19 | Траш молитва с най-общо предназначение

Коледният календар на Петя Х.

господи
господи на метачките и на тези с малки ръчички
на работничките
на назначените на ниски постове служители
женски господи
господи на момиченцата
господи от чекмеджетата
копче сред иглите и конците
господи детелинен
кажи ми

моля те да ти отправя тази молитва
пък ти после я издълбай ако искаш
с човката на синигер върху ябълка
моля те господи кажи ми
как е възможно
в този изпразнен от смисъл свят
рационален и стъклен като душата на ближния
в този свят на огледала
който те реплицира до умопомрачение
и отново и отново те изпразва от съдържание
в който всяко музикално парче те прославя в началото
и в края те детронира
в който мога да те намеря без дори да те търся
във всеки ъгъл на информационната мрежа
в този свят в който дори любовта се изчерпва
светкавично с няколко имейла
моля те да ми отговориш
дори и да е в електронна бележка
как е възможно господи безпощадно да вярвам
във вехтите романтики на природата
във восъка и силата на думите
в интуицията и във вълшебствата
в сънища които се сбъдват
във феите и джуджета
в знаменията на бурите
или може би гледам твърде много филми
може би трябва да намаля виното и кафето
да си направя режим на хранене и изобщо на живеене
емоционално рационализирано порциониране и консервиране
дълбоко замразяване на излишествата
пазаруване в подкрепа на световната икономика
растеж изяждане и изпиване
с пълна газ пълно изчерпаване на ресурсите

нима никога не си запитвал от мое име
как се живее
с толкова неподходящи за формата си усещания
с тази изключителна бавност
с тази тензухена наблюдателност
с тази… коса

или си падаш само по мащабното мислене
господи
господи на метачките и на тези с малки ръчички
на работничките
на назначените на ниски постове служители
женски господи
господи на момиченцата
господи от чекмеджетата
копче сред иглите и конците
господи роза
кажи ми

понякога си мисля че си се напушил зле и ми се смееш
прости ми това малодушие и съмнение в твоята сакрална непогрешимост
но щом си позволявам такава дръзка директност
може би си го просиш
може би и ти понякога вече копнееш
някой да те помоли
с бързо ляво женско кроше в снежнобелия ти напудрен нос
някой като мен да те попита
в момент на ярост и съмнение стоманената жена
жената бронирано стъкло да те попита
дали не се забавляваш с нейната жизнена несполучливост
и не изследваш степенна ѝ на чупливост
жилава се оказва май тя, хи-хи – казваш си със задоволство
сред кълбата шарен дим
да не подозира господ наблюдавайки миловидното ѝ лице
лунната форма на бузите бебешките очи памучното ѝ чело
как троши и рони напълно безкомпромисно
по образ и подобие господни емоционалната си скала
нали
господи

господи на метачките и на тези с малки ръчички
на работничките
на назначените на ниски постове служители
женски господи
господи на момиченцата
господи от чекмеджетата
копче сред иглите и конците
господи саблевидно алое
кажи ми

но за какво си ѝ вдъхнал думите в тази уста на тази жена
със здрави кътници и наточени резци
с които може да ръфа месо а си я създал вегетарианка
неправдоподбно е да се съмнявам в изначалната ти доброжелателност
има промисъл в горчивината на дюлята и в сладостта на меда има
в непрестанното отиване и завръщане на водата
в черепната кора на ядките
дори и в оглупяващия ни свят има промисъл
струва ми се
безразсъдни господи трева
който те пиша с малка буква и те мълча
в отпечатъка на подметката ми в белия сняг
днес
виж как се покривам със снежинки
къпя се в снега и те моля да те попитам
господи не ти ли се изплъзна
някъде нишката от иглата
с която ме шиеш
господи не ми ли се изплъзна…

господи секвоя
господи който се гневи и прощава
дом на птици насекоми и изстреляни по високите клони топки
признай си
ти нямаш отношение
към ежедневните свивания на стомаха
ти топ мениджърът просто отбиваш време
по няколко часа на ден във фирмата
която върви по инерция
и от която ти отдавна си уморен

и ти мечтаеш
точно като мен
за грижа
към ближния
за съвсем незначителни спасителни действия


