката. Стършелът отхапва главата на осата. Нито парата от горещ чай над тънкостенния порцелан – глава на дракон и опашка. От двете страни тихо се люлее бамбукът и с басово бръмчене втъкават жълтото на летежа си във вертикалите от зелени стебла. Няколко стръка диви ягоди с наведени настрана глави – внимателна публика около градинската пагода. В тъмното се насочват с праинстинкта на вечното насекомо право към светещите лампиони или блъскат щитовете си в стъклата на светлите стаи, като едър дъжд звънят началото на мелодия. Колибата е светещо кълбо върху мрежа от бамбук и летеж, само една дъсчена планета с едно гнездо. //лимне 3,33

11 | Ver Sacrum

Коледният календар на Петя Х.

Ver Sacrum

свещена пролет
връщаща назад
назад назад
преди дъжда
преди земята 
преди
и мисълта за време
в ядрото на ядрата
на слънцето лимон

преди киселината
преди горещия обстрел
върху веригите на тишината

върху дъската люлчина
на неподвижността 
записани са всички имена

Петя Хайнрих
от „лимне“

10 | Х. Хайне, „Двама братя“

Коледният календар на Петя Х.

На върха се извисява
замък в нощния покой;
в долината саби блясват,
звънкат тънко в див двубой.

Двама братя са се вплели,
разярени от вражда.
Ти кажи, защо са взели
те да съдят с меч в ръка?

Хвърли им графиня Лаура
с поглед жарката искра,
лумна от любов пожара
по царкинята мома.

Но на кой ли брат тогава
тя сърцето да дари?
С размисли не се решава –
нека сабята реши.

Дуелират се напето,
сабя в сабята кънти.
Чуйте, диви остриета,
сляп зъл мракът ви грози.

Жални, жални в кърви братя!
Жални в кърви долини!
Падат двамата в полята,
един друг пронизали.

Вековете преминават,
в гроба род след род лежа;
от скалата наблюдава
злостен замъкът с тъга.

Ала нощем под чукарите
броди призрак чудноват;
щом дванайсти час удари,
двама братя меч въртят.

Хайнрих Хайне
романс из „Книга на песните“
Превод от немски: ПХ

9 | Книга за Коледа: „Лавър“ на Евгений Водолазкин

Коледният календар на Петя Х.

Да, Евгений Водолазкин е руският съвременен Умберто Еко, а романът, с който си заслужи това прозвище, е „Лавър“; чете се със същото изтръпване както преди време „Името на розата“.

Какво да очакваме: плътен, стабилен роман; бих го нарекла успокоено постмодерен (или късно постмодерен) – сдържано ироничен, сдържано фрагментиран… Четем житието на средновековен човек в четири части: по пътя от будното детство, през греха на младостта, одисеята по море и старостта в манастир. Тези четири части (които се държат като библейски) се осланят и на колелото на живота с четирите жизнени цикъла.

За свое оправдание, налага се да обърна внимание, че тук пиша кратка препоръка за коледния календар – за този роман иначе би трябвало да се пише просторно; в него едва ли има и едно изречение, от което да не могат да се развият конците на препратки към литературна класика, културна история, религия, философия, дори физика (с въпроса: съществува ли времето). Темите: за времето (съществува ли, няма ли го, извън човека ли се намира, заради човека ли е); за морала; за любовта (отвъд живота и смъртта); за вярата (изпитанията, стремежа към нея, спасението чрез вяра); за чудесата; за науката (и раждането ѝ от заблудите и фантастичните истории); за структурата на мисълта; за географията; за Омир; за древността; за името (свързано с човека и предопределящо неговите дела); за пътя; за огъня (и стихиите); за граматиката (и как се учат езици с интуитивен усет за граматика); за езиците и отнетата им комуникативна функция (сцената как двама разговарят на различни езици, един през друг, без общ език, но в комуникация извън езика, на едно надезиково ниво); за историята (има ли тя цел?); за приятелството (което запълва пустотата и е извън срещите); за отказа (когато цялото ти тяло крещи да); за смирението; за плътта и болката; за лекарството (което е само медиум); за края на света (който винаги е грешно изчислен)…

Една толкова коледна книга! Която е едновременно увлекателна и нагазва във въпросите на вярата внимателно и с опит. 

Един добър превод на български, разбираем и красив. Превод от руски: Антония Пенчева. Който обаче има възможност на прочете романа на руски, английски или на немски, нека предпочете тези други преводи, защото там и езиковите пластове в романа са запазени. Приятно оформление, смущаващо висока цена от 20 лв. и доста по-смущаващо решение целият том да се отпечата в безсерифен шрифт (защо?). Имайте този роман, дари да не го четете – ще се намери все някога човек в семейството ви, който някой ден ще посегне към него и времето няма да е намалило значимостта на книгата.

Още сега можем да сме сигурни, че „Лавър“ е един от значимите романи на 21 век. 

8 | Кръстовища

Коледният календар на Петя Х.

1

Размишлявайки къде да настаня евентуалните гости за Коледа — легла, дюшеци, кътове за рождественска нощувка из жилището — си спомних за някои от местата, на които съм заспивала като дете. Как обичах да заспивам в чуждо жилище, с домашната миризма на други хора, в тишината на тънкия прах, върху струпани одеяла на земята в хола, докато родителите се веселят на двора в Сливен. Да, обичах да заспивам в Сливен! С цялата важност и внимание, на което се радва малката гостенка, получила правото да изтопи с хляб всичкия сос от салата на вечеря, защото домакините помнят, че детето не яде месо и никой не му пробутва кюфтета в чинията.

2

Спряла на светофара, наблюдавам коледните лампички в дървото от другата страна на кръстовището. И както чакам така в предколедното море от лъскава светлина, ме застига споменът как момиченце кове кръстачки в час по трудово обучение – две дъски на кръст, четири трупчета за подпора – две ниски и две по-високи, купчина сребристи пирони. Треските се забиват в нежната кожа, а вечер ръцете са изранени и груби, много по-груби от тези, които сега нетърпеливо барабанят по волана.  

Едно дете притичва по пешеходната пътека, цялото накичено в светлоотразители, напълно обезопасено. 

7 | Розе Ауслендер, четири стихотворения

Коледният календар на Петя Х.

Розе Ауслендер (1901 – 1988) е немскоезична поетеса, роден в Чернивци, областта Буковина, по онова време Австро-Унгария. След Втората световна война живее първо във Виена, после от края на 60-те г. на миналия век – в Дюследорф, където става част от поетическия живот на града. Оставя над 3000 стихотворения, пише също на английски.

Музиката е строшена

В студените нощи живеем
с къртици и таралежи
в корема на земята

В горещите нощи
копаем все по-дълбоко и по-дълбоко
в кръвоносното течение на водата
Тук сме заклещени в корени
там между зъбите на акулите

В небето не е по-добре
разногласията разстойват
въздушния орган
музиката е строшена

Розе Ауслендер, 1914

Соли

Кристали
неправилни
компактни и прозрачни
зад тях нещата
познаваеми
Тoва пристрастяване
към обвързващи думи
изречение до изречение
да се пресягаш нататък
в познатия
непонятен
свят

Алея

Аз чувам сърцето
на олеандъра
вървя по зелената алея
с цветове и тръни
свити на връзка
едно връхче време
в чантата

Остава още

все пак величествена
прах от месо

това раждане на светлината
в скута на миглите

устни
да
остава още
много да се казва

Розе Ауслендер
Превод от немски: Петя Хайнрих

6 | Квазимодо от Варен

Коледният календар на Петя Х.

Квазимодо ни отключва врата на църковната кула във Варен и с подканващ жест казва: „Заповядайте, много е лесно – нагоре по каменните вити стълби, после по металните, накрая са дървените. Може да отваряте прозорците горе, но не забравяйте да ги затворите преди да заслизате“. Качваме се, някъде по средата на пътя мирише на кокошарник, подът и дървените греди са обсипани с пера; цвърчене, топчета светлина и пух из въздуха. Горе отваряме прозорците в четирите посоки на света – към езерото, към опожарената ферма, към многолентовия път, към пристанищния кей с яхтите и крайбрежните кафенета. Лястовици кръжат над гланцовите керемиди на покривите, под камбанарията; един междинен свят – невисок, ненисък. Рояци летящи мравки се въздигат в пилигримството си. Долу ни чака Квазимодо с плитка рана от одраскано над веждата. „Какви птици живеят горе?“, питам го. „Две соколчета“, отвръща той, „а също и…“ На Квазимодо му е излетяла думата от ума. Гледа в земята, бърчи чело, потърква одрасканото над веждата. „Лястовици?“, опитвам се да му помогна. „Не“, отвръща той. „Гълъби?“, правя втори опит аз. „Не“, казва той. „Бързолети, кокошки, врани, чайки…“ „Не, не, не, не“, отрича Квазимодо, после очите му просветляват и казва: „Горе живеят 150 прилепа. Своенравно племе са те, своенравно“. Квазимодо завърта ключа в ключалка на вратата към църковната кула.

