Пинокио се развесели при мисълта как от кожата му ще направят барабан. Изсмя се на ниската цена, с която го продаваха и препродаваха. До празен гроб. Да не се родиш и да свършиш като роб, унижен, под ударите на камшик. Магарето у него нададе беззвучен вик, езикът му прониза участта, която яростно под ударите на несъществуващ барабан крещеше да, да, да… Верига прозвъня. Гръбнакът се преви. Тук всичко обещаваше да се осъществи – трънакът, раната, кръвта, камшикът, врязал се в плътта, лилавата искра на подчинението, черният кристал, баластът на живота, самарът на смъртта, дум, дум, да, да… Пинокио от смях почти умря, но си припомни, че му предстои първо някак си да се роди. Ще се родя, да ида зян, ще стана на курбан, от кожата ми – барабан; за волята, духа и свободата, за изкуството и за брадата, за майка си и за бащите, дъжд златен под липите, ще се родя из всяко НЕ, из опакото на ръката, дум, дум, не, не; не, не и този път, 33 и пак без плът.