и ето ме мен
заблудена мушица в добре вентилирания ти огромен офис на върха
колко съм малка между горния и долния свят
как трептя

виждах те
в образа на перачка
в птица
в коса
в музиката която прониква
в ушния канал
в хипитата
в японците
в сварения ориз
понякога те виждах
в кръвта
след изгризаните кожички около ноктите
в обидите
в трамвая
в колелото си
в униженията
в подценяването
в недоверието
в предателствата
в приятелствата
в победите
в Евереста си от сила
в децата които даряваш
и които си взимаш

виждах те
в синьото на тъгата си на Север
в ярката си радост под лятното небе
в госпелите
в айпода си те видях
без съмнение

сега вече нищо не виждам

затова те моля да те помоля
за съвсем незначителното спасително действия
да ме преведеш и през тази слепота моля
господи
господи на метачките и на тези с малки ръчички
на работничките
на назначените на ниски постове служители
женски господи
господи на момиченцата
господи от чекмеджетата
копче сред иглите и конците
господи тичинка
кажи ми

(2010)
от „Разправа с поезията“
Петя Хайнрих

18 | Тръбни фрагменти – южноамериканският дневник

Коледният календар на Петя Х.

Попадам в корема на анаконда. Дръпвам шнурче от тавана и светва лампа във вътрешността на дълъг и тесен тунел със слузести стени. Там, докъдето светлината достига, жълтозеленото покритие на коридора блести като скъпоценен камък и избледнява надалеч, докато вътрешният мрак на влечугото го погълне. Стоя в центъра на светлия кръг. И пиша ли, пиша… Заслушана във вътрешния и външния шум – първият надгражда втория и го души. Потънала в мисълта за движението ¬– поклащане, пропадане, равното техническо вибриране на самолет в спокойни висини. Сън, който се преструва на истински. Будност с ленивата замъгленост на презокеански полет, причинена от лошия въздух в самолета, постоянната жажда (сухи устни и извит нагоре врат), теснотата и винаги неудобната седалка. Самолетът се гмурва в някаква своя дълбочина – анакондата се свлича в реката. Ниско под повърхността се вие и напредва, а главата ѝ стърчи над червената вода и дебне плячка, но отвътре аз не виждам нищо от това с отворени очи. По люлеенето на тунела мога да очертая вълнообразния профил на външния свят. Ето я моята джунгла, която не виждам. Така я пиша – отвътре навън. По-скоро интуитивна. / 29 март 2018

–-

Тапир, маракас, ягуар, пираня, маниока, ананас, маракуя – думи от езика на индианците гуарани. Разпръснати топоси от карта на чудноват идиом. „И“ на езика на гуарани означава вода. „И“ с първична искреност назовава същността на водата. (Същото върши и френското „о“.) „И“ изтича, извива се и се проточва, звучи и оводнява. Безпрепятствен звук, като река привидно безкраен. Името на водопадите „Игуасу“ означава голямата вода, а бразилският легендарен плаж, люлката на боса нова – „Ипанема“ – е мръсната вода. Наречена така поради лошите течения в трудния за риболов залив. Имена като заклинания. /15 май 2018

Понякога Монтевидео ми прилича на роден град. Тази сграда не е обяснена като туристическа атракция. В центъра е, до тетъра Солис, централната банка и сгради на правителството. Красива е.

Águas de março fechando o verão – водите на март, с които лятото свършва. Щом пресека екватора сега, идвайки от Северното полукълбо в края на март, ще се озова от началото на пролетта (почти още зима) в началото на есента (почти още лято). Понеже екваторът е огледалната линия на сезоните, достатъчно е да летя две еднакво дълги отсечки от двете полукълба, за да премина от един миг в неговия огледален друг. Еуфорията на пролетта се обръща в меланхолия на есента. Но обещанието на сърцето си остава същото от двете страни на екватора. Обещанието на сърцето е туптене, стръвност, отсъствие на натрупани образи. Празен съд. Кратунка. Лъжливо обещание е то, като всяка красота. Но му вярваш, поради липса на друг избор. / през март и други есени