от „Лима“ (Small Stations Press, 2015)


Ако искате да вземете книга, моля отговорете грешно на въпроса:

Защо Лима и къде се намира тя?

5 | Чарлз Резникоф, три стихотворения

Коледният календар на Петя Х.

Charles Reznikoff (1894 – 1976) е американски поет, роден в Бруклин. Юрист, но рано се отказва от този професионален път. Публикувал сам книгите си, но не се грижел за тяхното разпространение, по-късно открит и получил признание.

Автобиография: Ню Йорк, 2

Сам съм –
и съм щастлив да бъда сам;
не обичам хора, които се мотаят наоколо
толкова късно; които след полунощ
бавно
вървят по нападалите
по тротоара листа.
Не обичам
собственото си лице
в малките огледала
на банкоматите с процепи
пред затворените магазини.

От „Автобиография: Ню Йорк“

Клошарката

Когато бях четиригодишен, майка ми ме заведе в парка.
Пролетното слънце не топлеше чак толкова. Улицата бе почти безлюдна.
Вещицата от книжката ми с приказки ни застигна.
Наведе се, за да измъкне няколко прoгнили грозда от канавката.

Дезертьор

Новият им наемодател беше един хубав мъж. По време на
обиколките за наема, тя стана дружелюбна.
Най-накрая го покани да влезе на чаша чай. След това той
често се отбиваше.

Веднъж устата му потрепна и когато се обрърна, тя видя мъжа си
на вратата.
Помисли си,  сигурно някой от съседите ще да му е казал.
Тя се усмихна и отвори уста да проговори, но не не успя да каже
нищо.

Мъжът ѝ стоеше със сведен към земята поглед. Той се обърна
и си тръгна.
Лежи тя будна цяла нощ и го чака.
На сутринта отиде в магазина му. Беше затворено.

Прати да повикат братята му и да им кажат, че не се е прибирал.
Те отидоха в полицията. Търсиха в болници и
морги. Седмици наред ги викаха да разпознават
удавници.

Биснесът му вървеше; сметките в банките бяха всичките
непокътнати. Тя и момиченцето й, още бебе, бяха осигурени.
След няколко години пристигна вест за него. Беше мъртъв.
Живеел бедно в далечен град. Един ден пресякъл улицата
пред кола и бил убит.

Тя повторно се омъжи. Дъщеря й се омъжи и имаше деца.
Никое не кръсти на баща си.

Превод от английски: ПХ

4 | Анхинга

Коледният календар на Петя Х.

Над магистралата прелита морски орел, понесъл в кривите си нокти риба. Към млечното синьо, през млечното синьо минавам. Напредвам, с пера се покривам, изострям, блъскам рибата на историите си в жарката скала и със стъклените ножки на разбитото ѝ тяло бръсна слънцето. / Florida, West Coast

Вечерта е прогизнала в лека тропическа буря, която кърши палмови листа и обръща бели чадъри. Колоездачите с лежерните си круизни колела са изчезнали от булеварда. От задръстването, което беше парализирало целия град в късния петъчен следобед, са останали последните закъснели автомобили, които надуват клаксони по кръстовищата. Докато си купуваме бутилка бакарди от магазина на ъгъла, чадърът изсъхва. Вятърът откъсна дръжката му – придържам го някак навън, дъждът присмехулник плющи, мокро ми е дясното рамо, в тъмното то е черно и невидимо като отсечено от бърза вода и паднало в горещата локва в краката ми. / Miami Beach, преди отпътуването обратно към дома

Той, с историческия квартал в стил ар деко, тъмните аромати на дърво, кристалните светлини… Седях в кафене „Пол“, звучеше музика, напълно в хармония с месинговите орнаменти, фигурите по приборите за хранене. През отворената врата на силно охладеното от климатиците помещение нахлуваше влажният горещ въздух, отсреща – залезът в розово, прелитащи ниско самолети, кацащи на летището в Маями. Просто само седях и слушах, въртях в ръка вилица, повтарях орнаментите с палец и ритмично клатех глава. Топлата светлина вътре в салона, тихият климатик. Непрестанно откриваме Америка. До преди миг тя беше непристъпна, или далечна, или крещящо развлекателна, или опакована в хартиени пликове за храна, кутии, пластмасови чаши и прибори, своенравна, между омлет и пилешко с ориз, от безглутенова извисеност до лепкаво пържено върху дръжката на вратата в закусвалня, чийто под е покрих с мокет, пропит с котешка пикня. Ниши и непропускливи общества… Маями махагонен, тук и само тук бих се завърнала. При аромата на лимони, тъмно дърво и някакъв уталожен горчив пушек, минал през карамел. Движението е бавно. Човек е достатъчно отдалечен от Европа такава, каквато я обича завинаги, но утехата на мястото е като дълбока, сърдечна прегръдка. Пиша от библиотеката на хотела. Разгърнала съм наръчник за продажба на недвижимо имущество, отпечатан през 1924-та и не съм сигурна дали това не е врата към миналото. Ако не се върна като магьосник или ако поне не ми порасне брада, значи нищо не съм научила тук и пътуването ми е било напразно. / FL, Miami Beach, първия ден

Купувам емпанади, а хлебарят се старае да ми продаде всичко, ама аз не искам повече от необходимото. Откъде сте, пита ме той, явно усетил странния ми акцент. От Германия, отвръщам. Хей, обичам Германия, добавя хлебарят с цялата възторженост и темперамент на афроамериканския си произход – никога не съм бил отвъд Океана, обаче обичам Германия, заради футбола. Искам да отида в Германия. Аз съм футболист… И уточнява, че не става дума за американския футбол. После провеждаме разговор за Световното, подхвърляме няколко имена на футболисти и жълто се забавляваме, разделени от стъклена витрина с изложени сладки и соленки във формите на триъгълници, кръгове, квадрати, със снежни глазури, цветни захарни пръчици, яйчни кремове и набъбнали боровинки; разказвам му за кварталния отбор в близост до летището в нашия град и за грохота от ниско прелитащите самолети. Докато ме слуша, хлебарят поставя безшумно покупките в хартиена кутия и я запечатва с етикет. По-късно си мисля, че ако го разкъсам, ако отворя бързо и безразсъдно тази кутия, може да изхвърчи историята ми неподготвена. Или запечатаното в кутията да не е било нито за мен, нито за теб, а да сме просто случайни приематели, сближени от поделена закуска. Или самите емпанади може да са с тайна тъмна плънка, забъркана по първи свободни петли в порутена кухня в бахамския квартал на Кий Уест. Или запечатаният въздух във футболната топка… Или вътрешното на зелените лимончета. Или всичкото, на което ние сме вътрешност, малки късове месо в една космическа емпанада, понесена от бял объркан ибис. / Key West, щанда за хлебни изделия в супермаркет от веригата Publix

Бели ибиси на паркинга на супермаркета, открехната врата на полуразрушена къща, натежала с мухлясали мебели. Lime – зелени лимончета от кораловите острови. Жарко и влажно, а от тъмното на сенчеста веранда проблясват чифт очи. В мангровите гори долу сини и жълти риби оплитат корените с невидимите нишки на движението си. Горе в клоните се плъзга змия с шарки на оса. Тропикът разпуква цветната пъпка на сърцето, обтяга говора и в безкрайно дългия залез как продължително и гъсто сълзиш с последните си сълзи. Тук няма младост. Чети за смокинята на Рилке. Само зрялост и залез. Подгонена сол по вътрешното на купола. Реге. Рок. Рагнарьок. Дим. Захар. Изпълзял скорпион в ниското на стената върху белия глезен на къщата, нейна мореска. Старият Бро става от люлеещия се стол на верандата и се шмугва в търбуха на къщата. Последно виждам провисналото дъно на панталона му отзад, обло и зряло като кокосов орех. / Key West, Bahama Village и други места

