Куклите познават скъпия си пинокио и му устройват тържествен прием, но в най-хубавия миг се появява стопанинът на кукления театър, Огнегълтачът, и пинокио се излага на опасността да свърши зле

Предчувствие за среща и всяко куклено сърце тупти в дървото и изтласква нагоре сладкия си сок, от ниското в петата до вълнения косъм на главата, туп-туп, туп-туп, галоп, искри надежда, кристалът обич се нарежда към светлината: пинокио е между нас! И фини пролетни цветя разпукват се под лака на лицата, клепачи трепват, обновен е този свят от танц и плен, от блян и тъжен гланц света… нега… радостта е влага и влагата поражда, покълват семената в думи живи, очите се отварят диво към висините театрални, и всеки монолог зловещ се преобръща в плам и вино, всеки жест значим е, с име. Отвориш ли в подобен ден ти книга, сюжетът е един: за марионетките и как се срещат, безкрайни пътища отвеждат към общата пресечна точка, и само поглед стига… Животът изпреварва и пристига преди желанието да изобрети площада. И който към мечтата не върви, увисва върху куклените си въжета в мазето на театъра, доволен, сит и укротен, щурец по пръстите да му пълзи, но няма думи, нито глас, ни име. Но не и днес – днес пеем химни – пинокио, välkommen, bienvenue, wamukelekile. Пръстите повтарят фигурите на съдбата (петте платонови тела: куб, тетраедър, октаедър, додекаедър, икосаедър) и ниско над земята се реят стъпалата – пинокио е тук, един от нас, дърво от нашето дърво, еднаквото в еднаквостта ни, листо от нашето листо, артист, мечтател, състезател, невидим, маг, поет, понеже той не се роди, свободен е да се твори отвъд конците и нещата. Във фигурата многостенна на тишината от любимото отсъствие внезапно с парещ дъх Огнегълтачът влезе, смут обля телата, затракаха от страх дъските, стъпалата. Но любовта, за щастие, не се разгаря, никога, и в този най-сърдечен ден за десети път пинокио остана нероден.