Джепето се залавя веднага да си направи човече. Първи лудории на пинокио

Една идея буден го държи – идеята да сътвори. Да се снесе. Да е баща. Да дялка лошите трески до сърцевината на доброто, понеже, както семето е скрито под кора горчива, твърда и отровна, така и у човека е човече скрито, и то е по-доброто из избора на добрини. Джепето дъвче нокти и мълчи, и синя хладна нощ отвътре по стените му пълзи. Твори, твори, Джепето, дялкай нищото с длетото на доброто намерение! Той най-напред оформи две очи, които го погледнаха с насмешка, устата после, а от нея се изплези тъмносин език и змийски се изви около врата на своя сътворител, затегна примката да го души, но осъзна, че няма още ни ръце, ни някаква основа, с която да се носи по света – копито, лапа или крак, по същество дори главата му не съществуваше все още, а двете очни ябълки с устата висяха сред бездънен космос, той нямаше контур и кант, дори една обикновена маса го превъзхождаше по функция и форма. И онова, което бе зачатъка на нещо, завихри въздуха из стаичката тясна и го блъсна у Джепето, който полетя и се удари в отсрещната стена. Върни се, старче и ме завърши, ръце ми дай, крaка, глава и нос висок и горд. Подвластен бе на демона Джепето, боязливо пак се приближи към неблагодарните очи. Джепето дъвче нокти и мълчи и синя хладна нощ отвътре по стените му пълзи. И даде форма най-човешка на нищото, одялка няколко трески, заглади, изпили, нарече го пинокио, ах, този нихилист Джепето, и преди да го остави да расте, греши и да умре, грижливо го уви и го зарови предълбоко в душата и ума си под пластове от „не“. Един щурец под разлепения тапет мелодията си поде. Джепето разтърси енергично главата си, за да се отърве от синия си демон с вирнат нос, разтри врата си, нещо го душеше. Мухите дремеха унило върху кухненския плот, мухите с едри месести тела, една потропваше си в такт по музката на щуреца. Джепето си наля, добави лед, звън-звън, загледан дълго във веществеността под формата на пипала, хоботи, ципи и крила, пулсации и такт, реши да не твори. Джепето дъвче нокти и мълчи и синя хладна нощ отвътре по стените му пълзи. Така пинокио за трети път не се роди.