Добре е човек да носи в багажа си ножица и дълъг панталон, с който би искал да се раздели скоро. Така, както съм си вдигната краката върху климатика Фридрих (сериозно, пише го на капака му – Фридрих!), дали да не взема да напиша една круша? Вчера сутринта отрязах 2/3 от крачолите. Днес реших, че ми трябват внезапно къси панталонки и то с точно определена дължина и поотрязах още малко, навих разръфаните краища, идеално пасва. При това работя със закривена ножица за нокти по изгрев в стая, в която не разгадавам вече втори ден как се включва осветлението. А сега напред към кораловите острови в края на континента, да нагазим в мангровите гори, сбогом Фридрих! / Osprey

В тази стая не е Фридрих, а Амана. Тя е няколко поколения по-млада и технически подобрена, не вдига много шум. Ако разбирате какво казвам. Психаделично събуждане с кукуригане на улични петли. Тук е раят на свободно живеещите пилци. Някога били затворени в курници, но ленив стопанин изпуснал няколко чифта и оттогава кокошките превземат тротоарите. Подобна е историята с подивелите, свободно живеещи прасета на Корсика. Какво друго му трябва на човек – остров и двойка питомни животни, на които да го повери. Вчера видях една черна квачка да пресича улицата с пиленцата си. Свободните кокошки нямат улегналата пухкавост на животно, гледано в курник. Шмугват се бодро из храсталаците, крачат със стройните си жилести крака, понесли сухи стегнати тела, покрити с пепелява, скитническа перушина. Ако някой реши да заснеме „Клетниците“ с артисти пилци, тук да си събира трупата – на бензиностанцията до колонката за зареждане, пред бара, върху уличното платно, върху каменните парапети на пристанището, живинките, загледани във вечния залез, прищипали димящи пури в гланцовите си човки. / Key West

Ибиси на паркинга

Може би. Може би Кий Уест e за САЩ това, което е за нас Созопол. И на двете места днес човек е закъснял с около две десетилетия. Снимката, която правя сега от срещуположната страна на кръстовището, преповтаря неизброими други подобни фотографии, запечатали все от този ъгъл прочутия салон, Sloppy Joe’s Bar, в който Хемингуей е убивал времето си. През Кий Уест протича литературната вена на Америка, но това e друга, дълга история, която може да ви разкаже всяка шестопръста котка от пансиона на Уайтхед стрийт, номер 907. Не мога да потисна разочарованието си, когато вървя по главната улица, отрупана с търговци и прекалено шарени магазинчета, туристически барове, в чиито вътрешни дворове се продават евтини бижута, по-надолу са дресираните папагали, които изкарват по някой долар на стопаните си, като кацат за снимка върху рамото на туристи, ресторантска музика, вяли завивачи на пури, цялата тази кинкалерия на света, която ни ляга на сърцето като шумолящо пликче. / Key West

Банян, дървото гора, в двора на зимната резиденция на Едисoн. Как ли е прекарвал изобретателят почивките си без климатик в този влажен и горещ климат, сред хищни дребни комари, които те връхлитат внезапно по всяко непокрито място на кожата? Третото око на челото ми е подутина от ужилване. Влагата се увива около тялото като мокри бинтове. Банянът е смокиново дърво, започва живота си като епифит – покълва от попаднала семка в пукнатината на растение гостоприемник. Растейки, от клоните на баняна се спускат филизи, които се вкореняват, завземат територия, засмукват земята, хранят, подпират и издигат клони. В бесния си жизнен стремеж банянът удушава дървото майка и живее вечно в наторената от тялото ѝ земя. В плода му се вмъква смокиновата оса и го храни с плътта си. Последния дъх на Едисон затварят в стъкленица, която подаряват на Хенри Форд – дългогодишен приятел и съсед във Форт Майерс. Под банян седял Буда седем дни и получил просветление. / Fort Mayers

В списанието с поезия от днес откривам този финален стих от непознатия ми поет Робърт Пархам: „Светът е нашата слива, а ние – нейната роса“. Лека нощ, сливке! / Osprey

С папагали и ананаси през квартал Бахама

В хотела се разхождат хора с широкополи шапки и къси панталони, издути от многобройни практични джобове. Това вероятно са някои от участниците в конгреса на тема „Старинен риболов“. Чешитска работа! Чак ми се прииска да зарежа всичко за деня, да се включа в сбирката им и да изслушам няколко доклада. Сигурно хората с това странно хоби цяла година се подготвят трескаво за срещата през октомври в този двуетажен крайпътен хотел с бар и басейн във вътрешния двор, където под рехавата сянка на мудно полюляващи се палмови клони все някога някой провален сценарист измисля поредния киноразказ с раздрънкан пикап, прашни ботуши и литър кръв във ваната. Реших, че и на мен може би ми е време да развия странно хоби, да изуча някое изкуство в дълбочина; да водя разговори със съмишленици и никой външен да не може да ни разбере. После се сетих, че вече имам подобно жизнено отдаване. / Osprey

Пясък като пудра захар. След два внезапни и кратки валежа – още мокър и тежък. Образувал се е от потрошени бели порцеланови чаши, планини от чаши… със сребърни нишки по ръба. / Siesta Beach, Sarasota

Старите ми сандали върху пясък като пудра захар

Преобладаващо възрастни хора и внучета се събират за концерт на плажа привечер в петък. Нарамили са сгъваеми столове. Самите те – попрегънати костеливци. Отдалеч не е ясно кой кого носи, кое е стол и кое – човек. Само внучетата приличат на внучета. / Venice Beach, Fl.

Присмехулник ми е кацнал с гласа си над лявото ухо, докато на пейка под храсталака чета петата част от „Моята лична борба“ (Min Kamp) на Карл-Уве Кнаусгор. Започва като реминисценция на „Глад“ на Хамсун. В средата на 80-те години на миналия век младият норвежец пътува без пукната пара от Гърция обратно към къщи. Пуши, гладува… цялата неустоима вселена от Кнаусгорова скука, само на няколко крачки от увеселителния ад на Дисниленд и подобните му. Този присмехулник (Mimus polyglottos) дали подозира, че днес е първата ми среща в живота с представител на неговия вид? Песента на конкретния екземпляр се състои от нетърпеливото подканване „tell me, tell me, tell me“ и няколко други звукови фльонги накрая на фразата. Какво да ти кажа? Тук, насред вечната жега, помниш ли онази зимна нощна разходка из Копенхаген от „Глад“ на Хамсун? Тя е закрила лицето си под воал и през цялото време витае загадката коя ли е тази мистериозна дама в черно сред снежинките. А той е гладен до смърт, с изпопадали кичури коса, мръсен, трескав, с кървящ от глад пъп, без връхна дреха, с отрязани копчета на сакото, чиито предни половини е позакрепил на гърдите си с игла. С игла! Всяка любовна среща се крепи на една игла между две парчета плат срещу острия вятър. Копчетата е отрязал в отчаяния си опит да ги продаде, за да си купи нещо за ядене. В тази ледовита нощ той я изпраща до дома ѝ, но понеже нали не искат да се разделят толкова бързо, когато достигат до целта, решават сега пък тя да го поизпрати към неговия, а после се връщат пак обратно, удължават студа и глада, уважаеми полиглоте, tell me, tell me. / Orlando, из околностите на увеселителния ад  

„As I Was Moving Ahead, Occasionally I Saw Brief Glimpses of Beauty“ e филмовият пик на авангардния кинорежисьор и поет Йонас Мекас. Роден в Литва, живее в Америка. От Литва идва и младият Дейвид, който днес свири на дървената сцена на този позападнал хотел пред ентусиазирано ръкопляскаща публика от петима. Този още малък бог с китарата, ще успее ли? Къде ли ще го изведе изкуството му? Гореспоменатият видеодневник на Мекас представлява есенцията от 30 години снимани мигове от живота – децата, разходките в парка, ежедневната скука. Къде, кога точно започва животът? В кадър се появява текст: „Излизаш навън, поглеждаш слънцето. После се завръщаш вкъщи и не можеш да работиш, пропит си с цялата тази светлина“. Фразата в оригинал: „you’re impregnated with all that light“. Импрегниран със светлина. Непропускащ вътре в себе си мрак. Или непропускащ вътрешния си мрак навън? / Osprey, Fl.

