Как дърводелецът майстор Антонио намери парче дърво, което плачеше и се смееше като дете

Антонио остана глух за виковете от сърцевината. Удряше с теслата по твърдото дърво. Антонио с косматите ръце и отсечения палец на лявата ръка. Сълзливата кора се валяше в краката му. Крак за маса ще издяла, не кукла. Не артист. Не бащина тревога, не майчино отсъствие. Не безпросветен хаймана. Не чело и сърце. Джепето ако дойде, нямам, ще му каже, дърво за кукла. Късно идваш. На масата ми трябваше ѝ крак. Не една лъже бе предотвратена, понеже пинокио не се роди да ходи и греши, не беше нос, а стана стройно дялана подпора, подви суровия си гръб под тежестта на маса, атлас е той, пета заби в прахта, той носи и мълчи под гланцов лак. И тежката четирипръстова ръка застилаше покривка след покривка до края на света. Така изтля пинокио за първи път.