Заглавието подвежда. Това е другата история на някой си Пинокио, издялкан от дърво, осъществен, преди отричащите хали да отвеят семето му върху неплодороден рид. Сух вятър сухи тръни гони, и всичко свършва. Аз лъжа, казвал и от лъжата в парадокса при изричане носът растял, и нерастял, понеже всъщност не било лъжа. Това е друг Пинокио, ала пинокио е друг. Баща, и друг баща, Огнегълтач с брада и майка фея, от наядите една, с коси до коленете и липсващ предпоследен горен зъб – чаровен белег на живота. Усмивката ѝ беше толкова широка, че зъбната пролука разкриваше чернилката на космос, безкрайността е до езика, до безкрайността езикът се докосва властно, оформя я и я посочва, назовава и то става, пинокио бе омагьосан от липсата, от празнината, от падналата кост, разпада, порцелана, прозореца към същината, така той майка си познава, в отсъствието на нещата и упоритостта на синьото – коси и вени; и вода, вода, вода, изтече толкова вода, вода дървета повалени влачи от горите на дървосекачите до дъскорезниците, попи, издигна се и изваля деконструираното тяло на река в реката; Антонио покрива всяка вечер масата с четирипръстата си длан, Джепето има син, но син си няма, Огнегълтачът всяка вечер прибира куклите в кутиии от обувки, заключва вратите на театъра с два пъти превъртане на ключа, Феята с лимнологична яснота владее над водата и над захарта, кристали, перли, брекети, отгоре светят лампи и ракети, звездите в амниона на всемира отдавна са родени и умират, работници на нощни смени, елен и вълк в гората, 17-и вой… но не и той.