–-

Калебаса: издълбана кратунка, от която южноамериканците смучат чая мате през сребриста метална тръбичка (бомбия), завършваща накрая с цедка на дъното. Кратунката, натъпкана с накълцани сухи листа от мате, както се тъпче лула. Храстът мате е южноамериканската разновидност на джела – онова растение с восъчнозелените твърди листа и червените топчести плодове, което се появява като коледна украса. Расте пред дома ми, две подрязани строго джуджета, едното едро и месесто, а другото – засенчено и изнежено. Асиметрия на делника ми. Смуча от сребристата си тръбичка топлата запарка с вкус на тютюн, а две тежки пеперуди смучат с хоботчетата си свежа солена пот от кожата на ръката ми. / Foz do Iguaçu, 1 април 2018

Рио де ла Плата след буря, разбунена и глинеста. Мокър крайбрежният булевард, палмите мятат коси на вятъра. Страничният прозорец на автомобила, през който виждам за първи път Ла Плата, милостиво заглажда ъглите на стеснената гледка към тази невъобразимо просторна река, чийто отсрещен бряг се губи на хоризонта. Ако изобщо го има. / 25 март 2018

Рио де ла Плата, погледната от хотелския прозорец

Монтевидео, тук. Светлината пада сега така, че цветовете са по-интензивни. Формите добиват дълбочина и тържественост. Би трябвало за тези цветове да има други наименования, по-прецизно мерещи, геометрични. По какаовите вълни момчета се хвърлят върху сърфовете си и движението им е музика, която се чува със зрението – хармонията на прибоя и телата; кафяво, кожа и пяна. По-късно слънцето залязва и хвърля златисти люспи върху фасадите на крайбрежните сгради. Тук и там по тревата са насядали хора със сламени шапки и купички мате. По тъмно улиците на стария град в Монтевидео се опразват, магазините спускат с дрънчене железните си решетки. По уронените фасади на ъглите проблясват фотоклетките на уличните камери, тъмни силуети се шмугват зад ъглите. В стария град животът свършва по залез с непозната на европейските градове категоричност. Нощта е нощ и нейни са тишината и престъплението.

Но още е рано – обратно на крайбрежния булевард в златния му час. Ханс, местен жител и наследник на онзи знаменит преселник от Хамбург от преди два века, който основал Немското училище в Монтевидео, а после изобретил супата на прах, обявява чудото, в което да се взирам през следващия безкраен миг – един поет бил казал, че последният слънчев лъч по залез над Рио де ла Плата е зелен. Самият Ханс никога не е успял да види зеления лъч. Взирам се дълго, дълго… Ще ми се да напиша: „Видях го!“ / 25 март 2018

–-

Пиенето на мате е бавна работа. Ритуал извън времето. Мате пиеш на малки глътки и горчи както всичко, което е честно. Цветът на мате е тютюнев, пепеляв. Мате буди нещо прастаро – спуска се в кореновата система на духа и се свързва с примитивността ти, заровена под слоеве цивилизационни натрупвания. Обръщаш едно камъче и виждаш от обратна му страна планината. Пиеш мате, пиеш памет, сребърната памет през лъжичката, а един тукан е обърнал изразителния си профил, виснал с клюн като пластмасова месечина. Пиеш мате, пиеш мате, драскаш по стените на кратунката, плюеш листа, а туканът отсреща не помръдва, изпива те с поглед – позира и той извън времето. / извън времето

Реките са жива природа. Познават движение, промяна, общуване, пулсации, дори настроение, дори дух. Реки се появяват, спират, обръщат посоката си… Един естуар се образува на места с големи приливи и отливи. В него се срещат океанската солена вода и речната сладка – сливат се в любовен акт. При прилив океанът нахлува навътре в речното корито, вклинява се под сладката вода, дълбае дъното. После при отлив реката изтласква океана обратно. Амазонка изблъсква солената вода над 150 км навътре в океана. Тези пулсации, ако не са живот, какво са? Речните системи като вени. Или нервни връзки. А подземните реки? Под Амазонка тече река, четири пъти по-широка от надземния гигант. На места тази рио Хамса е широка около 400 км. Поради огромната ѝ ширина и пълноводност сме склонни да си я представяме като стихия, шумна. Бърза, дива и необуздана. Като човек, като яростно сърце. Но това подземно същество тече безкрайно бавно. Властва над покоя и вечността. В тишина и мрак дълбае скалите, сякаш спи. Подземната Хамса като подсъзнание на Амазонка. И щом е така, тогава, каквото и да кажем за Амазонка, въвличаме и подземното ѝ съответствие. А между тях – топлото тялото на земята, което ги едини. / 18 април 2018

