Непретенциозно. И с нищо не бих го запомнила. Всичко му е средно. Като мен.
–
Но един миниатюрен свят колкото върху лилавото на тапата. Или в някоя коркова цепнатина. И в нея е прилепил гръб о стената ангел с тъмни крила. Люлее ме в тях и както ме утешава с кроткото на прозрачната си розова усмивка, така и ме разкъсва на парчета, гневи ми се, смее се грозно и прокарва шишове от реч през пъпа ми. И в тази груба утеха аз разбирам: време е да тръгнеш. Стига е чакало забравеното дете на ръба на слънчогледовата нива. Него никой няма да прибере. Виж му мръсната рокличка! Време е това дете да тръгне, да достигне град и в този град да мълчи всичко, което може. И детето тръгва по лилавата тапа – върви, стига, смее се и достига по кръглото отново ръба на слънчогледовата нива.
Фалшивата радост.
Благородна земя. В станиол увита. Ненаша. Тапа на всичко.