Sunshine Skyway Bridge e име, което отключва у мен врати на радост, врати към разказване. Три думи и всяка е хип! Хип, хип! Подреждам ги на пирамида:


Bridge
Sky…way
Sun……..shine

Изкачвам се нагоре по sun, sky, bridge (слънце, простор, мост)
Слизам по bridge, way, shine (мост, път, сияние)

После оставям bridge да пропадне в многоточията

sky bridge way

sun bridge shine

И после върху всяка лампа по продължение на магистралата е кацнал морски орел (osprey) като естествения висок завършек на погледа, небесна украса, последният елемент, без който стълбовете с лампите биха били само светещи прътове, а сега са пики, скиптъри, обелиски… друго. / Sunshine Skyway Bridge

A това очевидно е аnhinga, или американска змиешийка. Появява се на брега, когато завивам зад една бамбукова горичка с издрани по стеблата имена и прободени сърца. Разперила е да суши крилете си, покрити с черни и бели пера. Заради тях и подредбата им я наричат птица пиано. Дългата ѝ шия е извита във формата на буквата S и в тази поза изглежда все едно ме гледа с целия скепсис на света, наклонила глава, едновременно любопитна и безразлична. Онази детска игра, в която рисуваме куче с копита, крава с хобот, пингвин с конска опашка… Сънят е горе – въздухът над кожата на водата; реалността – реката. Анхинга ни се явява на две – змия с остро копие на главата и пуешки пернат корпус. Анхинга плува, като изцяло потапя тялото си под вода, а само змиевидната ѝ шийка, изправена и дълга, се подава над повърхността. В съня ни прониква само змията с острия клюн, върху чиято горна челюст е забита риба, уловена във водите на реалното. Анхинга клати шията си, размахва рибата, докато тя престане да мята опашка. Стъклената вътрешност на съня ни е опръскана от смъртния танц на рибата. Тогава анхинга подхвърля жертвата и я лапва във въздуха, преглъща я цяла и едрият залък се спуска надолу, раздувайки шията по пътя си. На предела, преди рибата да пропадне в корема на птицата, се разтваря завесата на съня и ослепителният лимон пръска сока си в очите ни. / Orlando

Анхинга

Октомври 2015
из „Лима“ (Small Stations Press, 2015)

–––––


Бележка под линия: В началото на шестата от цикъла „Дуински елегии“ Райнер Мария Рилке обръща внимание, че смокиновото дърво не цъфти, а внезапно се отрупва с плод. Това е една преждевременна зрялост, която дава на поета основание да говори за „рано придобил решителност плод“, прескочил стадия на примамливия и разточителен цъфтеж.

3 | Лигула

Коледният календар на Петя Х.

Докато се ровя в ботанически сайтове, научавам прекрасната дума лигула (езиче) – намира се на мястото, на което листът се допира до стеблото. И изведнъж ми се струва, че около този образ може да се изгради цял поетически цикъл. Понеже лигула е език, а поезията може да е мястото, където езикът се среща със стеблото на реалното. Всъщност това място е толкова незначително дребно, че лесно можем да го подминем, както подминаваме поезията. А хората без специлаизирани познания едва ли знаят, че има дума за точно този растителен допир и разлика. Човек може прекрасно да си живее и без познанието за лигула. По формата на лигулата може да се отличи ръж от ечемик… а това си е чиста поезия!

Все още неизползвани в лимне заглавия и идеи

И тук идва звездният час на коледните подаръци. Купчината за подаряване съдържа бройки от почти всички мои книги. Там се намира например „01“ – дебютната ми стихосбирка. Ако искате да получите книга, достатъчно е да отговорите грешно на следния въпрос:

Какво е лимне?

Дори и да не искате книга, ще се радвам да прочета вашите грешни отговори. Най-грешните ще бъдат увенчани с вечна виртуална коледна слава. Какво е лимне?

2 | Сламени чехли, Борови острови

Коледният календар на Петя Х.
Годината е тръгнала да чезне,
но сламената шапка, сламените чехли
си нося както винаги.
Bashô (1644 – 1694)

И аз така. 

Или за промяната. За несинхронните промени. Обикновено края на годината определяме за точка, спрямо която изследваме промените (равносметка) или правим планове. В действителност обаче нещата се случват по всяко време. Горното хайку казва също: светът се променя, а аз съм си видимо същият. Друг път човек се сдобива с нови чехли и шапка и очаква, че личната промяна ще е предизвикала промени в средата – ябълките изведнъж ще са вързали или зимата ще е нахлула внезапно в средата на лятото. И дори с изненада установява колко независима, несинхронизирана с живота му е природата. Това е егоистичното очакване. По същия начин, когато се завръщаме от дълъг път, пълни със свят, очакваме да видим дома и квартала промени, все пак сме преживели толкова много, не може да е същото. И се оказва, че липите имат точно толкова шума, колкото преди тръгване, вкъщи недопитата чаша вода си стои, където е поставена, а накрая си обуваш чехлите, които не са променили формата нито косъм. Обаче горното хайку е за другия вид промяна – промяната наоколо и непромяната у теб. Утехата е, че сламената шапка и чехли, които си пренасяме в новата година са и опит, натрупано познание, все активи.

Всъщност, тук има и друг прочит, който пропуснах, а имено – упрека към себе си, че времето тече, а ти проспиваш промяната. Хвърли чехлите и сламената шапка, още има има време до края на годината. По принцеп, но не и тази година, може би.

Башьо, рисунка на Йоса Бусон

Мацуо Башьо е е сред най-известните в целия свят хайку поети. А най-известното от неговите хайку е онова с жабата и езерото. Покрай Башьо – тази година на български излезе многонаграждаваният роман на Марион Пошман „Боровите острови“, който, освен всичко друго, е и пътешествие в литературността история на Япония и по места, свързани с Башьо. А местата и миговете са по принцип сърцевината на хайку.

Марион Пошман е едно от големите имена на най-новата немскоезична литература, преди всичко е поетеса. Не съм чела романа на български, надявам се да е преведен сполучливо, препоръчвам го на сляпо, чете се обаче трудно и е доста жилав. Корицата малко подвежда, както и разните обещания за убийства върху нея.

1 | Фридерике Майрьокер, това голямо изумление на езика и поезията

Коледният календар на Петя Х.

Фридерике Майрьокер, това голямо изумление на езика и поезията, е едно достойно начало за коледния календар. Вече почти столетна, наскоро излезе от печат последната ѝ книга, последна във всички смисли, твърди самата тя, и след нея нямало да напише нищо друго. На 20 декември има рожден ден – да я четем още от днес!

Фридерике Майрьокер (Friederike Mayröcker, 1924, Виена). Свързвана е със сюрреализма, конкретната поезия и автоматичното писане. Пише взривно и прави от материала на езика… какво… поезия? Вижда в картини и като че описва гледката на натрошените и паднали на пода парчета от спомени и сънища. 

Животът ѝ е преплетен с този на Ернст Яндъл и в текстовете си след смъртта му често преработва загубата на любим и на поезията като цяло.

Долните парчета поезия в проза са от книгата ѝ „études“ (Suhrkamp Verlag, 2012) – от най-зрялото ѝ творчество. 

За езика тя казва, че е орган, който зрее и старее с човека – с това съм напълно съгласна. 

Фридерике Майрьокер през 2015; снимка: F. J. Morgenbesser

–-

„пропилях почти целия ден с БУБИ в
градината и да ни се струват
тържествено цветето и смокът, из
храсталак или трънак от магарешки
бодил …“

и всички питат какво четеш в момента и т. н., докато черепче = човчица, върху изтривалката. Разнообразни нощни таблетки, и т. н., освен увехналите тъмносини зюмбюли в чашата …….. 1 време през 54-та в Залцбург когато тръгвах за Лондон, 1 бурна пролет, намерихме хотелска стая в която да се разделим : избледняват ми спомените, и т. н., не помня какво се случи там …….. знаеш ли, хич не исках, хич не исках да заминавам, не исках да се разделяме, но не поради това плачех, кога ще стана на лястовица. Навито на топка мръсното пране върху пианото, ах лутах се по време на прорасналите в зеленина коридори : тази погубеност на очите ми, всичко само просто бриколаж

11.1.11

Устните на Кики от Ман Рей

филизите, ружеещите, 1 прелъстително червено в чашата, 1 прелъстително червено в чашата на поляната върху шкафа, разлистващи се първо в косата после по пояса после по черната плетена като кошница кесия която нося увита около врата си

Март 2013

поясите на ПРИМАВЕРА стълбчетата на кокичетата, вървите около вратовете на скупчените на туфи кокичета дали да не ги 

разхлабим

тоест цветята в чашата = GLAS (нем.) в тази искряща утрин поклащащи в съгласие глави като погребални камбани = GLAS (фр.) като да са заплетени във въжета до удушаване, тези искрящи и проблясващи предвестници на пролетта, и т. н., там дето тревици пасат сред потоци от сълзи, изгревът е розово наметало върху склона/скалата от ……..