Дълго време преди да дойда тук, обичах да слушам радио „Вавилон“ от Монтевидео. През тръбната плът на южноамериканските флейти преминаваше звукът като анаконда, готова да ме глътне и отнесе в своя речен свят. Като мате преминаваше звукът през тръбичката, горчив от копнеж, избеляваше в хладния ми север и падаше на снежинки върху рейнските сочни поляни. / преди

В автобуса се качва се мъж с корем, мъкне обемиста торба, продава чорапи. Вади чифт след чифт, с отработен глас възхвалява качеството на уругвайския чорап. Плющят черните пердетата през отворените прозорци ¬– безделни криле на смешни, попрегърбени гарвани, насядали по седалките, заслушани в изгодните цени на качественото трико. / 27 март 2018

Пресичах чудна ароматна савана с цъфтящи високи червени треви, жълти треви, с радикални цветове, както са в тропиците. Пресичах саваната върху широкия гръб на доверчив кон. Високо бях и върховете на високите треви достигаха прасците ми. Ароматно като слънчев плод, зрял и щедър. От високото и поради леко хълмистия терен се отваряше широка гледка към прашни червени пътища, които се вият нататък, извън погледа. / 14 май 2018, на сън

Игуасу (ударението е на последното у) от бразилската страна. Цветът на водата е червеникав заради залежите на целязо в земята.

Лилии в японска градина в Монтевидео. Снимката е запечатала иглолистно дърво и парче небе с един памучен облак. И дървото, и облакът отразени във водата, гладка като смърт. Есенен ден в последните дни на март. И тази тишина на есента е филтър върху водата. А лилиите, забити с карфици върху картата на спомена, бели ли бяха? / 25 март 2018

Петя Хайнрих
от „Лимне 2“

17 | Федя Филкова

Коледният календар на Петя Х.

ЛАМА ХУАНАКО

На воля някъде
във висините на Перу живее лама.
Не съм я виждала,
но нейното изображение от бял кристал,
което мой приятел ми донесе,
настрои мислите ми за изначално родство с нея.
Почти съм сигурна,
една от моите сестри е тя
сред множеството на планетата Земя.
Изчезващ вид, но благородството ѝ е нетленно.
И ми е мъчно, че не ме познава,
за да не прекосява билото сама.
Но мое изображение аз как да ѝ изпратя?
Изображението ми тук се сля с тълпата,
която от природата дори не се бои.

–-

Федя знаеше, че това е любимото ми нейно стихотворение. И ми го изпрати за първия брой на сп. НО ПОЕЗИЯ през 2012.

Благодаря за всичко, Федя във вечността!

16 | Стихосбирка: Чудната „Засечка“ на Валери Валериев

Коледният календар на Петя Х.

Преди броени дни излезе от печат. Третата му стихосбирка с чисто Валери Валериевото, чудесно заглавие „Засечка“ (след „Факти“ и „Кражбите зачестиха“). Заглавията му са винаги сякаш нарочно постни и непоетични, в същото време точни, посочващи; и много тънко иронични, на ръба между малко и съвсем не. 

Такава е и поезията на Валери Валериев, в нея няма езикови ефекти и сложни трикове, тя е построена от пестелив, но точен език; образна; вкоренена в бита, града и службата; духовна и психологическа в същото време. Поетът говори някак отстрани, с горчиво сладък поглед върху дните, хората и случките, но и с някакъв потиснат копнеж. По този начин се получава силният емоционален заряд на текстовете му – от една страна имаме неосъщественото, провала, засечката в системата; от друга страна – една тиха емоционалност, човечност, дух в стремеж да се себенадмогне и да премине високо над битийните разломи, и всичкото минава през тънката ирония и самоирония. 

