Убийците преследват пинокио и след като го настигат, го обесват на един клон на големия дъб

Колиба с пердета небесносини и стъкла смрачени. В края на гората, там, където сушата завършва и започват езерата, колибата е стъпила из плитчините. И на прозореца – лице от мляко и коси до коленете. Пусни ме, приюти ме, пинокио ѝ се примолва. Образът отвътре кимва, ала не отваря. Аз съм мъртва, чакам си ковчега, няма кой вратата да отвори, няма кой да ти е майка, топла супа да ти сложи. Аз съм нищо, приюти ме, тяло нямам, майчице, смили се. Бухалът не мига. Двамата убийци въздуха настигат, ножовете в празнотата ръгват, дръжките извиват, езерото без вълни, а пинокио мълчи, не трепва, режат въздуха, сумтят, набиват, плюй жълтиците, плюй, плюй, ако ти е мил животът, чуй, но пинокио не проговаря, болка няма, няма рана, под езика се жълтее всичко материално, което притежава. Мълчи, мълчанието ти е злато. Езикът ти е корен на живота. Началото на световете, ако ги изговорим. Езикът избуява дори където нищото владее. Езикът срутва и създава, езикът си играе. Езикът вкусва битието. Езикът знае… Езикът отрицанието би отрекъл, не на не-то, и нататък, езикът прониква там, където и водата не успява… Щом от нож не мре, да го обесим, убийците решават. И увисва на въжето празнота с три жълтици в нея. Толкова са леки, че въжето се люлее. Езерото се синее, бялото лице не трепва. Три жълтици на въжето. Тръгват си убийците, ще дойдат утре, щом нищото се умори в устата злато да държи, ще ги изплюе, ще се попилее, езикът му не ще държи, най-късно утре призори. Бухалът не мига. И въжето сe люлее, езерото си мълчи. 15-и път пинокио не се роди.