Март 2013

в средата на един стих замирам и знам че съм на грешен път
както пиша един стих изведнъж замирам и знам че не води наникъде
1 стихотворение пишейки изведнъж замирам и знам
че в храсталака птиченцето ми вече не пее
пермутации на едно чувство имам предвид изведнъж нещо е онемяло
розовите рюшове на едно стихотворение розов слез и анемония, в една градина в Д., 4 и 1/2 часа сутринта
ах розовият слез на едно стихотворение обвито в коприна от цветец
изведнъж в средата на писането на едно стихотворение замирам и знам: тук е забранена зона

14.1.2012

Превод от немски и за удоволствие: Петя Хайнрих

Коледният календар на Петя Х.

Коледният календар на Петя Х.

От първия ден на декември до Коледа ще разкривам парченца от моя свят – литература, важни за мен книги, литературни пътешествия, преводи, щрихи на образи, лимне. Както може би очаквате, ще ви хвърля в един контролиран хаос от цветове, асоциативни вериги, спонтанни поетически прозрения.

Понеже това е коледен календар, вниманието ви и безобразните коментари ще бъдат възнаградени. Мои книги ще отидат при пожелалите ги читатели.

Книги за подарък от „Коледният календар на Петя Х.“

Как? Кои? Ама защо? Не искам книга – и така може – въпреки това коментирай безобразно, нека да отворим едно пространство за разговор, глупости и близост в края на тази далечна 2020, да ѝ се не види! И да ѝ бием шута!

От утре всеки ден тук.

Книга с чудноват асансьор, писатели в таксита, балкански студенти в Германия, плескавици и други чудесии – за сборника с разкази „Винилови души“ на Цветозар Цаков

Отстрани

„Винилови души“ (Жанет 45, 2020) е дебютният сборник с разкази от Цветозар Цаков.

Какво да очакваме – нещо като Йовков среща Сесар Айра; или Деян Енев среща Кърт Вонегът; или Чудомир среща Хемингуей.

Разказите са плътни, сладкодумни, смешни, малко фантастични, битови (малко на ръба на твърде битови), носталгични (малко на ръба на твърде носталгични), балканолюбиви, джазови. Цветозар Цаков е от писателите с лудешко избуяващ език, той е щедър на текст, личи му колко много обича да разказва. В тази книга има едно огромно желание да се каже много, да обхваща герои и теми, да е пъстра, да е мъдра с изпробваната поколенческа мъдрост. В нея има доброта, злото не е никога чак зло, пошлото никога не е чак толкова пошло, всичко минава през смеха, през някаква помирителна пастелност. Високо ценя ироничния поглед, той спасява всичко!

Достойнство на автора е ловкото владеене на формата, много по-ловко, отколкото е обичайно за дебютна книга. Това е едно добро, стабилно, традиционно писане, което не оставя никакво съмнение, че Цветозар Цаков има амбицията, езика и инструментариума да оре на литературната нива. Познавам го и като поет от публикациите в сп. НО ПОЕЗИЯ. Най-голямата му сила се разкрива в абсурдните ситуации и текстове. Извън книгата, но от неговите съкровища е това кратко стихотворение, едно от най-забележителните неща, писани досега от Цветозар Цаков:

Суперлуна.
Под нея супер Земя.
Между тях
баланса крепи
супермаркет. 

„Винилови души“ излиза в стабилна книжна форма, с приятна корица и добър вид, струва 16 лв., чете се лесно, не затормозява, четиво за един уикенд.

Хайку със звук, движение и рози

Поезия, Стъклени топчета
На каруцата
тракането проехтя
по градинските рози.
Buson (1715 – 1783)

Или за движението. Някой отива или се връща. Когато по шосето срещу дома ми премине тежък камион, къщата вибрира и чашите звънят една в друга… същото е. Винаги ме в удивявала тази свързаност между пътя и къщата. Градинските рози се камбанки. Те се хванати в земята, неподвижни. Но пеят движението. Каруцата е в движение, но песента ѝ я свързва с неподвижното.

Хайку с мрачна луна

Поезия, Стъклени топчета
Сред мрачната луна
в тясното поточе
патиците удрят с крила.
Shûôshi (1892 – 1981)

Шуоши е бил лекар и издател на списанието за хайку Аsebi.
Геометрията на картината – един потъмнен кръг горе (мрачната луна), една черта (тясното поточе) и ако визуализираме звука – широки нервни ивици, назъбени (пляскащите крила). Аз си представям как тези крила се удрят в двата бряга на това тясно поточе – мост от миг. Преставям си всъщност музика през тръбата на духов инструмент. Патицата на звука, която удря с крила вътре в тръбата на кларинет, обаче долу в ниските регистри 🙂
Ако луната бяше ярка, нямаше да чуем плясъка на криле. Щяхме да гледаме патици на лунна светлина, а това е рисунка за таблата на креват. Чрез потъмняваненето, скриването на едното, става видимо другото. Освен, че е така елегантно решение на създаване на един хайку момент.

Хайку с хладен блясък

Поезия, Стъклени топчета
Проблясъците на снега
осветяват цялото легло
и то изстива.
Sôchô (1760 – 1813)

Сочо е бил художник и поет.
Хладен блясък. Подобно е усещането на усмивка, която ти докарва ледени тръпки по гърба, уж е далеч, уж няма допир с теб, може дори да е мека и добра. Или съобщение, което не е лоша вест, но нещо в него е ледено. Изстиващото легло е образ за настъпваща скоро (или настъпила неотдавна) смърт; не само физическо унищожение – може да е просто край на близост, зависимости, отношения. Студът е толкова силен образ, че само проблясъкът му е достатъчен да доведе до промяна във вътрешния климат.
От друга страна, знам от хора, които обичат хладни завивки, че няма нищо по-приятно то това да се сгушиш в чисто и хладно легло, сънят идва веднага. Нека хладният блясък изчисти всичката гнилост на снощния сън.
Независимо какво оценка даваме на хлада (оценката си е нещо наше; не е на обекта, който определяме като добър или лош; той може да си всякакъв спрямо нас), сам по себе си хладният блясък е мощен и величествен.

Хайку с качулат гмурец

Поезия, Стъклени топчета
Върху тънката ледена кора
сам и във ведро настроение
един качулат гмурец.
Hakyô
(1913–1969)

Обикновено тънкия лед свързваме с опасност и тревога – опасно е да вървиш по тънък лед… чак чувам пропукването, виждам катастрофата. Но не и тук. Не ако си гмурец. В картината на това хайку виждаме съвършеното равновесие на мига. Няма опасности сами за себе си, няма тревога сама за себе си, няма самота сама за себе си. Тревогата и опасността са там, където някой върши нещо, което поставя на изпитание природата му. И тук тънкият лед може да се пропука, но това ще е радостно разчупване – един гмурец във водите, преследващ плячката си. Върху тънкия лед между дълбините и небето се разкрива една медитативна картина на крехкото равновесие на мига. И една птица, на която самотата не е камък върху шията, а крила.

За извънсезонната радост

Дневник, Поезия, Стъклени топчета
Въпреки всичкия дъжд
са нацъфтели по оградата
есенните клони.
Midori-jo (1886–1980)

Най-после ми се падна жена – майсторка на хайку. Пък и какво великолепно парче текст! То говори за това, че знанието, откритията, любовта… изобщо духът! могат да се и извънвременни. За извънсезонната радост от тях. Оградата стои като нещо, което разделя – територии, времена, затваря „аз“ из всичкото. И голямата победа е именно цъфтежът върху този обект на отделяне – по този начин се нарушава стабилността на установеното. Ние, с нашия европейски прочит, сигурно можем да видим и нещо злокобно – цъфнало по никое време. Обаче, поставено в климата на Япония, където през октомрви е топло, няма нищо злокобно. Това дърво може да си цъфти до пролетта, зимата е мека. Например в императорския парк видях крехко нацъфтели вишни през октомри. И как се тълпяха туристите да снимат тази най-японска гледка 🙂// А образът на дъжда е ясен, нали? Обсъждала съм го в предишно хайку – дъждът може да се асоциира със смърт, край, разруха.