„Засечка“ (изд. VS Publishing) е умело подредена книга, плътна и щедра. Валери Валериев също и в тази книга показва, че еднакво майсторски владее кратките и по-дългите форми. Макар да не е известен като хайку поет, при него винаги съм откривала великолепни кратки форми, вижте това, макар формално не съвсем хайку:

разпети петък

тежък трафик
регулировчикът отпуска 
отчаяно ръце

Или това:

отлични организационни способности

да научи правилата
да извади фигурите
да подреди дъската
да отстъпи място на играчите

Към средата на книгата се намира една по-дълга поема. И различна от онова, което иначе Валери Валериев пише. „Великите географски открития“ – великолепна е! (Браво, Валери!) Иронична, емоционална, приключенска. Това са от този тип текстове, които поетът пише, когато натрупа малко повече увереност в занаята си (аз все пак вярвам, че поезията е и занаят, да ме прощават чисто вдъхновените).

„Засечка“ е една от добрите стихосбирки на годината; понеже излиза в самия ѝ зъл край, дано книгата да получи полагащото ѝ се внимание през следващата 2021. Моята висока оценка я има вече. Валери Валериев притежава различим стил и огромен поетически потенциал. Или добрата новина е – имаме си стойностен поет. 

Струва ми се, че „Засечка“ би доставила удоволствие и на хора, които иначе не четат чак толкова често поезия. Книгата е приятно оформена, радва окото с минимално натоварената корица в цвят тюркоаз (корица: Иво Рафаилов), на гърба няма хвалебствия за автора (това за мен е критерий да оценя високо, чак най-високо една книга, дотолкова съм изморена от хвалебствен кич върху кориците).

Имайте книгите му, защото си струва. 

Петя Хайнрих

15 | казвам: различaвай

Коледният календар на Петя Х.

казвам
различавай

щурец от цикада
щурец от скакалец
богомолка от скакалец

молитва от желание

луна от фенер
светулка от свещ
нощен молец от черна дупка

роман от портокали
плетиво от поезия
компот от калмари

пчела от оса
оса от стършел
сирфидна муха от тигър 
сенонокосец от паяк
комар от дългоножка

копнеж от ситост

коза от овца
козирог от козел
елен от сърна
елен от лос
лос от сол
сол от сом

балет от самолет
различавай

сега от никога 
топлийка от кол

никога от преди
еделвайс от вундеркинд

сом от амур
скумрия от пъстърва 
лангуста от рак
рог от рок
рок от корк

романтизъм от романтика
аромат от арманяк

круша от ябълка
казвам
слива от джанка
череша от вишна
шипка от роза
роза от зора

не от но
ако от безусловно

съсел от катеричка
катеричка от плъх
рис от котка
котка от тигър
Nike от Adidas

трупай от хрупай
трупай
казвам
различавай

джел от мате
вино от оцет
ръж от пшеница
и другите

различавай

смелост от сме
сме от съм
сме от семе

вход от изход
мантия от манто
материя от майка

маруля от зеле
пипер от репей
минзухар от кърпикожух

тъкано от трикотаж
кимоно от сари
чаша от бокал

плава от плува

на камата
долното от горното острие
долната от горната устна
лявото от дясното око
ирис 
… 
ирис

среща от срещу
захар от харизма
захар от пепел
пепел от петел
от от до 

жу от
уж оцет и олио не се смесват
но в упорството да подрежда
някой непрестанно разклаща затворения буркан
различавай, казва
оцет от олио
буркан от накруб
Кан от Ница
А3 от А4

рулетка от еднорък бандит
драма от мелодрама
плюш от кадифе
праскова от кайсия
горчиво от люто

еднорог от пегас
бисер от стиропор
Пoсейдон от Нептун
и другите по аналогия

сянка от липса

стъкло от езеро 
хоризонт от конец
конус от пирамида
прах
прах
прах

различавай
звука от смисъла
текстурата от костенурката

всичкото от малкото
нищото от цялото
живото от вялото
мустак от мускат
мускули от скули

у от о
а от о
и другите

различавай 
машино
различавай

Петя Хайнрих

14 | Фридерике Майрьокер, oще

Коледният календар на Петя Х.

