Понеже не се вслуша в добрите съвети на щуреца, пинокио се натъква на убийците
Нощ злокобна в черен лес се спуща. Сухи клони пукат глухо. Бухалът не мигва. Двама с нож. И нищо, с три жълтици под езика. Я кажи ми как се търси, как се хваща, как се връзва и убива празнина, чието име се изплъзва даже на щурците. Длан отвориш, хванеш вятър. А светулка се присмива със светлик сподавен. Щракнеш с остри зъби и захапеш мъх, кора и лишей. Колко си излишен… Плюеш, плюеш и червото ти свисти горчиво. Колко си излишен с нож насред гората, пощръклял по нищото. Гъбите чадърите отварят твоя срам убийствен да покрият, спори хранят опиума гъст на мрака. Три жълтици под езика – грейнали ми три луници. Ала ти не знаеш как да си ги свиеш. Дребен си ми в занаята. Гризкай ми мъглата. Смърчовете се протягат да избягат низостта ти, корена им целуни, глупако. Луташ се из лабиринта от заплахи и проклятия, докато не стъпиш сляпо по копитото на някой дремещ фаун на камък и не те изрита в сънен гърч той до звездите. Там те чака мама с мляко старо да те мие и повие, такто чака те с длето и мед, господ маха ти от самолет. Двама с нож и бухалът не мигва. 14-ти път пинокио мълчи, за да не се роди от острие в ребрата.