Midori-jo, или също в англоезичните издания изписано името ѝ като Abe Midorijo, e не само хайку майсторка, ами и основателка на списание за поезия. Казва се Komakusa „Конска трева“ (колко хубаво име, нали!), излиза от 1932 и съществува и до днес (ако информацията ми е актуална). Вижте я Midori-jo прекрасна е, нали? Какво излъчване само!

И всичките ни зверове между две красиви корици

Отстрани

За „Телогинариум“ на Ясен Григоров

„Телогинариум“  на Ясен Григоров съдържа 16 кратки истории и прилежащите им илюстрации. Или обратното. Не е ясно различимо кое е дало първоначалния импулс – разказът или визуалното. Текст и рисунки препращат в двойки една към друга, влизат в отношения, дописват се и се дорисуват. В същото време илюстрацията и съответният ѝ текст не стоят една до друга в книгата, разделени са, поместени в отделни блокове; по този начин четенето е придружено от едно чудно и нарочно объркване; кара читателя да се опитва да познае връзките, да се припознае, да си спомни, да очаква и да търси потвърждение или опровержение, да си доизмисля.  

„Телогинариум“  е албум за възрастни, който с осъзната имитативност се доближава до детската книжка – текстовете са лесни, образни, кратки, преструват се понякога на наивни. Тази игривост на книжката се проявява от една страна във фантастичното на текст и илюстрации, но също чрез форма̀та – изданието прилича на малък тефтер, ляга в ръка, обещава близост и иска да ти е съкровище (както детските книги), побира се в джоба. „Телогинариум“ препраща не само чрез заглавието си към средновековния Bestiarium (бълг.: Бестиарий) –  сборник с рисунки и текстове на реални и фантастични животни; сред лъвове и зайци се намира по някой дракон, еднорог или василиск. Там, където в средновековната книга е било необходимо приказно животно да запълни пукнатината в картината на света или реално животно да изрази алегорично човешката природа, аналогично тук и днес Ясен Григоров събира и показва „зверовете“ на съвременното тяло, реални и измислени; това тяло претърпява деформации, разтопява се, разпада се, сраства се с предмети. То е и пандемичното тяло, тялото на карантината. Говоренето за тяло се превръща и в борба за тялото, за неговото приемане, за живеенето с него, за обич.

(Извън 16-те двойки текст и илюстрации остана неспомената още една. Тя стои сама за себе си и носи заглавието „Човешки череп без отношение към текста“. Най-дълго се задържах на нея. Каквото и да говори това за книгата или за нейния читател.)

Изданието е първото от поредицата „Нов ред“ на издателство „Точица“, специализирано в литература за млади читатели. То заговаря порасналите деца със същото внимание и уважение, което е залегнало във философията на издателството от години. Книгите им са правени винаги със сърце, майсторски изработени. Тази безкомпромисност в качеството отличава и „Телогинариум“. Книгата е красива по умен начин. Книга за ценители. Честна цена от 15 лв. Подходящ коледен подарък, особено при тази грозяща ни Коледа на липсите. Едно тяло в годината на телесните отсъствия. Подаряваме си я, понеже стопля и натъжава радостно книга, която завършва с изречението на надеждата:  „Двамата се прегърнали“.

И после нищо друго не покрива с излишни думи този красив край. 

Ясен Григоров, Телогинариум, София: изд. Точица, 2020.

Петя Хайнрих

внезапен полъх, отключил спомена

Поезия

внезапен полъх, отключил спомена
за мирис на тамян и свещи… или друго
хартиените бели рози по арката
на някаква далечна и по детски  
весела алея

дори и птиците не се завръщат
където е така кощунствено красиво
ще минем през портите на този храм
но храмът… дали e още там

Из „Портрети на предмети“

Зад хладилника

Дневник, Стъклени топчета

Според съня, съществува течение в изкуствата, и особено в музиката, което се нарича „Зад хладилника“ (предполагам, че сънят ми си изобретява форма на гаражния рок, поне като название). И даже присъствам на такъв концерт, при който музикантите са натикани… зад хладилника. Идеята е, че така са отделени от публиката, сами с изкуството си. Също така задната страна на хладилника е нещо като обратната страна на луната – там не прониква светлина, не я виждаме. Гърбът на хладилника има индустриален вид, не е за пред очите, там всичко е тръби и бучене.

По аналогия, участвам в собствено четене на поезия, което е по правилата на артистичното движение „зад хладилника“. Поздравявам публиката, после ѝ обръщам гръб и чета с микрофон с лице към празна стая. Когато свършвам четенето, се обръщам и виждам – от многобройните слушатели е останал само един и той казва с неудобство и за оправдание на останалите „ами то не се издържа“ 😄 което всъщност е точно както трябва да бъде – поезията не е за да занимава публика, тя е общуване между текст и празна стая, тя е зад хладилника, публиката на поезията е самият език.

7.11.2019

Хайку, Саймаро, цветът на вятъра

Стъклени топчета
В летния дъжд
хладните листа на сливата –
цветът на вятъра.
 
Saimaro (1656–1737)
 
Саймаро е бил приятел на Башо.
 
Озадачи ме и ме затрудни, защото нищо не ми се разкриваше, освен чистата естетика на мига, а не съм свикнала да чета така. При любимия ми хайкуписец Issa има винаги повече, зад насладата има философия. Тук имаме противопоставянето на топло и студено (летен дъжд и хладни листа), тоест едното срещу другото. После имаме пресичането на две движения – дъждът по вертикала пресича вятъра, видян през листата. Вятърът и дъждът се пресичат в листата. Дали да не го четем като естетическа картина на срещата, след която вятърът за мига на съзерцанието има тяло (форма и цвят), а дъждът, който пада върху листата, е гланц, подчертава ги и ги прави по-изразителни? Или да четем дъжда, както класическото хайку позволява, като образ на смъртта? Но защо летен? Една ранна смърт, охлаждаща младото разлистено тяло и оцветяваща духа (вятъра), подчертаваща го? И дали заради листата на точно слива, а не друго дърво, у мен се поражда образа на розовосин цвят и гланцов, като разредена във вода кръв.

Японската възглавница

Дневник

Бях забравила удоволствието от редовното водене на блога. Колкото повече човек пише в блога си, толкова повече фейсбук става излишен, поне за хора, които не разчитат на многобройна публика.
Долният текст е писан преди две години на този ден. Забавлява ме, добре е да си го имам и тук.

Японската възглавница е ВЕЛИКА! Вярвате ли ми, има ли нужда от защита това твърдение? Японската възглавница е с размерите на познатата ни правоъгълна възглавница и тежи медицински. Тежи си на мястото. Под главата е мека и поема лицето, обгръща го с формата си. Ако пъхнеш ръка под нея, тя я обездвижава като гипсов улей. Фиксира те, успокява те, заковава те в съня. Възглавницата има две страни – горната е мека, а долната е твърда и топчеста. Ако се опиташ с пръсти през плата да разучиш материала на твърдата страна, той е сякаш от нарязани на колелца сламки, твърди и еластични. Поради тази си организация на материала възглавницата стои стабилно и ако я изправиш в горната част на леглото, тя те държи предано и надеждно, когато се облегнеш на нея, а не се смачква в безформено лигаво кълбо, не те изгърбва, не те превръща в измолващо удобство безгръбначно. Японската възглавница се отнася със същото уважение към теб, което е залегнало в базата на всички междучовешки отношения в обществото.

Понякога слагах тежката възглавница върху корема си – да ме захлупи и да ме смачка – много удобен заместител на одеялото. До японската възглавница имаше често и обикновена възглавница, която седеше като безхарактерен чувал с парцали. На сутринта японската възглавница изглежда непокътната – с прави форми, гладка калъфка, свеж вид; а до нея обикновената възглавница прилича на преживяна драма.