Език под пара

Хвърли се в собствения си
речеви поток
след като преди това с часове се навърташе около целта:

неподвижни гледахме от брега

(„хайде да се разбием в скалите…“)

Дъжд, през слънце, среща
странично зеления ми
прозорец, лицето. Следвам
без съпротива мамещия
рог, прозвучал из дълбините
на една гора. Лабиринтът
любов.
Сляпо, ранена от ехо, вървя в кръг,
удивена, загубена за света.
Желанието ми е неутолена
жажда – сякаш става по-дълбока
колкото по-дълбоко пия.
С две ръце вдигаш
островърхия покрив, 
под чието прикритие –

(действащата химия на 
помислите)

бързаме към колата.
На раздяла странично
уцелва твоята целувка.

(„royal mail“)

ти!
палмово сърце!
мълчаливо!
щом си
сърцевината
на онова омайно поклащащото се 
растение, колко ли дълбоко
живееш вътре
в себе си
колко недостижимо
за любовта ми


Земни движения

на едно непознато 
място. Гъвкавостта на орнаментите
картинки въздух от
перките под хрилете. Южният ти твой 
Север.
Когато отиде при Тьони, толкова
показателно, най-скорошният
изглед към гората, тихото
небе над нас, и когато аз
поклащайки се. Когато ме 
изостави, всичко така
заменимо. Ти
толкова силно ме притискаш към себе си
все едно посрещането и раздялата
искат да се съединят, плетена
ракита, гръдният ми кош,
и се задъхва
(вътре червеното
птиче вилнее сякаш иска
да изскочи).
В банята, върху кукичките на вратата,
висят, почти кръстосани,
тъмносинята ти хавлиена кърпа и
нощницата ми иска
с дългите си ръкави да те погълне –
по скърцащите
стъпала се изкачвам високо до
черупката ти, в търсене на
фетиши,
целувки с хвойна.
Искаш ли скоро
да отидем в Сиена, Местре, Неапол? В немското
тресавище?
Зимната зима казваш 42,
фетиши, вейки, фалангата
на флокса, папрати, червена мухоморка.
Стройните
алеи, Япония, езикът
на морето, младите
жени, рошавите
сливи край пътя,
дърво сред полето.
На горния етаж нощем
твоите стъпки, щракването
на лампата ти, лежа
будна, бледа гръд на актиния,
и проблясваща
от дълбините, спим
под един покрив, вратата ми
е открехната.
На другата сутрин
говориш за времето:
засяда ми в гърлото ще ми се от теб
не толкова общи неща.
Когато след раздялата
покривам завивката ти с моите
целувки и сълзи,
се е загнездила там
още дълго
топлината на твоите
пера.

звездното небе през август

светкавиците наоколо
ме отпращат в къщата.
Виждам те да идеш през дъжда.

Замаяна, към гърдите ти
сведена, усещам нежните 
целувки на езика ти и 
как ръцете ти ме обгръщат
и държат.

Анархия е избухнала измежду сетивата ми.
Всяко от тях иска да владее преди другото. 
Окото преди ухото, а то преди
окото, око и ухо преди
нос, уста преди ръката:

берейки бледите цветя
по възглавничките на пръстите ти
обитавайки
вдлъбнатото на бялата ти стъпка.

Новите звезди настъпват.

==

Стихотворенията са от края на 60-те, началото на 70-те години на миналия век.

Превод от немски: Петя Хайнрих

Още от Фридерике Майрьокер

13 | За мрака. Даже ми се ще да я премълча

Коледният календар на Петя Х.

Това е едно съкровища. Още по-ценно става то поради факта, че е останало досега незабелязано на родната литературна сцена. Даже ми се ще да я премълча тази книга, толкова ми е скъпа.

Йосефине Клоугарт (Josefine Klougart) е чудото на съвременната датска литература. Нещо като Вирджиния Улф, казват. Склонна съм да се съглася отчасти. И като Ан Карсън. Още по-точно сравнение. Клоуграт е поетична стихия. „За мрака“ (2019 на български, изд. Персей, пр. от датски: Росица Цветанова) формално е наречен роман. Трикът е следният и тя ни го издава в интервю за швейцарско издание – в жанра роман просто може да се побере всичко. „За мрака“ е преминаване през всякакви жанрови граници – чиста поезия, поезия в проза, сафически фрагменти, драматични диалози.  А иначе това е любовна история, разказана през мрака и смъртта, чиста красота! Висока поезия. И понеже не е фиксирана в конкретни фигури и сюжет, читателят я съотнася със собствения си опит и живот; удря право в сърцето.

