Историята на пинокио с говорещия щурец, в която се вижда как неразумният отхвърля съвета на умния поради глупост, или обратното

жежка нощ
щурците като питбули

Щурецът бе нематериална част от някакъв пинокио, например съвест, зло или добро начало, предел и огледало, дух или вълна. Щурецът беше съвестта на другите, те имат винаги какво да кажат, те знаят по-добре какъв да си и как да порастеш. Щурецът бе нарастващият звук в дифузен усет за провала, който предстоеше, ако пинокио се бе родил. В действителност щурецът бе артист, останал без идеи, и в творческата си немощ се беше свил от сто години зад тапета, почопляше лепило сухо за утеха и все повтаряше неискани съвети насам-натам, скрибуц-скрибуц, така че, ако пинокио поне сега, в четвъртата глава се бе родил и слушал бе брътвежа на щуреца псевдоук, би го премазал, както знаем, с чук. (В действителност щурецът бе хлебарка. Май. Какъв безславен край!)