Възхитена съм и от японския матрак. Като човек, прекарал дълги спорове с продавачи на матраци, които, виждайки че не могат да ми угодят, накрая започват да ме лъжат и да твърдят, че няма на тази земя по-твърд матрак от този… вече знам. Има, да, има. Японският матрак е ВЕЛИК!

Кълба

Поезия

Ще си отмине лятото
с късите си сенки
и остротата на предметите
контраста – светлина и сянка
и тежките ухания в градините

все още несъбудено
детето в люлката
бълнува бъдеще
под силиконовата хлъзгавост на биберона

е медено желанието
да растеш
да се издигаш
над клоните, прекършили небето

засмукването на вселената
в собствената плът
присвояването
подредбата ѝ в ритми:
от круша – стотна
от муха – една милионна
изсвистяването на въздушния поток в трахеята
(въздишка) – грам небе
и още:
доза произволност –
спицата от колело
една гугутка, гъргореща от ясена
откъснатото копче…
ще се изтърколи лятото

и ще се свием на кълбо
да ни заплита Бабата
в жилетка.

(2007)

Медея от Лодз // Медея от… Алепо, от Еритрея и други места

Преводи

Има такава легенда
за Медея, една древна жена,
хиляда години откакто
на чуждия бряг тя дошла.

Мъжът, който уж я обичал,
довел я в свойта страна.
И казал: Твой дом се нарича
там, дето съм аз у дома.  

Говорела с думи неясни,
езикът ѝ явно бил друг.
Хляб, любов или мляко
се казвали иначе тук.

Била ѝ косата различна,
походката – чужда и тя,
не пасвала никак прилично –
накриво я гледал града.   

Какво се е случило с нея,
ще разкаже днес Еврипид.
Мощният хор ще възпее
злия жребий, в забрава покрит.

Гони вятър останки из пясъка
на враждебния някога град
времената са схрупали камъка,
по чуждия хвърлен със яд.  

Изведнъж се понася пак слух,
казват, разни хора видели,
из градовете плъзнали, чух,
някакви нови Медеи.

От коли, от вагони, тролеи
се надига вопъл един  // се надигат вопъл и вой 
в 1934-а        // в 2019-а
из нашия роден Берлин.   // из Филипополис роден и мой.    

Брехт       // по Брехт

превод от немски: Петя Хайнрих

Преводът е правен за постановката „Медея“ (Пловдив, 2019) и съпътстващи събития. Стихотворението на Бертолт Брехт поставя акцент върху бежанката Медея, един от многото пластове на образа.

 

История за най-великия художник на всички времена

Дневник

Тази нощ, в състояние на полусън, умът ми ми предложи следната история:

История за най-великия художник на всички времена

Тръгнал най-великият художник на всички времена да си купи ленено маслo за боите. Стигнал в масларницата, купил най-финото, така чудно миришело. Най-великият художник бил трескав в идеите си за най-великите картини, които ще нарисува, но и бил гладен като в „Глад“ на Хамсун (по-яростен глад не познавам в литературата). Седнал под бука, отпушил шишето и пийнал от ухайното ленено масло. И така, както си седял на сянка, изпил цялато шише и умрял от суперлемния (предозиране с лен). Поради което най-великите картини останали ненарисувани.

(И сега въпросът е, дали са останали ненарисувани заради лакомия или защото възвишеното никога не се разкрива. В качеството на лененото масло не се съмнявам.)

123 / Очник

Лимне

123
1
след.и

там няма нищо, за което погледът да се закачи
няма стени с пирони, дръжки на врати
дърветата са смлени в бялото на сутринта
ръцете са се всмукали във вътрешното
оставяйки контур на празнота
с формата на минали ръце
на минали движения
на минали…
от сабичките на треви, които са били
свалил в въздухът техни отпечатъци
сега са отворени калъпи
с жилчици и връхчета
в очакване да ги изпъни
нова форма
на треви
тук няма нищо за което погледът да се закачи
тук има само отпечатъци на отпечатъци
вторични форми
третични повеи
тук има прозрачна пръст
заровени в дълбокото й огледала
които отразяват липсите
изящно тихото самоотрицание на материята
чуй тази музика, която не звучи
сега
нима и аз съм
аморфна
за да виждам

2
очник

на сал в средата на кристално ясно студено гладко
езеро, сладководно може би, трябва просто да потопя
пръста си и да го вкуся, за да знам, но аз мълча и нямам
ни най-малко намерение да трепна, наоколо гора
в гората – зверове, не нося нито капка страх от тях
в сърцето си, нали съм сигурна на моя сал, в центъра на
огледало, ококорено в небето, отразява мен и цялата
ми външност, е от мен и съм от него, салът – ирис
тялото – зеница, толкова съм черна, че ми е все по-леко
да дишам
и да бъда
да се сбъдна като подкарана от ветровете плоскост
към някой край, към бреговете, но все едно къде ще
ме докара, нали е кръг и мога да го провървя, завръ-
щайки се към началото, отивайки към края и все да
го повтарям, да се преповтарям в огледало с изместен
ирис на ръба
и може някой подивял и озверял и лаком да ме блъсне
и може да ме хапе и да ме боли, но аз съм толкова
напълно нереална, че болката я режа заедно с косите
и хвърлям по тревите черното си на зеница и се възста-
новявам като опашката на гущер израствам себе си и тя
израства мен
когато всичко завъртя и свършат сенките и езерото се
покрие, в конците на движенията ми попие и ирисът е
сух и сляпо е окото – салът заземен, когато зверовете
са пресити, с обърнати в небетата кореми и зъбите
им уморени – меки… не съм си дирила покоя на пътеки
стоманено дрънча

3
пред.и

изпълва се езикът с думи
спираловидно паднат към земята
дървесни семки въртолетчета
по златните халки на слънчева верига
катерят торни бръмбари деня
тук има всичко, от което да сме
всичко има име и има имена, недадени на някои
предмети, които ще ги има
тук може всичко отново да се назове
тук има плът и вяра
пулсира вятър под корите
и всяко ново виждане
създава
тържествува потенциалът
тромпети, гълъби и врява
тромпети, гълъби и врява
когато близна палец
се въздига цвете
когато близнеш палец
пада конфетен дъжд
толкова е вдетинена нашта кръв
чe можем с пукот да се преродим
в бонбон и лимонада
в орел и чучулига
в едно и две
в а и я

Из „Разправа с поезията“ (Пергамент, 2010)

оch syrsorna filar meningslöst

Лимне, лимне 3,33

само мрак, дори не noir
времето е за мрачна поезия, и така може
би трябвало да се извисиш като сив лебед
над езерото с гнили лилии и плочки хлорофил
кривата на щастието върви към земята
високите корони на липите с тържествените си треперушки
някой кашля в сини шепи в лакътя на улицата
и слънцето изгрява сякаш е вечно
40% е спаднал оборът на заведенията
артисти репетират в кухните си стари текстове
Четеш Г. Екельоф, Absentia animi, защото е есен и започва така
оm hösten
и прави заклинания с езика, изпразва от смисъл
och syrsorna filar meningslöst (като шевна машина)
дали имаш малкия кураж
да наречеш сивата си поема така?
под короната – снимка на бежанци с нарязани с камшици
гърбове на хърватската граница
учениците не тръгват на училище
няколко милиона норки за спешно клане, снимка на муцуна
не работи вентилацията в някакъв офис и служителката изпада в паника
малки хеликоптерчета семена, изхвърлени от безгрижни кленове
и никой не обира плодовете на извънредното усилие на кестена
някой въпреки всичко е минал под липите
и е откраднал веригата за колелото ми
цифровият код е годината ми на раждане, с нула отпред
не влагам никакъв смисъл – не беше заключена
и накъде така с тази опетнена риза, само мрак и патос в тиса
пирон в гумата и алеята хвъря жълта шума по главата ми
сякаш съм ѝ шут, отгоре минава онзи боклукджийски хеликоптер
от друга поема на Екельоф
и се връщам по стъпалата нагоре, стъпвайки на ръба на нещата
за да напиша отгоре заглавието
оch syrsorna filar meningslöst

/ лимне noir
––
Бележки:
оm hösten (шведски): през есента
och syrsorna filar meninglöst (шведски): и щурците свирят безсмислено

Затриването на Фарьорските острови

Поезия

Цикълът „Затриването на Фарьорските острови“ е писан преди десетилетие и излезе в IMG_20201025_000112книгата ми „Литни, хвани ни“ (Жанет 45, 2012). През изминалите години Фарьорите бяха многократно откривани и преоткривани от литературата и туризма в България, но смея да твърдя, че никой не ги е затривал по подобен начин 🙂

Десет години по-късно виждам начинаещия поет в цялото, но в същото време съм достатъчно отстранена, за да мога да преценя и достойнствата на този текст. Затова го поставям отново на четене.