И друго, заради което обичаме завинаги Йосефине Клоугарт – тя отказва да разказва истории, нищо не е по-отегчителни от един сюжет, споделя тя. Сюжетите избягва. Историята израства от поетическите натрупвания от мигове и състояния, съновидения.         

За онези, които не четат на датски, препоръчвам английското издание. Преведено на великолепен поетически език. Ритмично, изискано, със стил. А оформлението и корицата носят допълнителна радост. Външният вид на българското издание… озадачава; но пак е нещо.

12 | лимне 3,33

Коледният календар на Петя Х.

снегорини, корабни сирени, бял стар фризер със снежна шапка, изхвърлен върху заледения тротоар

Рояци комарчета над царевицата с окаяния вид. Дрипава, със златни бучки в сухо лико; събират я в края на всички сезони, малко преди смъртта ѝ, с все стеблата и кочаните, за производството на биологични горива. От гледна точка на царицата, това е то щастлив и дълъг живот – да те оставят на полето, докато си паднеш сама от последен вятър. Натрупаното количество познание на царевицата се измерва с поколенията комарчета, висели над пръчките ѝ като ореоли; бръмбарите, пробиващи тунели в сърцевина и зърно; провървените маршрути на лисици из ниското на царевичната джунгла; шекспировите светулки, родени от безплоден импулс на природата; и магарето, което минава вечер през полето – едно магаре от 21 век насред свръхцивилизационното поле; гледано само заради това, че само по себе си е магаре, което разказва с поклащатата си походка и мятането на клепналите уши библейски истории. Ето така живее царевицата столетник и си бърбори с радарите от близкото летище, спори за опашките на самолетите и лисиците – рязък оранж. Отгоре трепка мишелов и кодира, а долу се въргалят употребявани медицински маски. И се задава в здрача трактор, лъснал в светлините си, заорал с влачените отзад валяци с остри сатъри и копия. 2020.

Под стрехата на горската колиба – гнездо на стършели. Не закачат човек, подминават храната: нито медът ги влече, нито лимоновият крем, нито шунката. Стършелът отхапва главата на осата. Нито парата от горещ чай над тънкостенния порцелан – глава на дракон и опашка. От двете страни тихо се люлее бамбукът и с басово бръмчене втъкават жълтото на летежа си във вертикалите от зелени стебла. Няколко стръка диви ягоди с наведени настрана глави – внимателна публика около градинската пагода. В тъмното се насочват с праинстинкта на вечното насекомо право към светещите лампиони или блъскат щитовете си в стъклата на светлите стаи, като едър дъжд звънят началото на мелодия. Колибата е светещо кълбо върху мрежа от бамбук и летеж, само една дъсчена планета с едно гнездо. //лимне 3,33

11 | Ver Sacrum

Коледният календар на Петя Х.

Ver Sacrum

свещена пролет
връщаща назад
назад назад
преди дъжда
преди земята 
преди
и мисълта за време
в ядрото на ядрата
на слънцето лимон

преди киселината
преди горещия обстрел
върху веригите на тишината

върху дъската люлчина
на неподвижността 
записани са всички имена

Петя Хайнрих
от „лимне“

10 | Х. Хайне, „Двама братя“

Коледният календар на Петя Х.

На върха се извисява
замък в нощния покой;
в долината саби блясват,
звънкат тънко в див двубой.

Двама братя са се вплели,
разярени от вражда.
Ти кажи, защо са взели
те да съдят с меч в ръка?

Хвърли им графиня Лаура
с поглед жарката искра,
лумна от любов пожара
по царкинята мома.

Но на кой ли брат тогава
тя сърцето да дари?
С размисли не се решава –
нека сабята реши.

Дуелират се напето,
сабя в сабята кънти.
Чуйте, диви остриета,
сляп зъл мракът ви грози.

Жални, жални в кърви братя!
Жални в кърви долини!
Падат двамата в полята,
един друг пронизали.

Вековете преминават,
в гроба род след род лежа;
от скалата наблюдава
злостен замъкът с тъга.

Ала нощем под чукарите
броди призрак чудноват;
щом дванайсти час удари,
двама братя меч въртят.

Хайнрих Хайне
романс из „Книга на песните“
Превод от немски: ПХ