Добре. Да го повторим – пинокио е. Магаре. Магаре. Изход няма, от сега нататък ще клати клепнали уши, ще яде просо, ще спи в обор, ще се подчинява на камшик, ще се промушва през илик. Напразен вик. Дали ако заспи, няма кафкиански да се преобрази? Или да вземе, че да се роди и край на всичките възможни битиета извън плътта, покрай човека. Родиш ли се, си посаден, и ден след ден иглата на растежа прониква в пластовете на небето, прошива личната история до края на конеца; употребяваш тъничко вода и светлина, доиш пръстта, на майката ти косата, брадата на бащата, лико и аромат, светът е сладък мак, животът ни приляга, ако не сме, ни стяга… пинокио оплаква участта езикът му да се извива в идея на магарешка глава, напразна суета, разбери – да се осъществиш като магаре ти носи древност, патина, библейска дълбина, магарето познава всичките неща и ги мълчи с премърдия език, на който всеки вик е само вик, магарето отказва да върви и казва „не“, когато „да“ отвърнеш ти. Пинокио се посъвзе, изправи се на четири невидими копита, престана да реве, отговорът на вселената и всичкото е 32, но пинокио отново – не та не.