Понякога разговарям с хора, които търсят заглавия за прясно написаните си книги. И винаги казвам: какъвто и съвет да ви дава редакторът, в никакъв случай не го слушайте, и най-вече – изберете заглавие, което лично на вас ви харесва. Така се случи, че аз не послушах тогава себе си и нарекох книгата по друг начин, по съвет на редактор и приятели, а тя трябваше да носи името на този цикъл. Бях убедена тогава, убена съм и днес. Тогава мислех, че едно заглавие не ми е толкова важно.

Имам желанието някога да предложа за преиздаване този сюрреалситичен разказ-поема-колаж като самостоятелна книга. И тогава най-после кръгът ще се затвори и ще затрием окончателно Фарьорите. 🙂

Връзка за славалене на файла (pdf):
Затриването на Фарьорските остови

Липса, за която не подозираш

Лимне

23622069_1325830460872663_5791130931588826590_nЕдва когато видях жълтите листа на гинко по паважа, разбрах, че съм заобиколена от такива дървета. И после придадох значение както на факта, че са точно гинко – дърво екзотично, мистично и символно натоварено, – така и на играта с перпективите, момента и заобикалящата среда. Има ли друга история, свързана с това, че обезлистеното гинко се намира точно до японския ресторант? Двете кръстосани листа под стихотворението на Гьоте? Нещо като приятелство, но друго. Трябва да дойде есен, да нахвърля натрапливо количество шума, за да може човек най-накрая да проумее, че всичките чувства и усещания, за които има прости думи или по-сложни понятия, са само най-външната обвивчица на същността. И от това, че никога не виждаш листа, дори и от това, че никога не виждаш листата конкретно като именно гинко… какво? Нищо. Леснина. Липса, за която не подозираш.

/лимне

последните насекоми върху слънчевото петно в края на октомври /описание, дълго колкото трае петното

Лимне
sturshel-ph
последните насекоми върху слънчевото петно в края на октомври /описание, дълго колкото трае петното
оса, която стърже дървесина от градинския стол
пеперуда пауново око върху бял парапет
японски стършел върху топлия метал на водосточната тръба
черно водно конче
калинка в полет
мухи, едри
паяк из щедри паяжини като за последно
шахмат с фигури от вонещици
други, не насекоми
лишеи, мъх с пресни живи чадърчета под дебелеца
слой мухъл върху неразтворила се роза
дървесни гъби
колонии живот под агонизиращо листо в пурпура на края си
гроб на маргарита с кръст от стърнище
последни лиани на ягодата Senga Sengana
цветни растителни маймунки с прашец по челата
други, не насекоми, не насекоми
восък
стъкло
лава
гипс
трол
самолетно гориво
стръвната сойка, в друго отделение
26.09.2019, лимне три

Склонност

Лимне, лимне 3,33
Днес, докато минавах по всекидневия си маршрут с щеките, изведнъж спрях насред пътя, защото просто не можех да го задържа този порив… спрях, за да запиша това стихотворение. Откачих щеките от ръцете, извадих телефона и записах направо тук, във фб, ето го, с цялата му спонтанност, писано е насред полския път, докато ме подминаваха колоездачи, коне и трактори.

Склонност

Първо бяха две мършави крави,
кършеха шипката, газеха ниска,
висока трева,
наедряха,
после се родиха две телета,
лъскави и сбръчкани като нови найлони.
И те наедряха, както се полага,
стигат вече до шипката.
Така мина пролетта, мина и лятото.
Трън се вдигна сякаш от нищото,
снимах го всеки ден и поставях
етикети на чудото на живота му,
#трън.
После падна, отдал пухчетата си надежда
до предела на всички небета, значи –
до върха на силозите;
край стърнищата падна той и ги кръстоса.
Един език нося през полето
и отказва да ми служи,
все не пада наклонената дъсчена колиба
с изхлузените прозорци,
опряна на фермата, непрестанно настоява,
че държи повече от едната си кухина
и вече дори силен вятър ѝ няма вяра.
Език и стъкло раждат строга фраза, наклонена,
склонна да предизвестява собствения си ход.
Това е себичен #код.
Така мина пролетта, мина и лятото,
и нищо не се случи
на езика на кравите и тръните.
#лимне
31.08.2020

Защо Лимне

Лимне

„Лимне“ идва след книгата ми „Лима“ (Small Stations Press, 2017) и e нейно продължение, също край. Лимнологията е наука на около 100 години и пресича сферите на биологията, химията и физиката. Неин предмет са водните басейни – реките и езерата, без моретата. Разбира се, една художествена книга едва ли се нуждае от академични основания. Дори може да стане за смях, когато лаик вземе художествено да интерпретира наука, от която не разбира, но го прави от позицията на знаещ. Не! Връзката е случайна и хаотична – трябваше ми дума като Лима. Лима също не е град в книгата „Лима“. Измислям си друга лимнология – наука за лимите, лимесите, лимоните и личното.

„Лимне“ е и опит за поетическо проникване в най-красивия език. Нима не сте ме слушали разпалено да говоря как можем да сведем съгласните само до сонорните и да обогатим с широк набор от гласни (например като в датския) и това ще бъде изражението на най-красивия език. Сонорен език. Език звук, език камбани. Лимне звучи красиво – магическо натрупване на сонорни! Заради едната идея за тотална сонорност се отказвах от първоначалното заглавие „Лимнологическо ходене по покрив“. То идва от историята за един зле ремонтирания равен покрив, върху който се е образувало езеро. В него се къпят стотици полски гълъби сутрин. Не, не се къпят, не размахват криле и не тръскат пера, ами си киснат като наквасени гъби. В другата книга, в „Лима“, пиша за едно насекомо, сбъркало стъклото на прозореца с повърхността на езеро и снесло жълтите си яйца в малък равнобедрен триъгълник. Това си е чист лимно-текст! А наскоро пък четох статия от биолози как прозорците се оказвали един от най-големите виновници за изчезването на някои водни насекоми. Защото насекомите нямат еволюирала концепция за стъкло и снасят яйцата си върху него, обърквайки го с вода. Хвърлят хайвера и край.

Или стъклото се е появило твърде бързо, твърде рано… твърде бавно тече неговата река – милиони години извън огъня. (С ясното съзнание, че онова за течащото вековно стълко е само мит.)

Петя Хайнрих
2017, Ранен вариант за увод към първата Лимне

Биологични горива

Лимне, лимне 3,33

Рояци комарчета над царевицата с окаяния вид. Дрипава, със златни бучки в сухо лико; събират я в края на всички сезони, малко преди смъртта ѝ, с все стеблата и кочаните, за производството на биологични горива. От гледна точка на царицата, това е то щастлив и дълъг живот – да те оставят на полето, докато си паднеш сама от последен вятър. Натрупаното количество познание на царевицата се измерва с поколенията комарчета, висели над пръчките ѝ като ореоли; бръмбарите, пробиващи тунели в сърцевина и зърно; провървените маршрути на лисици из ниското на царевичната джунгла; шекспировите светулки, родени от безплоден импулс на природата; и магарето, което минава вечер през полето – едно магаре от 21 век насред свръхцивилизационното поле; гледано само заради това, че само по себе си е магаре, което разказва с поклащатата си походка и мятането на клепналите уши библейски истории. Ето така живее царевицата столетник и си бърбори с радарите от близкото летище, спори за опашките на самолетите и лисиците – рязък оранж. Отгоре трепка мишелов и кодира, а долу се въргалят употребявани медицински маски. И се задава в здрача трактор, лъснал в светлините си, заорал с влачените отзад валяци с остри сатъри и копия. 2020.

/лимне 3,33

Лимне три

Лимне

Отпечатването на „Лимне три“ се отлага завинаги. Самата книга обаче е тук, достъпът е свободен:

ЛИМНЕ ТРИ

Другите две части, свободен достъп (pdf):

ЛИМНЕ
ЛИМНЕ 2

Благодаря на всички верни читатели през годините! Долният линк е за онези, които биха искали да подкрепят проекта Лимне.
paypal.me/PetjaHeinrich