Щедри сме на обещания, когато се опасяваме, че няма да устоим. И при ползата да се родим. Островът е оплодена от копнеж по безметежност яйцеклетка. Тя непрестанно обещава най-добрия от възможните животи и се старае да не сбърка кода при следващите си деления. Всяка мида знае, че върху остров посоката е океанът, че изходът е винаги вода. Отваря мидата уста и обещава бисер. Такава суета, а нямаш плът да я търкаляш в меката ръка. Пътеката на разума минава през свлачището на лесната утеха. Дели се островът (от палма – палма; от фосил – фосил) и си остава същият, изхвърлен и забравен сред моретата, над него самолетите минават мънички като зареяла се семка на глухарче. Дели се островът отново и си остава безплодно обещание на марионетка. Умират нарове в напеченото пладне, плодът ще падне, кървав и разпукан, една маймунка ще захапе горчивата корица на живота, пинокио си обещава, и 25-и път не става.