13. Странноприемницата „Червения рак“

Странноприемницата „Червения рак“

Разбуди се по тъмно, бе проспал деня и ако имаше глава, би казал, че е продухана като яйца пробито, през празнината ѝ с грохот преминаваха локомотиви, с тътен се промушваха в тунела на ушите му, и пускаха от свирките си жълта пара, пинокио се сцепи на разтичащи се половини празнота, желтъкът отдели се от белтъка, най-после даже той разбра какво е болка на плътта, какво е кръв, какво е лимфа, какво е дроб, какво е колело (колелото е fortuna, колелото е луна)… пинокио за миг се поколеба дали пък някак неусетно не се въплътил снощи в интервала между заровете и рулетката, в главата му думтеше барабан и призрачен щурец скрибуцаше с крака: върви, пинокио, надежда още има, тичай право при Джепето, не е изчерпана възможността да си заплатиш за плът с четирите жълтици? Четири ли? Плюс една, щурецо. Нея, глупчо, я пропиля с мошениците Ин и Ян, лисицата с лъжливата протеза и уж слепия котак. Пинокио се изуми от високата цената на своите жълтици, изглеждаше, че бе богат; схемата на Ин и Ян за множене на пари работеше надеждно. Не помнеше как бе се озовал в „Червения рак“, а и му беше все едно, fortuna velut luna statu variabilis, по-късно на рецепцията го заставиха да заплати и за котака и лисицата, двамата се бяха изпарили още призори. Пинокио плати с лек жест. Червендалест и напълно изпотен, собственикът на странориемницата му взе една жълтица и го посъветва да си събере половините от празнота, да се стегне с чаша spiritus или кафе, да тича право през гората към казиното, за да умножи останалите три пари. Поиска да му върне ресто от някаква банкнота с ниска стойност, овлажнена от потната му длан и с пръски прясна слюнка и планктон. Пинокио държеше обаче жълтиците си под езика и му се отиска, макар гнусливостта да е от домена на физическото, a това не го засяга, ала днес бе странен ден, пинокио почти се чувстваше роден и кокалите му тежаха в торбата, наричаща се тяло. В живота тиктака единствено смъртта. Въпросът е дали възможно е да си умреш преди да се родиш. Защо пък не. Защо смъртта понякога да не решава да жъне празнотата, така или иначе резултатът е един и същи в края – нула на духа и стоп на ритъма. Пинокио се смръщи, каза „не“ отрочето на нихилиста, отрече себе си и се съвзе. Смъртта би трябвало да се издънка на живота, там където аз се движа, тя не може. И с алхимическа надежда към светлинките на казиното поглежаа. И тръгна през гората в мрака, където, както е известно, убийците клечат и го причакват. Луната се смалява, или расте. Единица или нула. Кръв, лимфа, дроб. С известно основание, пинокио не се страхува за живота си. Щом в дива нощ като предишната не бе успял да се роди, то днес, макар и петък, за 13-и път едва ли щеше му провърви.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.